мъчех се да разпозная дали не са от онези, които се качиха на парахода в Бренжиер. Имаше няколко младежи, изглеждаше да са на борда отскоро, но по какво да ги разпозная? Не успях да намеря своя съперник!
Огорчен и разочарован, се върнах отново на покрива: обаче едва бях стигнал там, когато в ума ми проблесна нова мисъл. Спомних си, че робите от плантацията трябваше да бъдат изпратени в града с първия параход. Дали не пътуват със същия този кораб? Бях видял да подкарват бързо на борда тълпа негри — мъже, жени и деца. Не бях обърнал никакво внимание на едно тъй обикновено зрелище — зрелище, което човек може да види всеки ден и всеки час. Не бях и помислил, че можеха да бъдат робите от плантацията Безансон!
Ако са били те, тогава наистина все още можех да имам някаква надежда. Аврора не беше тръгнала с тях, но какво от това? Макар да е като тях — само една робиня, — надали ще я накарат да пътува с това стадо на палубата. Но тя не беше се качила на парахода! Трапът бе вече издърпан, когато я познах на плаващия пристан. По-леко ми стана на сърцето само от предположението, че робите на Безансон може да са на парахода. Обнадеждих се, че все пак всичко може и да е добре.
Защо? — може да ме запитате вие. Отговарям: просто понеже ми дойде мисълта, че младежът, който толкова нежно се беше разделил с Аврора, можеше да бъде неин брат или някой близък сродник. Не бях чувал да има такива роднини. Обаче можеше да е тъй и моето сърце се съвзе от острата мъка и жадно се залови за каквото и да е предположение.
Не можех да устоя повече на това съмнение и като се обърнах кръгом, забързах надолу по стълбичките на кормчийската кабина, покрай перилата и сетне по главното стълбище към машинната палуба. Промъквайки се между чували с царевица и бурета със захар, като ту се провирах под главната ос ту прескачах огромни бали памук, стигнах задната част на долната палуба, която обикновено се отреждаше за „палубните пътници“ — бедни емигранти от Ирландия и Германия, свили се тука безразборно наред с чернокожите неволници на Юга.
Не се излъгах. Те бяха тук — тези черни, но приветливи лица, — всички до един. Старият Зип и леля Хлоя, и малката Хлоя; новият кочияш Анибал и Цезар, и Помпей, и всички други — всички на път към страшния за тях пазар за роби.
Спрях една-две секунди, преди да се приближа до тях. Осветлението беше благоприятно за мене и аз ги виждах, без те да ме забележат. В тази тъмнокожа група нямаше ни искра от веселба. Не чувах смях, нито леки закачки, на които се отдаваха те в отминалите дни, всред малките колиби на селцето. По лицата на всички беше изписана дълбока тъга. В очите на всички личеше униние. Дори и децата, които обикновено не мислят за неизвестното бъдеще, дори и те изглеждаха потиснати от същото чувство. Те не се търкаляха и не се боричкаха. Въобще не играеха. Те седяха, без да помръднат и без да проговорят. Дори и те, нещастните невръстни илоти, разбираха достатъчно, за да се боят от мрачното си бъдеще — да изтръпват пред мисълта за пазара на робите.
Всички бяха угнетени. Нищо чудно. Бяха свикнали на добри обноски. Сега можеше да преминат в ръцете на жесток надзирател. Никой от тях не знаеше къде ще бъде на другия ден неговият дом, нито пък какъв тиранин ще бъде новият му господар. Но и това не беше всичко. Имаше нещо още по-лошо. Приятели щяха да бъдат разделени, роднини щяха да бъдат откъснати един от друг, може би за да не се видят никога вече. С ужас в сърцето и безкрайна мъка в очите, съпругът гледаше съпругата, братът — сестрата, бащата — детето си, майката — бебето.
Мъчително беше да гледаш тази група, потънала в скръб, да виждаш страданието и душевните терзания, които ясно се четяха по всяко лице; да мислиш за злините, които един човек под прикритието на закона може да извършва спрямо друг — неизмеримите греховни злини, поругание на всяко човешко начало. Ах, колко мъчително беше да гледаш тази картина!
За мене беше голямо облекчение, като разбрах, че моето присъствие поне за миг озари със светъл лъч тъмата, надвиснала над тях. Когато се появих, усмивки пропъдиха мрачните сенки по лицата им и аз бях посрещнат с радостни възгласи. Да бях техен спасител, не можех да бъда посрещнат по-сърдечно.
Всред пламенните им възклицания се чуваха трогателни молби да ги купя, да стана техен господар, примесени с разпалени уверения, че ще бъдат усърдни и предани. Уви! Те не знаеха колко много ми тежеше в този миг мисълта дали ще мога да купя една от тях.
Помъчих се да бъда весел, да ги ободря с утешителни думи. А то като че ли самият аз имах нужда от утешение.
През цялото време очите ми не се спряха на едно място. Аз се взирах във всяко лице. Две газени лампи хвърляха достатъчно светлина, за да мога да сторя това. Неколцина от робите бяха млади мулати. Погледът ми се спря на всеки от тях. Как биеше сърцето ми, докато ги разглеждах! Най-после то заликува. Положително тука нямаше лице, което тя можеше да люби! Дали бяха всички тука? Да, всички — тъй каза Сципион, — всички освен Аврора.
— Ами Аврора? — попитах аз. — Чул ли си нещо ново за нея?
— Не, сподарю, аз мисля, Рора отиде в града. Тя замина с каляската, не с парахода, някои казват това и аз го вярвам.
Това беше много странно. Викнах негъра настрана.
— Кажи ми, Сципион — питах го аз, — има ли Аврора някакви роднини между вас? Брат, сестра или братовчед?
— Не, сподарю, няма. Божичко, сподарю! Рора, тя почти толко бяла, колко споица Жени, всички други са черни или най-малкото жълти! Рора тя е квартеронка, жълтите са всички мулати — не са роднини на Рора, не!
Това ме слиса и озадачи. Предишните ми съмнения вкупом нахлуха в душата ми. Отново бях обзет от ревност.
Сципион не можеше да разплете загадката. Неговите отговори на другите ми въпроси с нищо не ми помогнаха да я разреша и аз се върнах на горната палуба със сърце изтерзано от разочарование.
Единствено мисълта, че може би съм сбъркал, ме успокояваше донякъде. Може в края на краищата да не е била Аврора!
Глава XLVI
Майсторски приготвеният джулеп
За да удавят грижи и скърби, хората пият. Спиртните питиета взети в големи количества, заглушават и телесни болки, и душевни страдания — само временно. Ала няма ни телесна болка, ни душевно страдание, което да се уталожва тъй трудно, както пристъп на ревност. Човек трябва да изпие твърде много вино, за да успее да измие от сърцето си тази разяждаща отрова.
Но има малко облекчение във винената чаша и аз го потърсих. Знаех, че то щеше да бъде само временно и че скръбта скоро щеше да се върне, но въпреки всичко дори и една краткотрайна отмора беше добре дошла. Не можех повече да понасям мислите си.
Не умея да търпя болката. Неведнъж съм се напивал, за да умъртвя най-жалкия зъбобол. Към същото средство реших да прибягна, за да облекча ужасните страдания на сърцето си.
Спиртните питиета бяха подръка и можеха да се вземат в най-различен вид.
В един ъгъл на „пушалнята“ имаше бар, елегантно обзаведен: редица цветни бутилки със сребърни запушалки и пъстри етикети, чаши и лимони, мелничка за захар — носеше се мирис на мента и дъх на борова смола, — снопчета сламки за смучене на ментов джулеп, шери коблър121 или разхладително от кларет.
Посред този entourage122 стоеше барманът, но недейте си рисува този господин като някакъв жалък представител на келнерското съсловие, с безкръвни бузи и потна кожа, подобен на онези изроди в английските хотели, които с вида си ви развалят апетита. Наопаки, пред вас стои човек, издокаран по последна мода — естествено, по модата на своята родина и своето съсловие, сиреч като хората от Мисисипи. Той не носи нито сако, нито жилетка при изпълнение на служебните си задължения, затова пък ризата му заслужава вашето внимание. Тя е от най-фината тъкан на ирландските тъкачници — твърде фина, за да я носят тези, които са я изтъкали, и никой доставчик от Бондстрийт123 не може да постигне нейната кройка.
Златни копчета бляскат на ръкавелите на бармана и брилянти искрят между безбройните волани на
