— Не знам. Струва ми се, че е британец. Англичанин ли е, ирландец или шотландец, не знам, ама е здравеняк и знае да пердаши. Бога ми! Съборил Грубиянина Бил и го проснал като дърво на земята, и то само с камшика си, че на туй отгоре взел и пистолетите на Бил! Ха-ха-ха!
— Я го гледай ти него!
— Точно човек за бой с диви котки. Сигурно е убил някой рис.
— Убил го е като нищо.
Мислех, че схватката ми с Грубиянина Бил ми е спечелила врагове в неговата среда, но от тона и общата насока на разговора им ставаше ясно, че съвсем не беше така. Макар и да бяха може би малко докачени, че един чужденец — някакъв си младеж, какъвто бях аз — е победил един от техните грубияни, тези горски жители не бяха много привързани един към друг, а пък и Грубиянина Бил въобще не беше много обичан. Ако бях му „теглил боя“ по някакъв друг повод, положително щях да спечеля разположение с постъпката си. Ала защищавайки един роб — аз, чужденецът, а отгоре на всичко и британец! Е, такова нахалство вече не беше за прощаване. Това пречеше победата ми да бъде пълна и по всяка вероятност щях да остана „белязан човек“ в цялата околност.
Тези забележки ме забавляваха, докато чаках пристигането на Райгарт, макар че много-много не им обръщах внимание. Обаче една забележка, която долетя до слуха ми, изведнъж промени хода на моите мисли. А тя беше:
— Казват, че се увъртал край госпожица Безансон.
Сега вече се заинтересувах. Приближих се до вратата, долепих ухо до ключалката и заслушах.
— Смятам, че се увърта край плантацията — подхвърли друг; тази забележка бе последвана от многозначителен смях.
— Е, в такъв случай — обади се един глас, който заговори по-сериозно и по-натъртено — той се увърта край нещо, което няма да получи.
— Защо? Защо? — запитаха неколцина.
— Може и да получи девойката — продължи същият глас със същия отмерен тон, — но не и плантацията.
— Защо? Какво искате да кажете, г. Моксли? — пак запитаха множество гласове.
— Искам да кажа това, което казвам, господа — отвърна сериозният събеседник, а след това повтори предишните си думи все със същия бавен, проточен глас. — Може и да получи девойката, но не и плантацията.
— Аха! Значи слуховете са верни, а? — каза въпросително друг глас. — Несъстоятелност? А? Старият Гаяр…
— Старият Гаяр е собственик на плантацията.
— Ами негрите?
— До един; шерифът ще прави утре опис.
До слуха ми долетя учудено мърморене. То беше примесено с изрази на неодобрение и съчувствие.
— Бедното момиче! Жалко за нея!
— Няма нищо чудно. Откакто е умрял старият, тя пилее пари на всички страни.
— Някои казват, че той всъщност не й оставил много. Повечето било ипотекирано от по-рано…
Влизането на доктора прекъсна разговора им и ме освободи за момент от мъчението, на което ме подлагаше този разговор.
— Приятел в блатата ли казахте? — отново ме попита Райгарт.
Аз се подвоумих преди да отговоря, мислейки за тълпата пред вратата. Сетне рекох на доктора с тих, убедителен глас:
— Скъпи приятелю, аз преживях едно приключение; както виждате, зле съм изподраскан. Превържете ми раните, но не настоявайте да ви разказвам подробности. Имам съображения, за да ги премълча. Някой ден ще научите всичко, но не и сега. Следователно…
— Стига, стига! — прекъсна ме докторът. — Не се притеснявайте. Чакайте да ви видя драскотините.
Добрият доктор замълча и се зае да ме превързва.
При други обстоятелства превързването на раните ми — защото сега ме боляха — щеше да ме дразни. Но то не ме дразнеше. Това, което току-що бях чул, събуди в мене чувство, което неутрализираше външната болка, и аз не я усещах.
Бях като в предсмъртни мъки.
Изгарях от нетърпение да запитам Райгарт за събитията в плантацията — за Йожени, за Аврора, но не можех; ние не бяхме сами. Съдържателят на хотела и един негър-прислужник бяха влезли в стаята и помагаха на доктора. Не можех да си позволя да заговоря на такава тема в тяхно присъствие. Видях се принуден да сдържам нетърпението си, докато най-после всичко се свърши и съдържателят и слугата излязоха.
— Ах, докторе, какво чувам за мадмоазел Безансон?
— Нима нищо не знаете?
— Само това, което можах да чуя преди малко от тези клюкари пред вратата на стаята ми.
Разказах на Райгарт какво бях чул.
— Всъщност аз смятах, че сте запознат с целия този въпрос. Дори си мислех, че това е причината за вашето отсъствие днес, макар че съвсем не виждам какво общо можете да имате с тази работа.
— Аз не зная нищо повече от онова, което можах случайно да дочуя. За бога, разкажете ми всичко! Вярно ли е?
— За съжаление съвършено вярно.
— Бедната Йожени!
— Имотът е бил натоварен с тежка ипотека при Гаяр. Отдавна вече подозирах такова нещо, а боя се, че е имало и някаква измама. Гаяр предявил правата си върху плантацията и се говори, че бил действително встъпил във владение. Сега всичко е негово.
— Всичко?
— Всичко на плантацията.
— Ами робите?
— Разбира се.
— Всички… всички… и… и Аврора?
Аз се запънах, когато зададох този въпрос. Райгарт не знаеше за моята любов с Аврора.
— Искате да кажете, квартеронката? Разбира се, и тя заедно с другите. И тя е само робиня, както и останалите. Тя ще бъде продадена.
„Само робиня! Продадена с останалите!“
Това аз не изрекох на глас.
Не мога да опиша колко объркани бяха моите чувства, докато го слушах. Кръвта кипеше в жилите ми и едва се въздържах да не избухна. Полагах крайни усилия да прикрия мислите си, но като че ли не сполучвах, защото забелязах как в обикновено спокойния поглед на Райгарт проблесна изненада от държането ми. Даже ако се досещаше за моята тайна, той бе достатъчно възпитан, за да не ми иска никакви обяснения.
— Значи робите ще бъдат продадени? — изпуснах се аз.
— Без съмнение: всичко ще се продаде — такъв е законът. Много е вероятно Гаяр да купи целия имот, тъй като плантацията граничи с неговата.
— Гаяр! Този негодник! Ах! Ами мадмоазел Безансон, какво ще стане с нея? Няма ли тя никакви приятели?
— Чувал съм за някаква леля, която имала имот, макар и не много голям. Тя живее в града. Не е изключено в бъдеще мадмоазел да живее при нея. Струва ми се, че лелята няма деца и Йожени ще бъде нейна наследница. В това обаче не съм сигурен. Зная го само като слух.
Райгарт изрече тези думи доста предпазливо и сдържано. Забелязах нещо особено в тона, с който ги каза, но знаех какво го караше да бъде предпазлив. Той имаше погрешни впечатления за чувствата, които изпитвах към Йожени! Аз не опровергах съмненията му.
„Бедната Йожени! Двойна мъка — няма защо да се чудя на промяната, която бях забелязал напоследък,
