колела на каляска. С един скок се приближих до отворената врата и погледнах през върховете на портокаловите дървета. Можах да видя само главата на един човек — кочияша на мадмоазел Безансон. Каляската се приближаваше към портата.
Чувствата ми бяха толкова объркани, че нямах достатъчно вяра в себе си, за да се срещна с господарката; аз се сбогувах набързо с Аврора и избягах от стаята.
Когато бях вън, видях, че ако изляза през главния вход, има опасност да се срещна с мадмоазел. Знаех, че имаше една странична портичка, която води към оборите, а оттам има път към гората. По него щях да стигна до другия край на Бренжиер. Аз слязох от верандата, минах през портичката и се запътих към оборите зад къщата.
Глава XXVI
Негърското селище
Скоро стигнах обора, гдето моят кон ме поздрави с тихо пръхтене. Сципион не беше там.
„Трябва да е отишъл по някаква работа — помислих си аз, — може би да срещне каляската. Няма значение, няма да го викам. Седлото е на коня, а юздите мога да сложа и сам… Жалко само, че бедният Сципион ще изгуби своя четвърт долар.“
Бързо сложих юздите на коня, изведох го навън, метнах се на седлото и препуснах.
Пътеката, по която тръгнах, минаваше край негърското селище, след това през няколко ниви към тъмната гора от кипариси и тупело. Там я пресичаше напречен път, който извеждаше на Дигата. Бях минавал по тази пътека много пъти и я познавах доста добре.
Негърското селище отстоеше на около двеста метра от „grande maison“, или „голямата къща“ на плантацията. То се състоеше от някакви си петдесет-шестдесет малки колиби, спретнато проточили се в две редици с широк път помежду. Всяка колиба беше точно като съседната и пред всяка от тях растеше магнолия или красиво „китайско дърво“, под сянката на чиито зелени листа и благоуханни цветове По цял ден се търкаляха малки негърчета. А те бяха от всички възрасти, от бебета до „доста големички момчета“, и с всички оттенъци на робския цвят, от светлокожите квартерони до черните бамбара, на които според една американска шега със съмнителна правдоподобност „дори въгленът оставял бяла следа“! Ако човек ги отръска от праха, лесно може да каже какъв цвят е кожата им, защото малките им пълнички телца бяха голи от чорлавите къдрави глави до щръкналите им пети! Там се търкалят те — черни и жълти хлапета — и по цял ден играят със стъбла от захарна тръстика, е динени кори и царевични кочани, тъй весели и щастливи, като някои малки лордове, заобиколени от най-скъпи германски играчки в детска стая, постлана с килими.
При влизане в негърското селище човек не може да не забележи високи пръти от папайя или тръстикови стъбла, забити пред много от колибите, а на тях набучени големи жълти кратуни с изрязани дупки отстрани. Това са жилищата на селските лястовички (Hirundo purpurea) — най-красивата американска лястовичка, много обичана от по-простичките негри, а преди тях — от червенокожите туземци. Ще забележите също нанизи от червени и зелени чушки (разновидности capsicum), окачени като фестони по стените на колибите, а тук-таме — по някоя и друга връзка изсушени лековити билки, принадлежащи към негърската фармакопея. Те са собственост на „леля Фиби“, „леля Клеопатра“ или на „старата леличка Филис“, всяка от тези „лелки“ може да сготви такъв чудесен паприкаш от гореспоменатите зелени и червени чушки, като им добави някоя и друга подправка от малката „градинка“ зад колибата, че от него да потекат лигите и на най-големия чревоугодник.
По стените на колибите можете да видите закачени представители и на животинското царство — кожата на някой заек, миеща мечка, опосум или сива лисица, а може би и на мускусен плъх (Fiber zibethicus) или още по-рядко — кожата на някоя блатна дива котка (канадски рис — Lynx rufus). Собственикът на колибата, на която виси рисовата кожа, е Нимрод92 на деня, понеже рисът е един от най-редките и благородни видове дивеч във фауната на Мисисипи. Тук няма да видите кожа на пантера (cougar) или на елен, защото макар и да се срещат в околните гори, те са недостъпен дивеч за ловеца-негър, който няма право да притежава пушка. Изброените вече по-дребни „гадини“ може да се ловят и без помощта на пушка; кожите, които виждате окачени по колибите, са плод на много лунни нощи, прекарани на лов от Цезар, Сципион, Анибал или Помпей. Ако съдите по имената в негърското селище, можете да си представите, че сте в древния Рим или Картаген!
Но на изброените по-горе „велики“ мъже никога не се поверява такова опасно оръжие като пушката. Те дължат своите ловни успехи изключително на сръчността си, оръжието им е само тоягата, брадвата и „кучето-мечкар“ от овчарска порода. Няколко такива кучета можете да видите да се търкалят в прахоляка заедно с негърчетата, очевидно не по-малко щастливи от тях. Но ловните трофеи, които кичат стените, не висят там само за украса. Не, те са опънати да се сушат и скоро ще отстъпят мястото си на други, защото с тях непрекъснато се търгува. Когато чичо Сиз, Зип, Ани или Поми се докара с празничните си дрехи и се запъти към селото, всеки от тях носи със себе си своя запас от кожи. Там съдържателят на магазина се пазари с тях и полученият „пик93“ за мускусния плъх, „бит94“ за кожата на миеща мечка или четвърт долар за лисицата или за „котката“ дава възможност на тези четирима чичовци-ловци да купят за четирите „лелки“ у дома многобройни дребни лакомства, които се изключват от обикновената дажба на плантацията — свинско с ориз.
Това са тесните граници на семейните финанси в негърското селище.
При влизане в малкото селце — негърското селище на голяма плантация спокойно може да носи това име — не може да не забележите всички тези дребни неща. Те най-много се хвърлят в очи.
Ще забележите също къщата на надзирателя, която е по̀ настрана, или както беше в плантацията Безансон — точно срещу улицата, образувана от двата реда колиби. Тя се отличава, разбира се, с по-изискан архитектурен стил; гордее се с жалузи на прозорците, има два етажа и малка веранда. Заобиколена е с ограда, за да не нахълтват децата, обаче страхът от бича прави оградата почти излишна.
Когато се приближих към селището, бях учуден от тази странна картина: къщата на надзирателя се издигаше над по-бедните колиби и сякаш ги закриляше или бдеше над тях като квачка над пилетата си.
Тук и там големите червеникави лястовички смело пореха въздуха или пърхайки с криле, се задържаха пред входа на своите кратунени гнезда и надаваха веселото си „чик-чирик, чик-чирик“, а сладкият дъх на китайските дървета и магнолиите изпълваше въздуха наоколо на доста голямо разстояние.
Когато се приближих още повече, долових „бръмченето“ на човешки гласове — мъжки, женски и детски, — онзи особен тон, присъщ на гласа на африканеца. Представих си малкото общежитие, както го бях виждал по-рано — мъжете и жените заети с различни занимания: някои седнали пред своите колиби в сянката на дърветата, да си почиват след работа (понеже беше след часовете за полска работа), или застанали на малки групички, весело да бъбрят помежду си, някои да стягат край вратите рибарските си мрежи и въдици, с които възнамеряват да хванат голяма „котка“ и „биволска риба“ край завоите на реката, други да цепят дърва за общата купчина, а малки хлапета да ги разпределят по колибите, та да може „лелката“ да сготви вечеря.
Размишлявах за патриархалния характер на тази картина, полуразположен да призная ползата от „едноличната власт“ ако не под формата на робовладелец, все пак по подобие на Рап и неговите „социални икономисти95“.
„Как се пести държавната машина при този патриархален строй! — казах си аз. — Колко очарователно просто и все пак тъй напълно се постига целта.“
Точно тъй! Едно нещо обаче бях пропуснал и то беше несъвършенството на човешката природа; пропуснал бях възможността — не, почти неизбежността патриархът да се превърне в тиранин.
Ш-шт! Какъв е този висок глас! Това е вик!
Радостен вик? Не, тъкмо обратно — той звучи като вопъл на страдащ човек. Вик на някой изтезаван! И в общата глъчка, която се чуваше сегиз-тогиз, ухото ми долови онзи зловещ звук, който съпътства необичайните случаи.
Ето пак чувам този страдалчески вик — по-дълбок и по-висок, отколкото преди! Той долита от негърското селище. Какво ли става там?
