най-различна опаковка. Имаше сандъци, бурета, чували и бали — някои от тях, дошли през Нови Орлеан от далечни страни, щяха да заминат нагоре по реката, докато пък други — богатите плодове на земята, бяха предназначени за изпращане надолу и трябваше да пропътуват хиляди мили през широкия Атлантически океан. Целият под беше покрит с тези разнообразни пратки и аз напразно търсех място, където да мога да се изтегна. При по-добро осветление може би щях да успея да открия такова местенце, обаче лоената свещ, протекла по празната бутилка от шампанско, едва осветяваше този безпорядък. Светлината беше достатъчна само да ме заведе при единствения обитател на това място, по чието черно лице свещта хвърляше слаби отблясъци.
— Спиш ли, чичо117? — рекох аз, като се приближих.
Голяма рядкост е американски негър да отговори грубо, още повече когато е запитан учтиво. Приятелският тон, с който се бях обърнал, засегна някоя нежна струна в гърдите на „черния“ и добродушна усмивка се разля по лицето му, когато ми отговори. Разбира се, той не спеше. Но аз зададох този празен въпрос само като встъпление към по-нататъшен разговор.
— Я гледай ти! Че това е сподарят Едуард. Чичо Сам ви знае вас, сподарю Едуард. Вие сте добър към черните хора. Какво може чичо Сам да направи за сподаря?
— Ще отивам надолу в града и дойдох тука да чакам параход. Смяташ ли, че ще има някой тази нощ?
— Сигур, сподарю… сигур ще има параход тази нощ. Моят сподар чака тази нощ параход от Червената река… или „Хума“, или „Чоктума“.
— Добре. А сега чичо Сам, ако ми намериш шест фута място на гладките дъски и ми обещаеш да ме събудиш, щом се зададе параходът, няма да ми е мъчно, че съм ти дал този половин долар.
Внезапно очите на чичо Сам се разшириха, бялото им се увеличи и показаха какво всъщност изпитваше той при вида на лъскавото парче метал. Без много да приказва, чичо Сам взе бутилката от шампанско със закрепената на нея свещ и, провирайки се между сандъци и бали, ме поведе към стълбите, които водеха на втората, кабинната палуба на кораба. Ние се изкачихме и влязохме в салона.
— Тука, сподарю, има достатъчно място… Чичо Сам много съжалява, че няма легло, ама сподарят, ако може, да спи ей на тези тука чували с кафе, той е добре дошъл… много добре дошъл. Аз оставям тази свещ тука за сподаря. Аз може да взема друга за мене долу. Лека нощ, сподарю Едуард… не бойте се, аз ще ви събудя… не бойте се за това.
С тези думи добросърдечният негър постави бутилката-свещник на пода, слезе пак долу и ме остави с мислите ми.
При оскъдната светлина на свещта огледах небрежно квартирата си. Имаше достатъчно място, както ми каза чичо Сам. Това беше салонът на стария параход, а тъй като преградните врати бяха изкъртени и отнесени, то дамското отделение, главният салон и предната част сега представляваха едно цяло. Съединени, те образуваха зала, повече от сто фута дълга, и от средата, където бях застанал, двата края се губеха от погледа ми в тъмнината. Кабините още си стояха от двете страни със зелените жалузи на вратите. Някои от тях бяха затворени, докато други бяха открехнати или широко отворени. Позлата и орнаменти, потъмнели от времето и употребата, красяха стените и тавана на залата, а над сводестия вход към главния салон още блестеше златният надпис „Султана“, който ме осведоми, че се намирам в останките на един от най-прочутите параходи, които някога са порили водите на Мисисипи.
Странни мисли ми идваха на ума, докато оглеждах тази изоставена зала. Безмълвна и напусната изглеждаше тя, дори повече отколкото някое усамотено кътче в дълбините на гората. Липсата на онзи шум, който човек е свикнал да чува в подобни места — бумтежът на машините, дрезгавото боботене на па̀рата от изпускателната тръба, оживената глъчка или звънливият смях, липсата и на обикновената гледка — ослепителните полилеи, дългите маси с бляскави кристални съдове, — липсата на всичко това, а от друга страна, наличността на обстановката, свързана с тези гледки и звуци, придаваха на помещението вид на неописуемо запустеше. Чувствах се, както се чувства човек всред развалините на някой стар манастир или всред гробовете на древно гробище.
Никакви мебели не нарушаваха еднообразието на помещението. Единствените неща, които се хвърляха в очи, бяха разхвърляните по пода груби ютени чували, върху които чичо Сам ме беше поканил да легна.
След като поразгледах необикновената си стая и след странните размишления, навявани от нейния вид, започнах да мисля как да се разположа за сън. Бях уморен. Здравето ми не беше още съвсем възстановено. Чистата постелка от чували с кафе изглеждаше примамлива. Аз домъкнах пет-шест парчета, наредих ги един до друг, след това се изтегнах по гръб и се покрих с наметката си. Зърната на кафето се поддадоха на тежестта на тялото ми, с което направиха положението ми по-удобно, и след по-малко от пет минути аз вече спях.
Глава XLIII
Норвежките плъхове
Трябва да съм спал цял час или повече. Не бях се сетил да погледна часовника си, преди да заспя, а след като се събудих, не можех и да помисля за такова нещо. Но че бях спал най-малко един час, можех да разбера по дължината на свещта.
Това беше ужасен час, по-ужасен от който не мога да си спомня през целия си живот — час, изпълнен със страхотни сънища. Но не съм прав като казвам това. То не беше сън, макар на времето да мислех така.
Слушайте!
Както казах, бях легнал по гръб, покрил се с широкия си плащ от брадата до глезените. Само лицето и ходилата ми се подаваха изпод него. Бях сложил един от чувалите за възглавница, та главата ми беше в такова положение, че свободно виждах цялото си тяло. Свещта, поставена малко по-далеч от петите ми, беше точно пред моите очи и в тази посока можех да виждам пода на разстояние от няколко ярда, Казах, че след пет минути съм заспал. Мислех, че съм заспал, пък и до днес мисля същото, и все пак очите ми бяха отворени и ясно виждах свещта пред себе си и онази част от пода, която беше осветена от нейния пламък. Струва ми се, че се мъчех да си затворя очите, но не можех; нито можех да променя положението си, а лежах загледан в светлината и в пода около нея. Изведнъж пред очите ми се мярна странна гледка. Голям брой малки блестящи предмети започнаха да танцуват и святкат отвъд в тъмнината. Отначало ги взех за светулки, но макар че навън ги имаше много, доста необичайно беше да видиш светулки вътре, в затворено помещение, още повече че ги виждах ниско на пода на салона, а не горе във въздуха, както би трябвало да бъдат.
Постепенно броят на тези бляскащи предмети растеше. Сега бяха няколко десетки и което беше най- странно, като че ли се движеха на чифтове. Това не бяха светулки!
Започнах да се тревожа. Започнах да мисля, че в тези безбройни огнени точици, които бляскаха на пода, се крие опасност. За бога, какво ли можеха да бъдат?
Едва си бях задал този въпрос и почти веднага можах да намеря разумен отговор, който съвсем не намали страха ми. Пред мене проблясваше страшната истина: всеки чифт святкащи точки е чифт очи!
Да се сетиш, че това са очи на плъхове, не беше никак утешително. Моят страх може да ви се вижда смешен, но аз ви уверявам най-сериозно, че нямаше да се уплаша повече, ако при събуждането си бях видял готова да скочи върху ми пантера. Бях чувал такива истории за тези норвежки плъхове (всъщност лично съм бил свидетел на техните дръзки и свирепи подвизи в Нови Орлеан, където вилнееха по това време в несметни количества)118, щото видът им ме изпълни с погнуса и ужас. Но най-страшното беше това, че виждах как те се приближават към мене, как идват все по-близо и по-близо, а нямах сили да се махна от пътя им!
Да. Аз не можех да се помръдна. Ръцете и краката ми бяха като от камък, а в мишците ми не беше останала ни капка сила! Тогава помислих, че сънувам!
„Да! — разсъждавах, понеже все още притежавах способността да разсъждавам. — Да! Аз само сънувам, но ужасен сън… ужасен… Да можех да се събудя… Това е кошмар! Зная… да можех поне малко да се помръдна… да помръдна пръстите на краката… на ръцете… ах!“
Тези размишления действително се редяха в ума ми. Идвали са ми и при други случаи, когато съм имал кошмар, но сега вече не се боя от такива халюцинации, понеже се научих как да се изтръгвам от тях. Тогава
