жабо̀то на гърдите му. Меката обърната яка почива върху черна копринена панделка, вързана a la Байрон124; тропическото слънце е виновно за тази мода, а не някакво желание да се подражава на поета-моряк. Върху тази риза са опънати копринени презрамки с изящна бродерия, а отгоре на това и украсени с токички от чисто злато. Шапка от скъпа трева от бреговете на Южното море краси добре напомадените му къдрици и това довършва портрета на параходния барман. Няма защо да се описват краката му. Тази част от неговата личност е невидима, понеже е скрита под бара. Той не е раболепен, захилен, угодлив кръчмарски прислужник, а е представителен млад господин, който може би притежава този бар с всичко в него и се държи с не по-малко достойнство от домакина на парахода или капитана.
Когато се приближих, този джентълмен сложи на тезгяха чаша и хвърли в нея няколко парченца лед. Той направи всичко това, без да бяхме разменили нито дума.
Нямаше нужда да му давам поръчка. По очите ми позна, че съм решил да пия.
— Коблър?
— Не — рекох аз, — ментов джулеп.
— Чудесно, ще ви разбъркам такъв джулеп, че ще си глътнете езика.
— Благодаря ви. Тъкмо това искам.
Тогава господинът постави една до друга две чаши — големи регали. В едната сложи първо лъжичка счукана бяла захар, после резенче лимон, едно резенче портокал, няколко стръка зелена мента, подир това шепа ситно натрошен лед, стотина грама вода и най-после голяма чаша коняк. Като направи всичко това, той вдигна чашите, по една във всяка ръка, и започна да прелива съдържанието от едната в другата, но толкова бързо, че ледът, конякът, лимонът и всичко друго изглеждаше през цялото време като че виси във въздуха и се люшка между чашите. Самите регали нито за миг не се приближиха на повече от два фута един до друг! Тази сръчност, присъща на неговия занаят и придобита само с продължителна практика, очевидно беше източник на професионална гордост. След десетина такива прехвърляния той остави питието в една от чашите и я сложи на тезгяха.
Оставаше само да му придаде „окончателния гланц“. Той отряза тънко прясно резенче ананас и като го хвана с палец и показалец, прегъна го през ръба на чашата и с ловко движение го прекара около цялата чаша.
— Това е последната орлеанска новост — с усмивка забеляза барманът, когато ловко довърши това действие.
Тази малка „операцийка“ имаше двойна цел. Ананасът не само избърсваше от чашата полепналите зрънца захар и смачканите листенца мента, но оставяше и своя благоуханен сок, който се смесваше с аромата на питието.
— Последна орлеанска новост — повтори той, — майсторска работа.
Аз кимнах в знак на съгласие.
Сега джулепът беше „разбъркан“ и той побутна чашата към мене по мраморната повърхност на тезгяха.
— Ще искате ли сламка? — лаконично ме запита барманът.
— Да, благодаря ви.
Той мушна в чашата ми пшеничена сламка, аз я стиснах между устните си и започнах да поемам големи глътки от това може би най-възхитително между опиващите питиета — ментовия джулеп.
Едва благоуханната течност беше минала през устните ми и започнах да усещам въздействието й. Лудото туптене на пулса ми намаля. Кръвта ми се успокои и потече по-спокойно по жилите, а сърцето сякаш се потопи във водите на Лета125. Облекчението настъпи почти мигновено и аз само се чудех как по-рано не се бях сетил за това. При все че още не бях съвсем щастлив, чувствах, че държах в ръцете си нещо, което щеше скоро да ме направи такъв. Колкото преходно и да беше такова щастие, то беше добре дошло за момента, а предчувствието за настъпването му — приятно за душата. Аз жадно гълтах възпламеняващото питие — гълтах го на големи глътки, докато сламката затрака между парченцата лед на дъното на чашата и ми подсказа, че там нямаше вече течност.
— Още един, ако обичате!
— Май че го харесахте?
— Чудесен!
— Нали ви казах. Струва ми се, чужденецо, че тука, на борда на този параход, ние правим не по-лош ментов джулеп, отколкото в Сейнт Чарлз или във Веранда, ако не е и малко по-добър от техния.
— Прекрасно питие!
— Мога да ви приготвя и шери коблър, който не пада по-долу.
— Не се съмнявам, но не обичам шери. Предпочитам това.
— Имате право. Аз също го предпочитам. Ананасът е ново хрумване и мисля, че го подобрява.
— И аз така мисля.
— Да ви дам друга сламка?
— Благодаря.
Младежът беше извънредно учтив. Предположих, че учтивостта му произтичаше от моите хвалебствия за неговите ментови джулепи. Но както по-после разбрах, причината се криеше другаде. Тези западняци малко се влияят от евтини ласкателства. Аз дължех доброто мнение за мене на нещо съвсем друго — на неудобното положение, в което бях поставил натрапчивия пътник! Струва ми се, че беше станало известно и това, че бях същият, който беше набил Грубиянина Ларкин. Такива „бойни подвизи“ скоро се разчуват из долината на Мисисипи, където силата и смелостта са високо почитани качества. Ето защо според бармана аз бях човек, който заслужаваше учтива дума; и тъй, беседвайки с него по най-приятелски начин, изгълтах втория си ментов джулеп и му поръчах трети.
Аврора бе временно забравена или когато си спомнях за нея, спомнях си я с по-малко горчивина. От време на време онази картина на раздялата изплуваше отново в ума ми, но болката, която се надигаше заедно със спомена, ставаше от миг на миг по-слаба и по-лесно поносима.
Глава XLVII
Една игра вист
По средата на пушалнята имаше маса, а около нея бяха насядали пет-шест мъже. Други пет-шест стояха зад тях и надзъртаха през раменете им. Държането на всички и напрегнатите им погледи показваха с какво се занимаваха. Плющенето на карти, звънтенето на долари и честото повтаряне на думите „асо“, „вале“ и „коз“ показваха ясно, че играеха на карти. Те играеха юкър.
Любопитен да видя тази широко разпространена американска игра, аз се приближих, за да понаблюдавам играчите. Единият от тях беше моят приятел, който бе вдигнал лъжливата тревога, обаче той седеше гърбом към мене и доста време не можа да ме види.
Двама или трима от играчите бяха изискано облечени. Дрехите им бяха от най-хубав плат, жаба̀та от най-скъпа батиста, скъпоценни камъни искряха по нагръдниците на ризите им и блестяха по пръстите им. Тези пръсти обаче разкриваха много нещо. Те говореха по-ясно от всякакви думи, че господата не винаги са носили такива изящни украшения. Тоалетният сапун не беше успял да омекоти сбръчканата кожа и да заличи следите от рани — спомени от тежкия труд.
Това няма значение. Въпреки всичко те можеше да са почтени господа. В Далечния запад не отдават голяма важност на потеклото. Орачът може да стане президент.
И все пак имаше нещо особено в държането на тези хора — нещо, което не мога да опиша, но което в този миг ме накара да се усъмня в тяхната почтеност. То не се дължеше на някаква самомнителност или високомерие от тяхна страна. Наопаки, между всичките хора около масата те бяха най-възпитаните!
Положително бяха най-улегналите и най-спокойните. Може би именно тази улегналост, тази изтънчена сдържаност будеше моето подозрение. Истински почтени господа, благородници от Тенеси или Кентъки, млади плантатори от бреговете на Мисисипи или френски креоли от Орлеан биха проявили по-други характерни черти. Хладнокръвието и самодоволството, с което тези личности говореха и действаха — без признак на тревога, когато се появеше коз, без да издават яда си, когато щастието им изневеряваше, — подсказваха две неща: първо, че бяха светски хора, и второ, че не играеха за първи път на юкър. Извън това не можех да кажа нищо повече за тях. Можеше да са лекари, адвокати или „изискани безделници“
