Много от пострадалите са в Бренжиер. Някои са вече умрели от раните, получени на борда на парахода. Страхотна смърт е това обгаряне от па̀ра. Мнозина, които смятаха, че са почти незасегнати, сега са в предсмъртни мъки, лекарят ми разправи някои подробности, които са просто ужасяващи.
Един от екипажа, огняр, който останал почти без нос и знаел, че му остава още малко да живее, поискал да си види лицето в огледало. Когато изпълнили молбата му, избухнал в сталински смях и същевременно високо се провикнал: „Ех, че грозен мъртвец ще бъда, дявол да го вземе!“
Това страхотно безразличие пред смъртта е характерно за тези диви матроси. Потомците на Майк Финк90 не са изчезнали още; много истински представители на тези полудиваци още плават по големите реки на Запада.
Днес е неделя и по „бръмченето“, което долита до мене от негърските колиби, мога да кажа, че е ден за веселба. Виждам негрите как минават по пътя на Дигата, облечени в най-хубавите си дрехи: мъжете с бели касторени шапки, сини фракове и ризи с огромни жаба̀; жените с яркоцветни памучни рокли, а някои и с копринени, достатъчно блестящи даже и за бална зала! Много от тях носят копринени чадърчета, разбира се, с най-крещящи цветове. Човек почти се изкушава да повярва, че в края на краищата този робски живот не е чак толкова тежък, но ако видите камшика на г. Ларкин, сигурно ще добиете съвсем противоположно впечатление.
Райгарт е пришелец в Бренжиер, ала изглежда бързо се издига в очите на околните плантатори. Вярно е, че мнозина от тях — „големците“ — поддържат свои собствени лекари и им плащат много добре! Никак не е доходно да се пренебрегва здравето на роба; поради това съображение за него се грижат много повече, отколкото за здравето на „белите бедняци“ в много европейски държави.
Опитах се да изкопча от доктора нещо за отношенията между Гаяр и семейство Безансон. Този въпрос можех да засегна само отдалече; не получих никакви задоволителни сведения. Докторът е това, което може да се нарече „затворен човек“, пък и твърде голямата приказливост не би направила никого с неговия занаят много обичан в Луизиана. Той или знае малко за техните вземания-давания, или се преструва, че не знае; и все пак, съдейки по няколкото изречения, които се изпусна да каже, подозирам второто да е по- вероятно.
— Бедната млада жена! — рече той. — Съвсем сама в света. Струва ми се, че има някаква леля или нещо подобно, която живее в Нови Орлеан, но няма никакъв роднина мъж, който да се грижи за нейния имот. Гаяр, изглежда, държи всичко в ръцете си.
От доктора научих, че бащата на Йожени бил много богат по едно време — един от най-големите плантатори по крайбрежието; живеел много нашироко и оказвал на всекиго княжеско гостоприемство. Той уреждал пищни празненства, особено през последните години. Това прекалено гостоприемство продължило дори и след смъртта му и мадмоазел приемала гостите на баща си с неговия замах. Тя имала безброй кандидати, но докторът не бил чувал за никой, с когото да има любов.
Гаяр бил задушевен приятел на Безансон. Защо — това никой не можел да каже, още повече че по нрав те били противоположни като два полюса. Някои мислели, че приятелството им напомняло за отношенията, които обикновено съществуват между длъжник и заемодател.
Сведенията, които лекарят ми даде, потвърждават онова, което вече ми беше казал Сципион. Те потвърждават и моите подозрения по отношение на младата креолка — на небосклона на нейното бъдеще се събират облаци, по-мрачни, отколкото тези, които са засенчвали нейното минало, по-тъмни дори от тези, които се събираха при спомена за Антоан!
Девойката си замълчала.
Сципион научава тези неща от Аврора. Има нещо злокобно във всичко това.
Нещастният Сципион ме посвети в друга негова лична мъка. Той подозира, че надзирателят се държи прекалено любезно с „неговата малка Хлоя“. Изрод! Ако това е истина!… Кръвта ми кипи при тази мисъл… Ах! Робиня!
Обещах да поговоря на мадмоазел за тази работа, но ако съдя по това, което чувам, страх ме е, че и тя е почти толкова безсилна, колкото и самият Сципион?!
