приятели на мадмоазел. Понякога я заварвах сама или заедно с Аврора, но ни веднъж не намерих Аврора сама! Ах, колко жадувах за такава възможност!
Официално посещенията ми, разбира се, бяха предназначени за мадмоазел и аз не смеех да потърся среща с робинята.
Йожени все още беше в унило настроение, което сякаш не я напущаше. Понякога беше дори печална и никога весела. Тъй като не ми доверяваше скърбите си, можех само да се досещам за причината им. Разбира се, аз смятах, че нейният зъл гений е Гаяр.
За него бях научил много малко. Той ме отбягваше по пътя и в полето, а в неговите владения аз не навлизах никога. Открих, че бе твърде малко почитан от хората, освен от онези, които се прекланяха пред богатството му. Имаха ли успех ухажванията му пред Йожени, не знаех. Хората говореха за това като за „вероятност“, макар и да я смятаха за доста странна. Аз изпитвах съчувствие към младата креолка, но сигурно щях да го изпитвам много по-дълбоко при други обстоятелства. При сегашното положение обаче цялата ми душа беше обзета от по-силно чувство — любовта ми към Аврора.
— Да… Аврора ме обича! — повтарях си аз, когато излязох от селото и тръгнах по пътя на Дигата.
Бях на кон. Райгарт от преголяма любезност ми беше предоставил дори и кон — прекрасно животно, което играеше под мене, сякаш и то беше обзето от някакво благородно чувство.
Добре обученият жребец се движеше по пътя без да има нужда да го управлявам, и отпуснал поводи на врата му, аз го оставих да върви сам и се отдадох на размишления.
Любех това младо момиче — любех го страстно и предано. И тя ме любеше. Не беше изразила любовта си с думи, но с външния си вид; от време на време някой неин бегъл поглед или движение ме бяха убедили, че това е наистина така.
Любовта ме научи да разбирам езика й. Нямах нужда от преводач — нямах нужда да ми се каже, че съм обичан.
Тези мисли бяха приятни, дори повече от приятни; ала след тях дойдоха други, съвсем различни.
В кого бях влюбен аз? В една робиня! Наистина красива, но все пак робиня! Как щяха да ми се смеят хората! Как щеше да се смее Луизиана… не да ми се смее, а да ме презира и преследва! Само намерението да направя Аврора своя съпруга щеше да ме изложи на подигравки и оскърбления. „Какво! Да се ожените за робиня! Че то е против законите на страната!“ Смеех ли да се оженя за нея… дори ако беше свободна?… Тя, една квартеронка! Те щяха да ме прогонят от страната или да ме хвърлят в затвора!
Всичко това ми беше известно, но не давах и пет пари! Ако сложех злословието на света на едната страна на везните, а любовта си към Аврора — на другата, първата нямаше да натежи повече от едно перце.
Вярно, аз съжалявах дълбоко, че Аврора е робиня, но съжалявах съвсем по друга причина. Как щях да я освободя? Това беше въпросът, който ме тревожеше.
До този миг не бях се замислял върху това. Преди да узная, че ме обича, цялата работа ми се виждаше много далечна. Но сега тя беше станала по-близка и всичките сили на моя ум се бяха съсредоточили върху тази единствена мисъл: „Как да я освободя?“ Ако тя беше обикновена робиня, отговорът щеше да бъде много лесен, защото, макар и да не бях богат, все пак състоянието ми не беше по-малко от цената на едно човешко същество!
В моите очи Аврора нямаше цена. Дали тъй щеше да погледне нейната млада господарка? За продан ли беше моята годеница? Но дори ако стойността можеше да се пресметне в пари, дали мадмоазел щеше да я продаде на мене? Странно предложение — да купя нейната робиня за своя жена! Какво ли щеше да си помисли Йожени Безансон?
Дори и мисълта за подобно предложение ме плашеше, но още не беше дошло времето да го направя.
„Трябва първо да се видя с Аврора, да я попитам дали ме обича и след това, ако се съгласи да стане моя… моя съпруга, тогава може да се уреди останалото. Пътят още не ми е ясен, но любов като моята ще възтържествува над всичко. Моето влечение ме въоръжава със сила, със смелост, с енергия. Препятствията трябва да паднат; тези, които са против, трябва да бъдат придумани или сразени; всичко, което стои между мене и любовта ми, ще трябва да се махне от пътя ми! Аврора! Аз идвам! Аз идвам!“
Глава XXIII
Изненада
Размишленията ми бяха прекъснати от изцвилването на моя кон. Погледнах напред, за да разбера причината. Бях срещу плантацията Безансон. През портите тъкмо излизаше някаква каляска. Конете извиха към Дигата, препуснаха в тръс и скоро се загубиха в облак прах, вдигнат от копитата и колелата.
Познах каляската. Тя беше на мадмоазел Безансон. Не можех да кажа кой седеше в нея, при все че от беглия поглед, който хвърлих, схванах, че вътре имаше дами.
„Самата мадмоазел, без съмнение придружена от Аврора.“
Смятах, че те не бяха ме забелязали, понеже само главата ми се виждаше над високата ограда, а каляската изви рязко при излизането си от портите.
Бях много разочарован. Напразно бях препускал, а сега трябваше да се върна обратно в Бренжиер.
Вече бях дръпнал поводите с това намерение, когато ми дойде на ума, че бих могъл да настигна каляската и да разменя няколко думи с тези, които бяха в нея. Да разменя дори един поглед с Аврора заслужаваше такъв галоп.
Пришпорих коня си и се спуснах напред.
Когато стигнах до къщата, видях до портата Сципион. Той тъкмо я затваряше след каляската.
„А! — помислих си аз. — Я по-добре да узная подир кого ще препускам“ — и затова извих малко коня и спрях пред Сципион.
— Божичко! Как язди младият сподар! Ама язди от хубаво по-хубаво! Така е! Ъф!
Без да обърна внимание на неговите похвати, запитах припряно дали мадмоазел е в къщи.
— Не, господарю, тя ей сегичка излезе, отиде при сподаря Марини.
— Сама?
— Да, сподарю.
— Разбира се, Аврора е с нея.
— Не, сподарю; тя отиде сама. Рора остана у дома.
Ако негърът беше наблюдателен, би могъл да забележи какво въздействие оказа това съобщение върху мен, понеже съм сигурен, че трябва да е било доста явно. Усетих как в същия миг сърцето ми заби и гъста руменина заля бузите ми.
„Аврора у дома, и то сама!“ — помислих си аз.
Откакто я ухажвах, за първи път ми се удаваше такъв случай и малко остана да не издам приятната си изненада.
За щастие не се издадох, защото дори и на верния Сципион не биваше да доверя такава тайна.
С усилие се овладях и укротих коня си, който се дърпаше и искаше да продължи своя галоп. Главата му беше обърната към селището и Сципион помисли, че се канех да се върна.
— Сигур сподарят няма да си отиде, преди да почине малко? Споица Жени я няма дома, но Рора тук. Рора ще почерпи сподаря чаша вино; старият Зип ще направи на сподаря нещо разхладително. Днес много, много горещо. Ъф!
— Май че си прав, Сципион — отвърнах аз, като се престорих, че ме е убедил. — Хайде заведи коня в обора. Ще си почина няколко минути.
Скочих от коня, подадох поводите на Сципион и влязох през портата.
По правата алея, която водеше от портата до входната врата на къщата, имаше около стотина крачки, но имаше две други пътеки, които извиваха зад храстите и ниските дръвчета — лаври, мирти и портокали. Човек, който идваше по някоя от тях, не можеше да бъде видян от къщата, докато не дойдеше до самите прозорци. И по двете пътеки можеше да се стигне до ниската веранда, без да се минава отпред. Имаше стъпала за верандата — всъщност за вътрешността на къщата, понеже по креолски обичай прозорците към верандата представляваха двукрили стъклени врати, тъй че стаите и верандата бяха на едно равнище.
Като влязох през портата, тръгнах по една от тези странични пътеки (предпочетох я по известни съображения) и тихо се запътих към къщата.
