Когато пристигнах пред портата, малко се изненадах, като видях два оседлани коня да стоят и чакат. Веднага познах, че са същите, които бях задминал по пътя. Те ме бяха изпреварили, докато съм стоял на завоя на реката, и стигнали до портата преди мене. Седлата бяха празни. Ездачите бяха влезли в къщата.
Един от чернокожите държеше конете. Това беше старият ми приятел Зип.
Приближих се и без да слизам, се обърнах към Сципион. Кои са тези, които бяха влезли?
Отговорът почти не ме изненада. Предположението ми беше вярно. Бяха представители на закона — пълномощникът на шерифа и неговият помощник.
Нямаше нужда да питам за причините на посещението им. Досетих се сам.
Запитах Сципион само за подробностите.
Сципион ми ги изложи накъсо, доколкото можеше, без да го прекъсвам. Къщата и всичко в нея се намирало в разпореждане на пълномощника на шерифа; Ларкин все още управлявал негърското селце, но всичките роби щели да бъдат продадени; Гаяр ту идвал, ту си отивал; а „Споица Жени замина“.
— Замина? Къде?
— Не зная, сподарю. Мисля, тя отиде в града. Замина снощи, през нощта.
— Ами…
Аз замълчах за миг, докато се успокои бясно туптящото ми сърце.
— Аврора? — с усилие запитах аз.
— Рора също замина, сподарю, тя замина заедно със споица Жени.
— Аврора замина!
— Да, сподарю, тя замина; наистина.
Бях изумен от тази новина, но и озадачен от това тайнствено заминаване. Йожени заминала, и то през нощта! Аврора отишла с нея! Какво можеше да означава всичко това? Къде ли бяха отишли?
Безбройните въпроси, които зададох на негъра, не хвърлиха никаква светлина върху положението. Той не знаеше нищо за тяхното отпътуване — не знаеше нищо друго освен онова, което засягаше негърското селце. Беше чул, че самият той, жена му, дъщеря му — малката Хлоя — и всички други роби щели да бъдат отведени в града и продадени на публична разпродажба на пазара за роби. Трябвало да ги отведат на следващия ден. Имало вече обявление за продажбата им. Това беше всичко, което знаеше. Не, не всичко — Зип имаше още една новина за мене. Тя беше достоверна: той чул „белите хора“ да говорят за това — Ларкин, Гаяр и един „търговец на негри“, който се заинтересувал от тази продажба. Новината се отнасяше до квартеронката. Тя щяла да бъде продадена наред с другите!
Докато негърът ми разправяше всичко това, кръвта ми кипеше. Новината беше вярна. Това, което Сципион бе чул и ми предаде с най-малки подробности, личеше, че е достоверно. Не можех да се усъмня в това, което ми казваше. Бях убеден, че е истина.
Плантацията Безансон не ме привличаше повече. Нямах вече никаква работа в Бренжиер. Сега Нови Орлеан беше поле за моите действия!
След като казах две-три любезни думи на Сципион, обърнах коня и в галоп се отдалечих от портата. Буйното животно схвана, че съм разтревожен, и диво препусна по пътя. С цялата си необузданост то едва успяваше да върви в крак с бързите трептения на моите нерви.
След няколко минути вече го бях предал на коняра и като се качих в стаята си, започнах да се приготовлявам за отпътуване.
Глава XLII
„Плаващият пристан“
Сега чаках само някой параход, който да ме отведе до Нови Орлеан. Знаех, че нямаше да чакам дълго. Ежегодната епидемия вече намаляваше и наближаваше началото на сезона за търговия и развлечения в Града на завоя. Параходите, отпътували нагоре по течението, вече се движеха по всички притоци на могъщата Мисисипи и, натоварени с производството на почти безграничната й долина, бяха се устремили към голямото южно средище на американската търговия. Можех да очаквам параход „надолу“ всеки ден или даже всеки час.
Реших да взема първия от тях.
Хотелът, в който живеех, както и цялото селище, се намираше на значително разстояние от пристана. Селището беше построено така далече от предпазливост. На това място, както и на хиляда мили нагоре и надолу, бреговете на Мисисипи се издигат само няколко фута над равнището на водата и поради постоянното подмиване на почвата често големи пространства се свличат и биват помитани от буйните червени води. Човек може да си помисли, че с времето това неспирно действие на водата ще разшири коритото до неестествени размери. Но не. При всяко заливане на единия бряг водовъртежът, образуван в новия завой, отнася свлеченото на отсрещния бряг и тъй реката запазва постоянната си ширина. Това чудно явление може да се забележи от вливането на Охайо чак до устието на самата Мисисипи, само че в някои пунктове разливането от едната страна и наносите от другата са много по-големи, отколкото в други. На някои места „отнасянето“ на брега върви толкова бързо, че за няколко дена може да изчезне землището на цяло село или на цяла плантация. Нерядко през време на пролетните наводнения тази своенравна река си избира „пряк път“, оставя завоя, пресича направо и за няколко часа се образува ръкав, по който се устремява цялата река. Случва се на земята, заградена от завоя, да има плантация — а дори и три- четири — и плантаторът, легнал да спи, напълно уверен, че къщата му е на континента, като се събуди сутрин, открива, че е жител на остров! Той вижда с ужас как огромни маси червено-кафява вода се носят пред него и го отрязват от сушата. Не може вече да отиде до съседното селище без помощта на сал, който струва доста скъпо. Неговите коли не ще му служат вече „да извозва“ на пазара огромните бали памук и качета със захар и тютюн. И обзет от страх и несигурност пред някоя нова необуздана прищявка на течението, която може да отнесе и самия него, и къщата му заедно с неговите няколкостотин полуголи негри — той бяга от дома си и се преселва в някоя друга част на поречието, където земята му се струва по- запазена от такива нежелани нашествия на реката.
Поради тези своеобразности на Мисисипи извънредно рядко се срещат сигурни места за градчета по долното й течение. По протежение на последните й петстотин мили има само няколко точки, естествени възвишения, които предлагат тази възможност. Изкуственият насип, известен под името Дигата, поправя до известна степен това положение и създава относителна сигурност за градчетата и плантациите.
Както вече споменах, моят хотел беше доста далече. Някой параход можеше да пристигне и да отплава, без да узная за това. Натоварен кораб, който отива надолу по реката, обикновено няма нужда от допълнителен товар и затова не спира за дълго, а в една „странноприемница“ на брега на Мисисипи човек не може, както в някой лондонски хотел, да се осланя на изпълнителността на „камериера“. Вероятността на бъдете събуден от Самбо115, който е десет пъти по-сънлив от вас, надали е по-голяма от едно на сто.
Имах достатъчно опит в това отношение и пред страха, че някой параход може да мине, а аз да си остана в хотела, реших да уредя сметките си тука и веднага да се пренеса на пристана заедно с моите impedimenta.
Нямаше да остана съвсем без подслон. Там нямаше никаква къща, обаче на пристана стоеше един стар параход, отдавна осъден като „недостоен за реката“. Този бракуван параход, вързан със здрави въжета за брега, представляваше прекрасен плаващ кей, а просторната му палуба, кабини и салони служеха за склад на какви ли не стоки. Всъщност той се използваше и като пристан, и като склад и беше известен под името „плаващият пристан“.
Беше късно — почти полунощ, — когато се качих на плаващия пристан. Хората, които случайно може да са имали работа тука, си бяха отишли, нямаше го и самия собственик на този кораб-склад. Един сънлив негър, неговият locum tenens116, беше единственото човешко същество, което се изпречи пред погледа ми. Тази личност обитаваше долната палуба на парахода и сега седеше зад тезгяха, който заграждаше единия ъгъл на палубата. Върху този тезгях имаше везни с грамове, голямо кълбо здрав канап, голям нож и други принадлежности, каквито можете да видите в провинциален „дюкян“, а по полиците зад него бяха наредени шишета с разноцветни напитки, чаши, кутии със сухар, сирене, качета граниво масло, пачки тютюн и връзки долнокачествени пури — накъсо казано, всичките „тем подобни“ на обикновена бакалница. Останалата част от широкото помещение беше отрупана със стоки в
