не умеех. Аз лежах като мъртвец, на когото не са затворили очите, и мислех, че сънувам.
Дали сънувах, или бях буден, но душата ми още не беше стигнала до връхната точка на ужаса. Като продължавах да се взирам, долавях, че броят на гадните животинки се увеличава всеки миг. Сега вече виждах кафявите им космати тела, тъй като се бяха приближили до свещта и попадаха в нейния светъл кръг. Подът гъмжеше от тях. Той като че ли беше оживял и се люшкаше като море при буря. Отвратително зрелище.
Плъховете идваха все по-близко. Аз виждах вече острите им зъби, дългата сива четина на муцуните им и злобното изражение на малките им проницателни очички.
Още по-близо! Те се качват на чувалите с кафе… пълзят по краката и тялото ми… гонят се в гънките на моя плащ… те ми гризат обувките… Ужас! Ужас! Те жив ще ме изядат!
Край мене има милиарди! Не мога да погледна настрани, но зная, че ме заобикалят отвред. Чувам рязкото им писукане, въздухът е напоен с вонята на гадните им тела. Струва ми се, че ще ме задуши. Ужас! Ужас! О, боже милостиви! Събуди ме от този страшен сън!
Такива бяха моите мисли, такива бяха усещанията ми в този миг. Напълно ясно съзнавах всичко, което ставаше наоколо ми — дотолкова ясно, че го смятах за сън.
Полагах крайни усилия да се събудя — да раздвижа ръка или крак. Но всичко беше напразно. Не можех да помръдна нито един мускул. И най-малкият нерв в тялото ми спеше. Кръвта беше спряла да тече в жилите ми!
Скован от тази ужасна болка, лежах дълго, дълго време. Лежах, обзет от страх да не бъда разкъсан на парчета и изяден!
Свирепите животни бяха нападнали само обувките и плаща ми, но ужасът ми беше пълен. Чаках да ги усетя на гърлото си!
Дали моето лице и отворените втренчени очи ги задържаха на разстояние? Сигурен съм, че очите ми са били отворени през цялото време. Дали това ги плашеше и не им даваше да ме нападнат? Без съмнение, да. Те се катереха по цялото ми тяло, дори и по гърдите, но като че избягваха главата и лицето!
Дали щеше да ги задържи дълго този изгоден за мене страх, не зная, защото ужасната сцена завърши по неочакван начин.
Свещта догоря, угарката изсъска и падна през гърлото на бутилката и светлината угасна.
Изплашени от внезапния преход от светлина към тъмнина, гнусните гадини нададоха ужасен писък и се втурнаха да бягат на всички страни. Аз чувах топуркането на техните крака по дъските.
Светлината изглежда ми е действала магически и ме е сковавала с железните вериги на кошмара. Щом тя угасна, силата ми се възвърна, аз скочих на крака, грабнах моя плащ, размахах го безумно наоколо си и закрещях, колкото имах сили.
От всяка пора на кожата ми течеше студена пот и усещах като че косите ми бяха настръхнали. Все още вярвах, че това беше сън и едва когато изуменият негър пристигна със свещ в ръка и видях в какво състояние се намираха обувките ми и плащът, едва тогава се убедих, че бяха ме посетили косматите гости и че ужасната случка е била действителност.
Не останах повече в „салона“, ами се загърнах с плаща и излязох на чист въздух.
Глава XLIV
„Хума“
Не останах дълго на плаващия пристан. Скоро до слуха ми долетя дрезгавото бумтене на па̀ра от изпускателна тръба, а малко след това се появиха и огньовете на параходните пещи, които хвърляха червени отблясъци върху реката. След това се чу и ехтящият плясък на лопатите на колелата, когато се удряха в кафявата вода, а сетне и звънът на камбаната, заповедите на капитана към помощника, а от помощника — на матросите и след пет минути „Хума“, параход от Червената река, застана редом със старата „Султана“.
Аз се качих, хвърлих багажа си през преградата, отидох на горната палуба и седнах под сенника.
Десетина минути привидна бъркотия — бързо трополене по палубите и пристана, — пет-шест пътника бързат да слязат, други бързат в обратна посока, съскане на пара, трясък на огромни цепеници дърва, хвърляни в пещта почти прави, от време на време високи заповеди, изблици смях след някоя груба шега или тих, тъжен шепот на сбогуване. Десет минути такива зрелища и звуци и пак се разнася звънът на голямата камбана — знак, че корабът потегля отново по своя път.
Бях се отпуснал на стол, който стоеше до един от стълбовете на сенника, близо до перилата. От това място погледът ми обхващаше трапа и плаващия пристан, откъдето току-що бях дошъл.
Гледах равнодушно всичко, което ставаше долу, без да обръщам внимание на нещо определено. Ако въобще ме занимаваше някаква мисъл, то тази, за която мислех, не беше тук и аз неволно извръщах поглед от суетящите се хора, за да го устремя надолу по левия бряг на реката. Може би тези откъслечни погледи се съпровождаха с неволно отронена въздишка, а междувременно мисълта ми не се занимаваше с нищо определено и бързащите насам-натам фигури бяха за мене само сенки.
Изведнъж това безразличие бе нарушено. Съвсем случайно очите ми се спряха на двама души, чиито движения неочаквано привлякоха вниманието ми. Те стояха на палубата на плаващия пристан, но не близо до трапа, гдето един факел осветяваше бързащите пътници, а на усамотено място в сянката на сенника. Почти не можех да ги видя при оскъдното осветление — всъщност едва различавах фигурите им, загърнати в тъмни плащове, — ала тяхната стойка тяхното усамотение в най-тъмната част на кораба, явното вълнение, с което разговаряха — всичко това ме доведе до заключението, че бяха влюбена двойка. Сърцето ми, водено от сладкия инстинкт на любовта, веднага прие това обяснение и не потърси друго.
„Да, влюбени! Колко са щастливи! Не… може да не са чак толкова щастливи — това е раздяла! Някой младеж — вероятно млад писар или търговец, който пътува надолу за града, гдето ще прекара зимата. Какво от това? Напролет ще се върне и пак ще стисне тези нежни пръстчета, пак ще прегърне тази хубава снага, пак ще казва тези мили думи, които ще звучат още по-сладко след продължителното мълчание.
Щастлив младеж! Щастлива девойка! Лека е мъката на раздяла като вашата. Колко лесно се понася тя, ако я сравним с насилствената разлъка, преживяна от мен. Аврора!… Аврора!… Защо не си свободна! Защо не си някоя дама от благородно потекло! Не че бих те любил повече — това е невъзможно, — ала тогава щях да мога открито да те ухажвам и свободно да те спечеля. Тогава бих могъл да се надявам, а сега, уви! Тази ужасна бездна… тази обществена пропаст, която зее между нас. И все пак тя не може да раздели две души! Нашата любов ще я преодолее… Ах!“
— Хей, господине, какво има? Да не е паднал някой от борда?
Аз не обърнах никакво внимание на този груб въпрос. Дълбока болка бе обзела душата ми и изтръгна от мене неволно възклицание, което даде повод да ми се зададе този въпрос.
Двете сенки се разделиха — разделиха се с взаимно стискане на ръце, с целувка! Младият мъж бързо се запъти към трапа. Аз не видях лицето му, когато мина край светлината. Не обърнах внимание на него, понеже някакво странно обаяние задържа погледа ми върху нея. Бях любопитен да видя как щеше да постъпи тя в този сетен миг на прощаване.
Матросите издърпаха трапа на борда. Удари сигналната камбана. Усетих, че се отдалечаваме.
В този миг забулената сянка на дамата се плъзна към светлината. Тя пристъпи напред, за да зърне прощалния поглед на своя любим. Няколко стъпки я доведоха до края на плаващия пристан, където пламтеше факелът. Беше отметнала назад бонето си, подобно на качулка. Светлината падаше право на нейното лице, блестеше в пищните къдрици на черната коса, покрила слепите й очи, танцуваше във великолепните й очи. Боже мой! Това бяха очите на Аврора! Нищо чудно, че извиках необуздано:
— Това е тя!
— Какво?… Жена! Падна ли, казвате? Къде? Къде?
Човекът очевидно бе развълнуван. Бях промълвил тези думи достатъчно високо, за да стигнат до ушите му.
Той ги сметна за отговор на предишния си въпрос, а възбуденото ми държане затвърди предположението му, че някаква жена действително е паднала в реката.
Други, застанали наблизо, дочуха и повториха неговите въпроси и възклицания. Тревогата премина като светкавица през парахода. Пътниците се втурнаха от кабините към перилата и към предния сенник, задавайки презглава въпроси:
