храсталака и в градината. Всред портокаловите дръвчета срещнах Аврора; тя береше златните плодове, но беше придружена от малката Хлоя, която държеше кошничката. Какво ли не бих дал да бях я заварил сама! Едва успях да разменя с нея една-две думи, и тя се отдалечи.
Тя ме поздрави за туй, че мога да се разхождам вече. Изглеждаше доволна или поне си въобразих, че е доволна. Никога не ми се беше виждала толкова прекрасна. От тръскането на портокаловите дървета по бузите й се бе изписала карминова руменина, а големите кафяви очи блестяха като сапфири. Гърдите й се вдигаха от тежкото дишане, а лекото облекло не скриваше прекрасните линии на нейната фигура.
Когато тръгна да си отива, бях поразен от плавната и походка. В нея има някакво вълнообразно движение, което се дължи на особеното й телосложение, а именно на пълнотата, присъща на нейната раса. Тя е едра, но женствена; всичко в нея е съвършено съразмерно и с изискани, нежни очертания. Ръцете й са малки и изящни, а мъничките крака сякаш едва докосват чакъла. Проследих я с очи, пълни с обожание. Огънят в сърцето ми запламтя още по-буйно, когато се завърнах в уединената си стая.
Глава XXI
На друга квартира
Мислех за кратката си среща с Аврора, радвах се на няколкото думи, които ми беше казала, и бях щастлив, като си мислех, че такива срещи ще се случват по-често сега, щом вече можех да излизам, когато всред тези приятни мечти на вратата на стаята ми се появи изведнъж някаква сянка. Вдигнах очи и видях омразното лице на г. Доминик Гаяр.
От оная сутрин след моето пристигане в плантацията идваше сега за първи път. Какво можеше да иска от мене?
Не останах дълго в неизвестност, тъй като моят посетител, без да се извини дори, че беше влязъл преди да бъде поканен, рязко и незабавно заговори за това, за което беше дошъл.
— Мосю — започна той, — аз съм се разпоредил за преместването ви в хотела в Бренжиер.
— Вие сте се разпоредили? — прекъсвах го аз също с рязък тон и с малко повече възмущение. — А кой, ако смея да попитам, господине, ви е натоварил с тази грижа?
— Ами… да… — заекна той, малко поусмирен от грубия прием. — Извинете, мосю. Може да не ви е известно, че аз съм довереник… приятел… всъщност настойник на мадмоазел Безансон… и… и…
— Мадмоазел Безансон ли желае аз да отида в Бренжиер?
— Ами… да си кажа правото… не е точно нейно желание; но виждате ли, драги господине, това е доста неудобен въпрос… оставането ви тука сега, след като сте почти оздравял, за което ви поздравявам… и… и…
— Продължавайте, господине!
— По-нататъшното ви оставане тука… при тези обстоятелства… би било… можете да прецените сам, господине… би било всъщност нещо, за което ще се приказва от хората… всъщност нещо, което ще се сметне за крайно неприлично.
— Чакайте, мосю Гаяр! Не съм вече толкова млад, че да имам нужда вие да ми давате уроци по благоприличие!
— Извинете, господине! Не исках да кажа това… но… аз… вие ще разберете… аз, като законен настойник на младата дама…
— Достатъчно, господине. Аз ви разбирам прекрасно, за вашите намерения, каквито и да са те, вие не желаете да остана повече в тази плантация. Желанието ви ще бъде изпълнено. Аз ще напусна този дом, но положително не за да доставя удоволствие на вас. Ще си отида още тази вечер.
Думите, върху които наблегнах, накараха този страхливец да трепне, като при галваничен ток. Аз забелязах как той побледня, когато ги изрекох, как бръчките около очите му станаха още по-дълбоки. Бях засегнал струна, която той смяташе за тайна, и нейната музика прозвуча дрезгаво в ушите му. Но като всеки адвокат Гаяр не изгуби самообладание и без да обръща внимание на моя намек, отвърна с хленчещо лицемерие:
— Драги мосю! Съжалявам, че това се налага, но работата е там, виждате ли… светът… този злоезичен, клюкарски свят…
— Запазете тези наставления за себе си, господине! Предполагам, че сте си изпълнили задачата; във всеки случай присъствието ви не е желателно повече.
— Хм! — промърмори той. — Съжалявам, че взимате нещата по този начин… извинете…
И с цял поток подобни несвързани думи си отиде.
Аз пристъпих към вратата и погледнах подире му, за да видя накъде ще отиде. Той тръгна направо към къщата! Видях го да влиза!
Това посещение и неговата цел ме изненадаха, макар че очаквах подобно събитие. Дочутият от мене разговор между него и доктора показваше, че това може да се случи; все пак съвсем не очаквах, че ще бъда принуден да променя квартирата си толкова скоро. Възнамерявах да остана, където бях, още някоя и друга седмица. Когато оздравеех съвсем, щях да се преместя по свой собствен почин в хотела.
Бях ядосан, и то поради няколко причини. Огорчаваше ме мисълта, че този негодник има такава власт, понеже не вярвах мадмоазел Безансон да има нещо общо с моето преместване. Тъкмо наопаки. Тя ме беше посетила едва преди няколко часа и не спомена нито дума по този въпрос. Може би го е мислила, но не е искала да го каже? Но не. Едва ли бе така. Не забелязах никаква промяна в държането й, докато бяхме заедно. До последния миг тя проявяваше същата любезност, същия интерес към моето оздравяване, същата загриженост за някои подробности около моята храна и прислуга. Очевидно тя не предвиждаше такава неочаквана промяна като тая, предложена от Гаяр. Като поразмислих, стигнах до убеждението, че това предложение ми е било направено, без да бъде предварително съобщено на нея.
Каква ли власт има този човек, щом се осмелява да действува против волята й и против обичаите на гостоприемството? Измъчваше ме мисълта, че това прекрасно създание е във властта на този злодей.
Но имаше друга, още по-мъчителна мисъл — мисълта за раздялата с Аврора, макар че аз съвсем не смятах тази раздяла за окончателна. Не! Ако вярвах подобно нещо, нямаше да се предам толкова лесно. Щях да изправя г. Доминик пред необходимостта чисто и просто да ме изхвърли. Разбира се, нямах никакви опасения, че след преместването ми в селото можеше да ми забранят да посещавам плантацията толкова често, колкото ми се поискаше. Ако бяха ми поставили такова условие, мислите ми щяха да бъдат наистина мъчителни.
В края на краищата промяната щеше да има много малко значение. Щях да идвам като посетител и в това си качество щях да бъда по-независим, отколкото сега като гост — може би по-свободен да се сближа с любимото същество! Щях да идвам, колчем ми се поискаше, и пак щях да имам същата възможност да я виждам. Исках само едно — един миг насаме с Аврора, а след това — блаженство или разбити надежди!
Но имаше и други съображения, които ме тревожеха в този момент. Как щях да живея в хотела? Дали съдържателят щеше да вярва на обещания и да почака, докато ми отговореха на изпратените вече от мене писма? Бяха ме снабдили с подходящо облекло наистина по тайнствен начин. Една сутрин, когато се събудих, го намерих в леглото си. Не зададох никакъв въпрос. За това щях да се погрижа по-късно, обаче как щях да се снабдя с пари? Нима трябваше да стана неин длъжник? Или трябваше да заема от Гаяр? Мъчителен въпрос!
Тъкмо тогава се сетих за Райгарт. Пред мене изплува неговото спокойно мило лице.
„Ето една възможност! — казах си. — Той ще ми помогне!“
Мисълта ми като че ли го доведе при мене, защото в същия миг добрият доктор влезе в стаята и аз му доверих грижите си.
Не бях се излъгал в него. Райгарт сложи кесията си на масата пред мене и аз станах негов длъжник за толкова от съдържанието й, колкото ми беше необходимо.
— Много странно! — рече той. — Странно е това желание на г. Гаяр по-бързо да ви махне оттука. В него има нещо повече от загриженост за доброто име на девойката. Нещо повече; какво ли може да значи всичко това?
Докторът каза това отчасти на себе си, сякаш търсеше отговор в собствените си мисли.
— Аз съм почти съвсем чужд на мадмоазел Безансон — продължи той, — иначе щях да сметна за свой дълг да узная повече по този въпрос. Но г. Гаяр е неин настойник и щом той желае вие да се махнете
