виждам портокала, дребния лимон, западноиндийската гуава (Psidium pyriferum), флоридска гуава, с чимширените й листа, тамариска, с неговите гъсти дребни листенца и великолепни цветове със светлорозови венчета, нара — символ на демокрацията, „царица, която носи короната на гърдите си“, и легендарната смокиня, която не цъфти и която тук не се опира на ограда, а се издига средно на тридесет фута височина.
Едва ли може да се сметнат за чуждоземни разните видове юка с техните кълбовидни глави от остри лъчеобразно растящи листа; надали са чуждоземни и най-различните кактуси, понеже разновидности от тези две растения виреят на местна почва и се срещат всред флората на недалечни области.
Гледката пред моя прозорец не представлява „натюрморт“. Над храстите виждам бяло боядисаната порта, която води към имението, а пред нея минава пътят на Дигата. Макар че зеленината ми пречи да видя пътя по цялото му протежение, все пак през пролуките виждам хората, които минават по него. В облеклото на креолите преобладава небесносиният цвят, а шапките им, обикновено направени от палметови листа или от по-скъпата панама, са с широки периферии, които ги предпазват от слънцето. От време на време минава в галоп по някой негър с чалма като турчин, защото изпъстреният на квадратчета мадраски тюрбан много прилича на турска чалма, но е по-лек и по-живописен. Сегиз-тогиз по пътя преминава някоя открита каляска и пред погледа ми се мяркат дами с тънки летни рокли. Чувам ясния им звънлив смях и зная, че са се запътили към някое весело празненство. Минувачите по пътя, работниците в далечната тръстикова нива, които пеят в хор своите песни, нарядко изпуфтяващият по реката параход, по-често плъзгащите се беззвучно надолу по течението плоскодънни ладии, някой въглищарски кораб или сал, каран от хора с червени ризи — всичко това се реди пред очите ми и ми говори за деен живот.
Още по-близко до мене са крилатите създания, които живеят и прехвърчат край прозореца. Дроздът присмехулник (Turdus polyglotta) подсвирква от върха на най-високата магнолия, а неговата братовчедка — малиновката (Turdus migratorius), полупияна от зърната на melia, му съперничи със сладката си песен. Авлигата подскача всред портокаловите дървета, а дръзката червена кривочовка прелита всред вейките на по-ниските храсти, широко разперила алените си крила. От време на време пред очите ми се стрелка пурпурното колибри — ту се появява, ту изчезва като отблясъци на скъпоценен камък. То най обича да се гуши между червените цветове на американските диви кестени, които нямат миризма, или между големите фуниеобразни цветя на бигнонията.
Такава беше гледката от прозореца на стаята ми. Струваше ми се, че никога не бях виждал по-хубав пейзаж. Може би не го гледах съвсем безпристрастно. Любовта блестеше в очите ми и може би тя му придаваше част от неговия couleur de rose. Аз не можех да отправя очи към тази гледка, без да помисля за прекрасното създание, чието присъствие беше достатъчно, за да стане картината съвършена.
Глава XX
Моят дневник
За да разнообразя дните на боледуването си, започнах да водя дневник.
Естествено, в дневника на болен човек, затворен в една стая, ще липсват събития. Затова записвах повече размишления, отколкото преживелици. Преписвам няколко откъса от него не защото те представляват някакъв изключителен интерес, а само поради това, че писани навремето, те много по-вярно предават някои от моите мисли, както и случките, станали до края на пребиваването ми в плантация Безансон.
Този морски ветрец е голяма благодат за жителите на Южна Луизиана. Без неговата прохлада Нови Орлеан би бил почти необитаем през летните месеци.
Сципион ми разказа, че в плантацията пристигнал нов „надзирател“, и той мисли, че надзирателят бил назначен от „сподаря Доминик“. Бил донесъл писмо от адвоката. Това до голяма степен потвърждава предположението на Сципион. Моят прислужник като че ли няма много благоприятни впечатления от новодошлия, когото ми описа като „беден бял от Север, па и янки отгоре“.
Забелязвам, че всред черните съществува неприязън към онези, които те с особено удоволствие наричат „бели бедняци“ — лица, непритежаващи роби или земя. Самото име изразява презрение, а когато някой негър нарече така бял човек, белият смята това за люто оскърбление и обикновено взема мярката на невъздържания негър с бич или му прави лека „разтривка с масло от тояга“.
Между негрите съществува общо убеждение, че най-жестоките надзиратели са от щатите на Нова Англия, или „янки“, както ги наричат на Юг. Тоя прякор, който чужденците дават презрително на всички американци, в Съединените щати има по-ограничено значение; когато се употребява с пренебрежение, значи жител на Нова Англия. Има случаи, когато го употребяват на шега в родолюбив смисъл и тогава всеки американец с гордост се нарича янки. Всред негрите в Южните щати „янки“ е презрително название, което означава бедно имотно състояние, подлост, низост. Колкото и да е тъжно и странно, то е свързано с бича, белезниците и камшика. Странно, понеже тези хора са родени в страна, прочута със своя пуританизъм! Страна, в която се проповядва уж най-чистата религия и най-строгата нравственост.
Човек би сметнал това за неестествено и въпреки всичко може да не е чак толкова неестествено. Един южняк ми го обясни така:
— Именно в страните, в които господстват пуританските принципи, се ширят пороците и особено по- дребните пороци. Селищата на Нова Англия — тези средища на благонравието и пуританизма — дават най- големия брой nymphes du pave89 в Ню Йорк, Филаделфия, Балтимор и Нови Орлеан, а дори доставят такива покварени жени и за износ в католическата столица на Куба. От същата плодородна почва изникват и повечето мошеници, шарлатани и безчестни търговци, които позорят името на Америка. Това не е неестествено. То е неизбежна последица на лъжерелигията. Външното благочестие, молитвите, спазването на неделния ден и разните обреди — всичко това се втълпява и затруднява изпълнението на истинските задължения, които човек има към ближния си; външните прояви изтласкват, вземат надмощие над самите задължения. Постепенно на тях започват да придават само второстепенно значение и поради това ги пренебрегват.
Това обяснение беше поне остроумно.
Разговорът ни не вървя гладко и свободно, нито пък продължи дълго. Тя (мадмоазел) очевидно още страда и във всичко, което казва, се долавя тъжна нотка. Отначало смятах, че това се дължи на скръбта й по Антоан, но доста време мина оттогава, за да го отдавам на тази причина. Някаква друга мъка потиска духа й. Аз страдам от скованост. Присъствието на Аврора ме сковава и не мога да изрека тези изтъркани думи, без които не върви и най-обикновеният разговор. Тя (Аврора) не взема участие в разговора, а остава край вратата или стои зад господарката си и почтително слуша. Когато я загледам по-настойчиво, дългите й мигли се спускат и не ми позволяват да докосна душата й. Ах, да можех да я накарам да ме разбере!
A propos бедния Антоан: бяха съобщили, че реката изхвърлила тялото му заедно с разни дървета по- надолу от плантацията; обаче съобщението се оказа невярно. Намерен бил някакъв труп, но не на управителя, а на някой друг нещастник, сполетян от същата съдба. Интересно дали негодникът, който ме рани, е още жив?
