оттука, може би ще е по-разумно да го направите. Тя може да не е напълно господарка на себе си. Нещастната! Страх ме е, че на дъното на тази тайна свои паричен дълг, а ако е така, тя ще бъде по-голяма робиня от всичките си роби. Клетата девойка!
Райгарт беше прав. Оставането ми тук щеше да бъде само още едно ново затруднение за нея. Бях убеден в това.
— Бих искал да тръгна веднага, докторе.
— Моята каляска е пред портата. Можете да дойдете с мене. Мога да ви закарам до хотела.
— Благодаря, благодаря! Точно за това щях да ви помоля и с радост приемам предложението ви. Трябва само да уредя още нещо и след малко ще бъда готов.
— Да отида ли до къщата и подготвя мадмоазел за заминаването ви?
— Бъдете така любезен. Струва ми се, че Гаяр е там.
— Не. Аз го срещнах близо до портата на неговата плантация; отиваше си вкъщи. Мисля, че тя е сама. Ще се видя с нея и ще дойда да ви взема.
Докторът ме остави и се запъти към къщата. Той се забави само няколко минути и когато се върна, ми разказа за станалото. Това, което бе научил, го беше озадачило още повече.
Само преди един час мадмоазел научила от Гаяр, че съм изразил желание да се преместя в хотела! Много се изненадала от това, тъй като не съм й бил казал нищо при неотдавнашната ни среща. Отначало не искала и да чуе за такова нещо, обаче Гаяр изложил доводи, за да я убеди в благоразумието на тази постъпка; докторът също настоял от мое име. Най-после, макар и неохотно, тя се съгласила. Това ми разказа докторът и прибави, че тя искала да ме види.
Воден от Сципион, аз се запътих към гостната. Намерих девойката седнала, но щом влязох, тя стана и ме посрещна с протегнати ръце. Видях, че плачеше!
— Вярно ли е, че възнамерявате да ни напуснете, мосю?
— Да, мадмоазел. Сега съм вече съвсем здрав. Дойдох да благодаря за любезното ви гостоприемство и да се сбогувам.
— Гостоприемство!… Ах, мосю, вие имате основание да го смятате за много студено гостоприемство, щом ви позволявам да ни напуснете толкова рано. Бих искала да останете, но… — Тук тя се смути. — Но… вие няма да ни забравите, макар и да се преместите в хотел. Бренжиер е близо; обещайте ми, че ще ни посещавате много често, всеки ден!
Няма нужда да казвам, че дадох това обещание на драго сърце.
— Сега — рече тя, — тъй като ми обещахте, мога да се сбогувам с вас с по-малко съжаление!
Тя протегна ръка. Аз взех на сбогуване пръстите й в моите и с уважение ги целунах. Видях, че сълзи напълниха отново очите й, но тя се обърна, за да ги скрие.
Бях убеден, че девойката действа по принуда и против волята си, иначе нямаше да ми позволи да си отида. Не беше от ония, които се страхуват от клюки и скандали. Някакъв натиск бе упражнен над нея.
Аз излизах през хола, а очите ми тревожно шареха във всички посоки. Къде беше тя? Нима нямаше да чуя дори прощална дума?
В този миг една странична врата се открехна леко. Сърцето ми лудо заби, докато тя се отваряше. Аврора!
Не се реших да заговоря на глас. Думите ми щяха да се чуят в гостната. Един поглед, едно пошепване, мълчаливо ръкостискане и аз забързах навън; обаче отговорът на това ръкостискане, колкото лек и недоловим да беше, вля радост в сърцето ми и аз продължих към вратата с гордите крачки на победител.
Глава XXII
Аврора ме обича
„Аврора ме обича!“
Тази мисъл ме бе осенила много преди да се преместя от плантацията в Бренжиер. Цял месец беше изтекъл оттогава.
Подробностите от живота ми през този месец биха представлявали много малък интерес за тебе, читателю, при все че за мене всеки час бе наситен с надежди или страхове, които са още съвсем живи в паметта ми. Когато сърцето е преизпълнено с любов, всяка дреболийка, свързана с тази любов, се разраства във важен въпрос, а мислите и случките, които биха се забравили иначе скоро, трайно се задържат в паметта. За събитията през този месец бих могъл да напиша цял том, всеки ред от който би бил извънредно интересен за мене, но не и за теб. Затова именно не ги и споменавам; няма да ти предложа даже и дневника си, който съдържа историята на живота ми през това време.
Аз все още живеех в хотела в Бренжиер. Здравето ми бързо се възстановяваше. Повечето от времето си прекарвах в бродене из полето и по Дигата, разходки с лодка по реката, риболов покрай лъките, ловуване в тръстиките и мочурищата, покрити с кипариси, а понякога убивах времето си и с по някоя игра на билярд, защото всяко луизианско селище има салон за билярд.
Радвах се на обществото на Райгарт, когото наричах сега свой приятел, и щом професионалните му задължения позволяваха, прекарвах времето си с него.
Неговите книги бяха също мои приятели и от тях почерпих първите си познания по ботаника. Изучих sylva-та91 на околните гори, така че можех от пръв поглед да различа всяко дърво и неговия вид — исполинския кипарис, символа на скръбта, с високи, издигащи се чак горе в небето пирамидални тежки корони от тъжен тъмен листак, още по-тъжен поради увисналата по него „tillandsia“, „тупело“ (Nyssa aquatica), тази обичаща водата нимфа, с нейните дълги нежни листа и плодове, подобни на маслини; персимона, или „американски лотос“ (Diospyros Virginiana), с прекрасни зелени листа и черни плодове като фурми; великолепната едроцветна магнолия и нейния събрат — високото божурово дърво (Liriodendron tulipifera); водното рожково дърво (Gleditschias monosperma) и от същия род тришипния рожков (triacanthos), чиито леки перести листа почти не засенчват слънцето; сикамора (platanus), с гладкия дънер и широко прострени среброцветни клони; ароматното каучуково дърво (Liquidambar styraciflua), отделящо златисти капки; благоуханния и лековит „сасафрас“ (Laurus sassafras); лавровото дърво (Laurus Caroliniensis) с канелен дъх; много разновидности дъбове, начело на които трябва да се постави величественото (вечнозелено дърво на южните лесове — „живия дъб“ (Quercus virens); „червеният ясен“, с увисналите кичури samaroe; сенчестата копривка (Celtis crassifolia) с големите сърцевидни листа и черни плодове с костилки; и най-после, макар и не по-малко интересната топола, която обича вода (Populus angulata). Такава е горската растителност, която покрива наносната почва на Луизиана.
Това е област отсам пределите на истинската палма, но и тя има свой представител в лицето на нискораслото „палмето“ — „latanier“ на французите, и „палмата Сабал“ на ботаниците — в няколко разновидности, образуващи на много места шубраци, които придават тропически характер на гората.
Изучих паразитите — огромните лиани е клони като дънер и на дървета, черни и възлести; стелещата се тръстика с хубави цветове, подобни на звездички, мискетови лози с тъмночервени гроздове; бегониите с фуниеобразните венчета; „smilaceae“, между които бият на очи „Smilax rotundifolia“, дебелият бодлив бамбук и ароматната скрипка (сарсапарила).
Не по-малко интересни бяха и другите култури, или „главното производство“, от което идва богатството на този край. Това бяха захарната тръстика, оризът, царевицата и тютюнът, памукът и индигото. Всички бяха нови за мене и аз с интерес изучих как се садят и отглеждат.
Макар че цял месец изтече като че ли в пълно безделие, той бе може би един от най-оползотворените в моя живот. В този кратък месец аз придобих повече истински знания, отколкото през дългите години на моето класическо образование.
Но главното, което научих, което ми бе по-скъпо от всичко друго, беше, че Аврора ме обича! Не го научих от нейните уста — от нея не бях чул дума, която да ме увери в това — и все пак бях сигурен, че е така; толкова сигурен, колкото бях сигурен, че съм жив. Всичките знания на света не биха могли да ми дадат такава радост, каквато изпитвах при тази единствена мисъл.
— Аврора ме обича!
Така възкликнах аз, когато една сутрин излязох от селото и тръгнах по пътя към плантацията. Три пъти седмично, а понякога дори и по-често, изминавах този път. Понякога срещах в къщата непознати хора —
