за да стигнат до желания край. В дадения случай на вашата маса имаше седем аса — четири между картите и три между играчите.
— Това е подло!
— Вярно, бих ви предупредил и по-рано, но просто не можех да намеря удобен случай. Щеше да бъде доста опасно и за мене, ако бях ви го казал открито и изложил мошениците. Ето защо се видях принуден да си послужа с хитрост. Те не са обикновени шарлатани. Никой от тримата не би искал да се опетни честта му. Двамата от тях са известни дуелисти. Най-вероятно щях да бъда повикан утре на дуел и застрелян и вие нямаше да успеете дори да ми поблагодарите за моята „намеса“.
— Драги господине, аз съм ви крайно признателен. Убеден съм, че това, което казвате, е истина. Сега как би трябвало да постъпя, според вас?
— Просто да се откажете от играта: каквото сте изгубили, изгубили сте го — не можете си го върна.
— Но аз съвсем не искам да се оставя да бъда така наказано измамен и ограбен. Ще опитам още една игра, ще ги наблюдавам и…
— Не! Би било много глупаво от ваша страна да постъпите така. Казвам ви, мосю, тези хора са известни дуелисти и мошеници и са смели. Единият от тях, вашият партньор, го е доказал — пропътувал е повече от триста мили, за да се бие с един господин, който го оклеветил или по-скоро, който казал истината за него! И нещо повече, той сполучил да убие своя враг. Казвам ви, мосю, нищо не можете да спечелите, ако се скарате с такива хора, освен някой куршум в гърба ви! Зная, че сте чужденец в нашата страна. Приемете съвета ми и направете, каквото ви казах. Оставете им техните печалби. Късно е. Идете в кабината си и недейте мисли повече за загубеното.
Дали от лъжливата тревога и изживяното преди малко вълнение, или под влиянието на току-що чутата странна история и прохладния речен ветрец — не зная, обаче опиването премина и умът ми се избистри. Нито за миг не се усъмних, че младият креол ми казва истината. Държането му, както и думите, свързани с изживяното преди малко, ме караха да се убедя напълно в това.
Изпитвах дълбока благодарност към него за услугата, която ми беше оказал, и то с такъв риск за него самия; дори и хитростта, с която си бе послужил, можеше да има неприятен за него край, ако някой го беше видял да стреля с пистолетите.
Защо бе постъпил така? Защо се интересуваше от моите работи? Беше ли ми признал истинската причина? Дали е бил движен от рицарски чувства? Бях чувал за точно такива благородни прояви от страна на луизиански креоли-французи. Дали това беше още едно доказателство за тяхното кавалерство?
Казвам, че изпитвах дълбока благодарност, и реших да последвам неговия съвет.
— Ще постъпя, както ми казвате — отговорих аз, — но при едно условие.
— Кажете го, мосю.
— Че ще ми дадете адреса си, та когато пристигнем в Нови Орлеан, да имам възможност да подновя нашето познанство и да ви изразя своята благодарност.
— Уви, мосю! Аз нямам адрес.
Почувствувах се неловко. Не можех да не схвана тъгата в тона, с който бяха промълвени тези думи; някаква скръб тежко потискаше това младо и великодушно сърце.
Нямах никакво право да го разпитвам за причината на скръбта му — най-малко пък по това време; собствената ми тайна мъка ме караше да изпитвам по-дълбоко съчувствие към другите, а долавях, че стоя до човек, чийто живот съвсем не е безоблачен. Почувствувах се неудобно от неговия отговор. Той ме постави в неловко положение, докато намеря какво да отговоря. Най-после рекох:
— Може би ще бъдете така любезен да ме посетите вие? Аз живея в хотел „Сейнт Луис“.
— Ще дойда с голямо удоволствие.
— Утре?
— Утре вечер.
— Ще ви чакам. Bon soir129, мосю.
Ние се разделихме и всеки се запъти към кабината си.
След десетина минути вече спях в легло, подобно на полица, а след още десет часа пиех кафе в хотел „Сейнт Луис“.
Глава L
Градът
Предпочитам да живея вън от града. Обичам лова и риболова.
Ако вникна по-дълбоко в тези мои склонности, може би ще открия, че те бликат от по-бистър извор — обичта ми към самата природа. Аз проследявам дирите на елена, защото ме отвеждат в най-усамотените дебри на гората; проследявам пъстървата в потока, защото ме води към тихи кътчета по брега на сенчести вирове, където човешкият крак рядко стъпва. Намеря ли се в убежищата на рибата и дивеча, ловният ми дух веднага се изпарява. Пръчката на въдицата ми остава забита в моравата, пушката лежи изоставена до мен, а душата ми се отдава на възвишения възторг пред красотите на природата. О, аз съм голям поклонник на горските гледки!
И въпреки всичко това признавам си най-откровено, че първите часове, прекарани в голям град, крият за мене особено обаяние. Неочаквано безброй нови удоволствия стават достъпни за мен и пред очите ми се разкрива цял пищен свят. Душата е пленена от рядко изпитвана радост. Красотата и песента, виното и танцът те изкушават едно подир друго. Любовта или може би страстта те примамва в мрежите на множество романтични приключения, защото човек може да открие романтика и в стените на града. Човешкото сърце е нейният дом, а онези, които си въобразяват, че па̀рата и цивилизацията са противници на най- чистите въжделения на поезията, са унесени донкихотовци. Благородството на дивака е само софизъм. Колкото и да са живописни неговите дрипи, често пъти те покриват трепереща снага и гладен стомах. Макар и да се кича с името „войник“, предпочитам веселия фабричен тътен пред топовния гърмеж, считам високия комин с неговия байрак от черен пушек за много по-достойна гледка, отколкото крепостна кула с веещото се на нея недълговечно знаме. Аз долавям сладка музика в плясъка на параходното колело и в моите уши свирката на „железния кон“ звучи по-благородно, отколкото цвиленето на добре гледания боен жребец. Всяко маймунско племе може да се научи да борави с барут, но да се управлява по-мощната стихия — па̀рата, трябват истински мъже.
Тези схващания не ще се харесат на хленчещия сантиментализъм на будоара и пансиона. Донкихотовците на днешното време ще се ядосат на дръзкия писател, който толкова грубо посяга към шлема на облечения в броня рицар и е готов да го лиши от неговата слава и блестящи пера. Трудно е да се откажеш от предразсъдъци и закостенели убеждения, колкото и да са неверни, и самият писател признава, че за да го направи е трябвало да изживее необичайно жестока борба. Трудно е било да се откажа от хомеричната заблуда и да повярвам, че гърците са хора, а не полубожества; трудно е било да позная в латернаджията и в оперния певец потомци на героите, чиито образи намираме в поетичните картини на един Вергилий. И все пак в дните на моята мечтателна младост, когато обърнах лице към Запад, аз го направих напълно убеден, че пред мен лежи земята на прозата, а земята на поезията остава зад гърба ми!
Благодарение на св. Хуберт130 и на златния звън на думата „Мексико“ се запътих на Запад и едва бях сложил крак на славните брегове, по които е стъпвал Колумб131 и Кортес132, когато разбрах, че това е родината и на поетичното, и на живописното. В същата тази страна, наричана прозаична, страната на доларите, ме облъхна най-възвишеният поетичен дух — не ритъм на стихове, а ритъм, въплътен в най-прекрасни образци на човешка красота, в най-благородни пориви на човешката душа, въплътен в скали и потоци, в птици, зеленина и цветя. В същия този град, който осланяйки се на лъжливи сведения от недобросъвестни пътешественици, си представях като сборище на негодници, намерих човека, представен в най-привлекателен вид, напредък, примесен със задоволство, цивилизация, увенчана с кавалерски дух. Прозаична ли! Хора, които обичат само долара ли! Осмелявам се да твърдя, че в този малък завой, гдето лежи градът Нови Орлеан, човек може да намери много по-разнообразен и интересен психологически melange133, отколкото на кое да е равно на него пространство по повърхността на земното кълбо. Тук благодарение на климата чувствата достигат най-пълното си и най-
