— Да. Не се ли сбъдна моето предсказание?
— Като че ли да. Вие ли стояхте срещу мене в ъгъла на салона?
— Да, аз.
Позволете ми да ви обясня последните два въпроса. Точно когато бях вече готов да се съглася да играя вист, някой ме дръпна за ръкава и ми пошепна на френски:
— Недейте игра, мосю: вие положително ще загубите.
Когато се обърнах, видях един млад мъж да се отдалечава, но не бях сигурен дали именно той ми беше дал този благоразумен съвет. Както ви е известно, аз не му обърнах внимание.
След това, докато бях улисан в играта, забелязах същия младеж да стои пред мене, но в един далечен и доста тъмен ъгъл на салона. Въпреки тъмнината видях, че през цялото време очите му бяха впити в мене. Това нещо само по себе си щеше да привлече вниманието ми, обаче по туй лице се четеше особено изражение, което веднага събуди моя интерес, и всеки път, докато раздаваха картите, използвах случая да погледна тази странна личност.
Беше строен младеж, по-нисък от среден ръст, надали повече от двадесетгодишен, но тъжният му лик го правеше да изглежда малко по-възрастен. Чертите му бяха дребни, но изящни — носът и устните приличаха повече на женски. Бузите му бяха почти безкръвни, а черната свилена коса падаше на разкошни къдри по раменете, понеже такава беше креолската мода по онова време. Бях убеден, че младежът е креол отчасти поради френския му облик, отчасти поради кройката и плата на дрехите му и отчасти поради това, че говореше френски, понеже ми се стори, че именно той ми беше заговорил. Дрехите му бяха съвсем креолски. Беше облечен с блуза от ленен плат, но моделът на тази прочута дреха не беше както във Франция, а като креолска „ловджийска риза“, плисирана над кръста и с изящен набор надолу. Самият плат — прекрасен небелен лен — показваше, че беше избран с вкус, а не само да покрие тялото. Панталоните му бяха от най-хубавия небесносин памучен плат — производство на тъкачниците в Опелузас. Бяха ситно плисирани под кръста и с разрез долу на крачолите, където имаше редица копчета, за да се закопчават на глезените, когато стане нужда. Той не носеше жилетка. Вместо нея имаше богато батистено жабо̀ на гърдите. Краката му бяха обути с високи обувки от здрав кафеникав плат с лачени бомбета и копринени връзки отпред. Широкопола шапка „панама“ допълваше облеклото и придаваше завършен вид на тази истинска южняшка премяна.
Нямаше нищо outre128 нито в ризата, нито в панталоните, нито в шапката, нито в обувките. Всичко беше издържано — всичко съответстваше на модата по долното течение на Мисисипи по онова време. Следователно не дрехите на младежа бяха привлекли вниманието ми. Свикнал бях да виждам такива всеки ден. Не можеше да бъде това. Не! Облеклото нямаше нищо общо с интереса, който младежът беше събудил в мене. Може би защото мислех, че той ми пошепна краткия съвет, може това да е оказало известно влияние, но не само това. Независимо от всичко в самото му лице имаше нещо, което властно привличаше погледа ми — толкова властно, щото започвах да се чудя дали не съм го виждал преди. Ако имаше по-добро осветление, може би щях да разреша това съмнение, но той стоеше в сянка и не можех да го видя добре.
Тъкмо по това време забелязах, че беше изчезнал от мястото си в ъгъла на салона, а подир една или две минути се чуха виковете и изстрелите отвън.
— А сега, мосю, смея ли да ви запитам защо искате да ми говорите и какво имате да ми кажете?
Намесата на този младеж започваше да ме дразни. Никой не обича да го вдигнат неочаквано от игра на вист, дори и когато губи.
— Искам да ви говоря, защото се интересувам от вас. А това, което имам да ви кажа, ще го чуете.
— Интересувате се от мен! Моля ви се, сър, кажете на какво дължа този интерес?
— Не е ли достатъчно това, че сте чужденец, чиято кесия се канят да ограбят?… Един „зелен новак“…
— Внимавайте, мосю!
— Не, не ми се сърдете. Това са думи, които чух да се казват по ваш адрес тази вечер от неколцина от новите ви познати. Ако се върнете да играете с тях, мисля, че ще заслужите това име.
— Стига, мосю! Вие се бъркате в работи, които съвсем не ви засягат.
— Вярно е, че не засягат мен, но те засягат вас и въпреки това… ах!
Канех се вече да напусна натрапчивия младеж и да побързам към игралната маса, когато този странно тъжен тон на гласа ме накара да се разколебая и да остана още малко при него.
— Е, добре — рекох аз, — но вие все още не сте ми казали това, което искахте да ми кажете.
— Всъщност вече ви го казах. Казах ви да не играете; ако играете, ще загубите. Повтарям ви този съвет.
— Вярно е, че съм загубил малко, но това не значи още, че късметът ще бъде все на една и съща страна. Грешката е по-скоро в моя партньор, който изглежда е слаб играч.
— Вашият партньор, ако не се лъжа, е един от най-добрите играчи по крайречието. Мисля, че съм виждал този господин и преди.
— Как! Вие го познавате?
— Донякъде… не много добре, но каквото знам — знам го добре. Вие познавате ли го?
— Никога не съм го виждал преди тази вечер.
— Нито някой от другите?
— Не познавам никого от тях.
— В такъв случай вие нямате представа, че играете с „ловци“?
— Не, но много се радвам да чуя това. Аз също съм малко нещо ловец и обичам кучета, коне и пушки не по-малко от кой да е от тримата.
— Ах, мосю, вие не ме разбрахте правилно. Ловец във вашата родина и „ловец“ на мисисипски параход са две много различни неща. Лисици, зайци и яребици представляват дивеч за вашия ловец, но за подобни господа дивеч са неопитните новаци и техните кесии.
— Тогава хората, с които играя, са…
— Професионални комарджии — параходни мошеници.
— Сигурен ли сте в това, мосю?
— Съвършено сигурен. О! Аз често пътувам нагоре и слизам надолу до Нови Орлеан. Виждал съм ги всичките и преди.
— Но единият от тях има вид на земеделец или търговец; аз го помислих за търговец на свини от Синсинати, като съдех по говора му.
— Земеделец, търговец, ха-ха-ха! Земеделец без ниви, търговец без стока! Мосю, този простичко облечен човечец го смятат за „най-изпечен“ — както казват янките, — най-изпеченият „ловец“ в долината на Мисисипи, а такива като него съвсем не са малко, мога да ви уверя.
— В края на краищата те не се познават един друг, а един от тях е мой партньор — не виждам как биха могли…
— Не се познават ли? — прекъсна ме новият ми приятел. — Кога ли са се запознали? Лично аз съм ги виждал тримата заедно да вършат все същото почти при всяко свое пътуване по реката. Вярно е, те си говорят така, сякаш са се срещнали случайно. Това е част от уговорката им, за да мамят такива като вас.
— С други думи, вие вярвате, че всъщност са ме мамили?
— Да, откакто качихте мизите на десет долара.
— Но как?
— О, това е много просто. Понякога вашият партньор нарочно играеше с погрешна карта.
— Аха! Сега разбирам: вярвам да е било така.
— И това не беше нужно. Дори и да бяхте имали честен партньор, краят би бил все същият. Вашите противници имат цяла система от знаци и могат да си съобщят един на друг много неща — какви карти имат на ръка: цвета и стойността на картите и тъй нататък. Вие не забелязахте как те поставяха пръстите си на ръба на масата. Но аз забелязах. Един пръст, сложен успоредно с ръба, означаваше коз, два пръста, поставени по същия начин — два коза, три — три коза, и тъй нататък. Леко извиване на пръстите посочваше колко от козовете са оньори; определено движение на палците значеше асо; и по този начин всеки от противниците ви знаеше почти всяка карта на своя партньор. Нямаше нужда от съучастничеството на трети,
