Бях избрал по-дългия път и вървях бавно, за да се поуспокоя. Чувах ударите на сърцето си и усещах бързите му нервни свивания, по-бързи от крачките, с които се приближавах към дългожеланата среща. Чини ми се, че бих имал по-голямо самообладание, ако отивах срещу дулото на насочен към мен пистолет!
Дългото копнеене за тази среща, пълното съзнание за трудното й постигане, предвкусва нето на най- сладкото удоволствие на земята — удоволствието да бъдеш насаме с тази, която обичаш — всичко това се сливаше в ума ми. Нищо чудно, че мислите ми бяха безредни и объркани.
Сега ще срещна Аврора лице е лице и само богът на любовта ще ни бъде свидетел. Ще говоря свободно, без да се въздържам. Ще чуя нейния глас, нейното признание, че ме люби. Ще я взема в прегръдките си, до гърдите си! Ще се опия от любов от насълзените й очи, от карминовите й бузи, от кораловите й устни! Ах, ще говоря и ще слушам думите на любовта! Ще слушам нейното несдържано бленуване!
Безкрайно щастие стоеше пред мен. Нищо чудно, че мислите ми бяха объркани, нищо чудно, че напразно се мъчех да ги сложа в ред.
Стигнах до къщата и изкачих няколкото стъпала, които водеха към верандата. Верандата беше постлана с рогозка от морска трева и обувките ми бяха леки, та моите стъпки, тихи като на младо момче, надали можеха да се чуят в стаята, пред чиито прозорци минавах.
Продължих нататък, към гостната, свързана с верандата с две стъклени врати, за които вече споменах. Завих и в следващия миг щях да мина край една от тези врати, но до мене долетя звук, който възпря стъпките ми. Това беше глас, долитащ от гостната, чиито стъклени врати бяха отворени. Вслушах се — беше гласът на Аврора!
„Тя разговаря с някого! С кого ли? Може би с малката Хлоя? С майка и? С някого от слугите?“
Вслушах се пак.
„Боже мой! Това е мъжки глас! Кой ли може да бъде? Сципион? Не, Сципион не може да е дошъл вече от обора. Не може да е той. Някой друг мъж от плантацията! Дърварят Жул? Момчето за поръчки Баптис? Я! Това не е глас на негър. Не, това е глас на бял човек! Дали не е надзирателят?“
Щом ми мина през ума тази мисъл, болка прониза сърцето ми — болка не от ревност, но нещо подобно. По-скоро се ядосвах на него, отколкото да ревнувах нея. До този миг поне не бях чул нищо, което да ме накара да ревнувам. Това, че някой мъж беше при нея и разговаряше, не беше причина за ревност.
„А, така ли, мой дръзки негропотиснико — мислех си аз, — минала ти е слабостта към малката Хлоя. Нищо чудно! Кой ще си губи времето да гледа звездите, когато на небето има такава месечина? Мръсник си ти, но не си сляп. Виждам, че и ти умееш да използваш удобните случаи и знаеш кога да влизаш в гостната стая.“
Ш-ш-ш-т!
Пак се ослушах. Когато най-напред се спрях, то беше по-скоро от деликатност. Не исках съвсем неочаквано да се появя пред отворените врати и изведнъж да видя всичко вътре в стаята. Бях се спрял с намерение да предизвестя за приближаването си с някакъв шум — е престорена кашлица или с няколко по-шумни стъпки. Сега обаче намеренията ми се бяха променили. Сега слушах съзнателно. Не можех да не слушам.
Аврора говореше.
Приближих ухо до прозореца. Гласът й идваше много отдалече или тя говореше твърде тихо, та не можех да чуя това, което казваше. Долавях звънливите звуци на гласа й, но не можех да различа думите. „Трябва да е на другия край на стаята“ — помислих си аз.
Най-после Аврора спря да говори. Зачаках мъжът да отговори. Може би по отговора щях да разбера какво беше казала тя. Мъжкият глас ще е по-висок и ще ми даде възможност…
Ш-ш-ш-т! Чакай!
Ослушах се… и долових гласа, но не и думите. Този звук ми стигаше. Той ме накара да подскоча като ухапан от змия. Това беше гласът на г. Доминик Гаяр!
Глава XXIV
Съперник
Не мога да опиша въздействието, което това откритие оказа върху мен. То беше нещо като паралитичен удар и ме прикова на място; за няколко мига останах вкаменен и безчувствен като статуя. Дори ако Гаяр произнесеше думите си достатъчно високо, за да ги долавя, надали щях да ги чуя. Бях оглушал от изненада.
Враждебността към звяра Ларкин, която се беше събудила у мен, докато смятах, че говори той, беше нищо в сравнение с тая, която ме задушаваше сега. Ларкин може да е млад и хубав; според описанието на Сципион хубав той в никой случай не е, но дори и да беше, малко се страхувах от неговото съперничество. Бях сигурен, че сърцето на Аврора принадлежи на мен, и знаех, че надзирателят няма власт над нея. Той беше надзирател на полските работници и другите роби на плантацията — техен господар, и имаше пълно право да ги ругае и бие; но въпреки това знаех, че няма власт над Аврора. По необясними за мене причини отношението към квартеронката беше и винаги е било по-друго, отколкото към другите роби на плантацията. Това различно отношение не се дължеше нито на белотата на кожата й, нито на красотата й. Вярно е, че тези качества често променят тежката участ на робинята, а понякога пък стават причина за още по-жестока съдба, но за доброто отношение към Аврора имаше някаква много по-различна причина, за която можех само да се досещам. Тя е била грижливо отгледана заедно с младата си господарка и, получила почти същото образование като нея; всъщност бе смятана по-скоро за сестра, отколкото за робиня. Никой друг освен мадмоазел не можеше да й заповядва. „Негропотисникът“ нямаше нищо общо е нея и затова не се боях от никакво беззаконие насилие от негова страна.
Много по-други подозрения ме обзеха, когато открих, че този, който говореше, беше Гаяр. Той имаше власт не само над робинята, но и над господарката. Макар и да ухажваше (както все още вярвах) мадмоазел, той не можеше, да бъде сляп за по-големия чар на Аврора. Смятах го за отвратителен негодник, но въпреки всичко може би той беше способен да обича. Най-грозният може да изпитва влечение към най- хубавото. Звярът да възлюби красотата.
Часът, избрал от Гаяр за посещението му, будеше подозрение. Дошъл е веднага, щом мадмоазел е потеглила. Дали е бил там, преди тя да излезе, и тя го е оставила в къщи? Надали. Сципион не знаеше нищо за това, иначе щеше да ми каже. Негърът знаеше за моята неприязън към Гаяр и това, че не желаех да се срещам с него. Той непременно щеше да ми каже.
„Без съмнение — мислех си аз — дошъл е крадешком… Дошъл е от своята плантация по задния път, изчакал е да замине каляската и след това се е вмъкнал в гостната именно с цел да завари квартеронката сама!“
Всичко това проблесна в ума ми съвсем убедително и вече не се съмнявах, че той е тук с някаква цел, а не случайно. Дошъл е за Аврора. Естествено беше да помисля така.
Когато се посъвзех от изненадата, усещанията ми се избистриха и изостриха повече от всякога. Нервите ми като че ли пак бяха опънати, а слухът ми стана по-остър. Аз се приближих до прозореца толкова, колкото позволяваше благоразумието, и заслушах. Признавам, че не беше почтено, по когато имах работа с този негодник сякаш загубвах всяко чувство за чест. Особените обстоятелства на този миг ме отклониха от правия път, но това беше „подслушване“ на влюбен ревнивец и ви моля да ми простите тази постъпка.
Аз слушах. С усилие сдържах трескавото туптене на сърцето си и слушах.
Чух всяка дума, казана от този миг нататък. Гласовете бяха станали по-високи или по-скоро тези, които разговаряха, бяха дошли по-близо. Те бяха само на няколко стъпки от прозореца! Гаяр говореше:
— Този младеж осмелява ли се да ухажва господарката ти?
— Мосю Доминик, отде да зная? Във всеки случай никога не съм забелязвала нещо подобно. Той е много скромен, а и мадмоазел мисли същото. Никога не съм го чула да каже ни дума за любов, ни една дума.
Стори ми се, че чух въздишка.
— Ако посмее — отново подхвана Гаяр с надут тон, — ако посмее да намекне подобно нещо на мадмоазел… пък и на тебе, Аврора, аз ще… аз ще се погрижа да му стане тясно тук. Този нахален авантюрист няма да идва повече тука! За мене това е решено.
— Ах, г. Гаяр! Сигурна съм, че това много ще ядоса мадмоазел. Не забравяйте, че той й е спасил живота! Тя му е много благодарна. Непрестанно говори за това и би се наскърбила, ако мосю Едуард
