— Кой? Какво? Къде?
Един висок глас се провикна:
— Някой паднал! Жена! Жена е!
Като знаех причината на тази смешна тревога, не й обърнах внимание. Умът ми беше зает със съвсем друг въпрос. Първият пристъп, причинен от отвратителното чувство на ревност, беше погълнал цялата ми душа и аз съвсем не се интересувах от това, което ставаше около мене.
Едва бях познал лицето й, и параходът се обърна надолу по течението и с ъгъла на кабината го закри от мене. Втурнах се напред чак до трапа. Бях много закъснял — кормчийската кабина препречи погледа ми. Аз не спрях, а продължих да тичам към върха на кормчийската кабина. Възбудените пътници се суетяха край перилата. Те ми пречеха да бързам и така мина доста време, докато успея да се покатеря на кормчийската кабина и да се изправя на изпъкналия й покрив. Най-сетне успях, но беше твърде късно. Корабът беше отплавал на няколкостотин метра по течението. Виждах плаващия пристан с пламтящите му факли. Виждах даже и очертания на хора, застанали на палубата му, но не можех да различа тази, която търсеха очите ми.
Разочарован отидох на ураганната палуба, която беше почти нещо като продължение на покрива на кормчийската кабина. Там щях да бъда сам и можех да се отдам на горчивите си размишления.
Но това не стана. До ушите ми долетяха викове, тропот от тежки обувки, както и стъпки на по-леки крачка̀, и в следващия миг цял поток пътници, мъже и жени, се изля от двете страни на кормчийската кабина.
— Това е господинът… ето го! — извика един глас.
След миг възбудената тълпа ме заобиколи и няколко души ме запитаха в един глас:
— Кой падна? Кой? Къде?
Естествено, аз разбрах, че тези въпроси са отправени към мен. Разбрах също, че трябва да отговоря, за да успокоя смешната тревога.
— Госпожи и господа! — казах аз. — Не зная никой да е паднал от борда. Защо питате мене?
— Хей, господине! — провикна се причинителят на цялата тази бъркотия. — Не ми ли казахте…
— Нищо не съм ви казвал.
— Ами нали ви попитах дали някой не е паднал?
— Попитахте ме.
— И вие ми отговорихте…
— Нищо не ви отговорих.
— Дяволите да ме вземат, ако не сте ми отговорили! Вие казахте: „Ето я!“ или „Това е тя!“, или нещо подобно.
Обърнах се към говорещия, който, струва ми се, вече губеше доверието на своите слушатели.
— Господине! — казах аз, подражавайки на неговия тон. — Изглежда, никога не сте чували за онзи, дето станал баснословно богат, понеже си гледал само своята работа.
Моята забележка оправи положението. Тя бе посрещната с гръмогласен смях, напълно сразяващ моя прекалено любопитен противник, който след малко хвалби и гръмки думи най-после слезе в бара да успокои униженото си самочувствие с чаша подсладен джин.
Другите се разотидоха един по един и се пръснаха по различните кабини и салони; аз отново останах сам-самичък на ураганната палуба.
Глава XLV
Ревност
Любили ли сте някога девойка от народа, някоя хубава млада девойка с незавидна съдба, чиято ослепителна красота е унищожавала във вашите очи всяко обществено неравенство? Любовта изравнява всички различия — тази пословица е стара, колкото са стари планините. Любовта покорява гордото сърце и учи надменния дух на снизхождение, но тя издига и облагородява. Тя не превръща принца в селянин, но прави селянина принц.
Загледайте се в обожаваната от вас девойка, когато е заета с всекидневната си работа! Ето тя носи делва вода от кладенеца. Пристъпва боса по добре познатата пътека. Тези необути прозрачни крачета са по-хубави в своята голота, отколкото обути с най-тънка коприна и сатен. Венци и бисерни украшения, златни фуркети и висулки от корал, най-пищните прически на модните среди — всичко това изглежда просто и безцветно в сравнение с бляскавото neglige119 на тези руси плитки. Пръстената делва на главата й стои изящно като златна корона; всяко нейно движение е поза на статуя, достойно за длетото на ваятел; грубата дреха, която покрива нейната снага, във вашите очи й прилича повече, отколкото одежда от най-скъпо кадифе. Тези неща не ви занимават. Вие не мислите за обковката, а за бисера в нея.
Тя влиза в някаква къщурка — нейния скромен дом. Скромен? Във вашите очи той вече не е скромен; тази малка кухничка с дървените си столове и измит долап, с полицата с канчета, чаши и простички шарени паници, с варосаните си стени и по тях евтини щампи с червен войник и син моряк, този скромен дом — малък музей на пенатите120 на бедните — се изпълва сега със светлина, която го прави по-блестящ от позлатените богатски и великосветски салони. Тази къщица, схлупена под ниския си покрив, обвита с орлови нокти, се превръща в дворец. Сиянието на любовта я преобразява! Това е рай, в който ви е забранено да влезете. Да, и въпреки цялото си богатство и власт, въпреки изискания си вид и високото си звание, въпреки изящното си облекло и светещи лачени обувки може би не смеете да влезете там.
И — о! — как завиждате на онези, които смеят!… Как завиждате на онзи напет чирак и на онзи грубиян със селски дрехи, който плющи с камшика си и си подсвирква със същото безразличие, сякаш върви след ралото си, вместо да онемее от благоговение пред тази красота! Колкото и да е недодялан, как му завиждате вие за неговите предимства! Как бихте го заклали заради тези сладки усмивки, които, изглежда, се отправят към него тъй разточително!
Може в тези усмивки да няма вложено нищо особено. Те може да са израз на добросърдечност, на обикновено приятелство, може би на малко кокетство. И въпреки всичко вие не можете да ги гледате без завист, без подозрение. Ами ако в тях има вложен някакъв смисъл, ако това са любовни усмивки, ако сърцето на това просто момиче е избрало било младия чирак, било този със селските дрехи, тогава вие сте осъден да изпитате най-горчивата болка, която познава човешкото сърце. Това не е обикновена ревност. Това е много по-мъчително чувство. Наранената суетност налива отрова в отворената рана. О, колко е мъчно да я понесеш!
От такава болка страдах аз, когато крачех по тази висока палуба. За щастие бяха ме оставили сам. Не бих могъл да скрия чувствата, които ме разтърсваха. Целият ми вид и дивите ми ръкомахания биха ме издали. Щях да стана прицелна точка на подигравки и смях. Но бях сам. Кормчията, затворен в стъклената си кабина, не ме забелязваше. Той стоеше гърбом към мене и острият му взор, неотклонно устремен към водата, беше твърде зает с плаващи дървета и пясъчни наноси, с коренища и „махала“, за да обърне внимание на обхваналата ме лудост.
Туй беше Аврора! Не се и съмнявах в това. Не можех да сбъркам нейното лице с някое друго. Нямаше лице като нейното — толкова хубаво… уви! — тъй пагубно прекрасно.
Кой ли можеше да бъде той? Някое младо конте от града? Някой служещ в магазин? Млад плантатор? Кой? Може би… — и при тази мисъл ме обхвана острият пристъп на болка — някой от нейната отритната раса… някой „цветен“ младеж… мулат… квартерон… роб! Ах, да бъдеш съперник на един роб! — Това беше по-лошо от съперничество. Безсрамна кокетка! Защо се оставих да ме увлече? Защо взех нейната хитрост за наивност?… Нейното коварство — за истина?
Кой ли можеше да бъде той? Ще претърся целия параход, но ще го открия. За съжаление не бях забелязал нито лицето му, нито дрехите му. След като те се разделиха, очите ми останаха приковани върху нея. В сянката го бях видял съвсем неясно, а когато мина под факлите, не го видях. Колко безсмислено е в такъв случай да го търся! Не бих го познал в такова множество хора.
Слязох долу и взех да обикалям кабините, предния сенник и покрай страничните перила. Вглеждах се настойчиво във всяко лице и на някои това трябва да се е сторило нахално. Щом зърнех млад и хубав мъж, той ставаше прицел на моите изпитателни погледи и ревност. Имаше няколко такива между пътниците;
