доста често срещано съсловие в американското всекидневие.
По това време все още бях твърде малко запознат с обществото на Далечния запад, за да мога да разпозная отличителните черти на различните слоеве. Освен това в Съединените щати, а особено в западните части на страната не съществуват онези особености в облеклото и държането, които в Европа като че ли съставляват отличителни белези на разните занаяти. Тук можете да срещнете пастор, облечен със синьо сако и светли копчета, съдия — със зелено, лекар с бяла ленена дреха и хлебар, докаран от глава до пети с лъскаво черно сукно.
Там, където всеки си присвоява правото да бъде джентълмен, там облеклото и отличителните знаци на различните занятия грижливо се избягват. Човек не може да различи дори и собствения си шивач всред множеството свои съграждани. Страната на типичните носии лежи по-нататък, на югозапад — Мексико е тази страна.
Известно време наблюдавах комарджиите и играта. Ако донякъде не бях запознат с банковите особености на Запада, сигурно щях да помисля, че играят на огромни суми. Отдясно на всеки играч лежеше грамадна купчина банкноти, а до нея няколко сребърни монети — по един, половин и четвърт долар. Понеже очите ми бяха свикнали да виждат банкноти от по пет лири стерлинги, масата би трябвало да ми се види затрупана с богатства. Обаче аз знаех, че тези паралелограми банкова хартия с пъстри отпечатъци не бяха нищо друго освен дребни книжни пари със стойности от един долар до шест и четвърт цента. Въпреки това мизата126 съвсем не беше малка. Двадесет, петдесет, а даже и сто долара често минаваха от ръка в ръка след всяка игра.
Видях, че един от играчите беше героят на лъжливата тревога. Той седеше с гръб към мене и беше толкова задълбочен в играта, че дори не се обръщаше.
По облекло и външен вид се различаваше рязко от другите. Носеше широкопола бяла касторена шапка и свободно дочено сако с широки ръкави. Приличаше на заможен земеделец от Индиана или търговец на свини от Синсинати. И все пак нещо в държането му показваше, че пътуването по реката не е нещо ново за него и че не за първи път отива „надолу на Юг“. По всяка вероятност второто предположение беше по- правилно — беше търговец на свинско месо.
Един от изисканите господа, които описах, седеше срещу мене. Изглеждаше, че губи значителни суми, които земеделецът или търговецът на свини печелеше. Очевидно изящно облечените играчи нямаха щастие в играта, а това подтикваше и други прости хорица да си опитат късмета.
Започнах да изпитвам съчувствие към натруфения господин — толкова големи бяха неговите загуби. Не можех да не се възхищавам от самообладанието, с което ги понасяше.
Най-после той вдигна глава и обиколи с поглед лицата на всички, които стояха наоколо. Като че искаше да се откаже от играта. Очите ни се срещнаха. С известно нехайство той промълви:
— Може би, вие, чужденецо, желаете да си опитате късмета? Ако искате, можете да заемете моето място. Не ми върви. Тази вечер в никой случай няма да спечеля. Отказвам се да играя.
Това накара останалите играчи, в тяхното число и търговецът на свини да обърнат очи към мен. Очаквах този господин да кипне от яд, но се излъгах. Напротив, той ме поздрави с дружелюбен тон.
— Здравейте, господине! — провикна се той. — Нали не ми се сърдите?
— Ни най-малко — отвърнах аз.
— Наистина не исках да ви обидя. Помислих си, че някой падна от парахода. Дявол да ме вземе, ако не съм го помислил!
— Ах, съвсем не съм се обидил — възразих аз, — за да ви го докажа, каня ви да пийнем по чашка заедно.
Джулепите и откъсването от мъчителните размишления ме бяха развеселили. Простичкото извинение веднага ме спечели.
— Като нищо! — съгласи се търговецът на свини. — За вас съм готов на всичко! Но, чужденецо, трябва да ми позволите аз да платя. Нали виждате, че съм спечелил малко нещо. Пиенето трябва да е от мене.
— Нямам нищо против.
— Е, хайде тогава всички да му дръпнем по едно! Аз черпя. Какво ще кажете, братлета? — В отговор се чу одобрителна глъчка. — Хубаво! — продължи той. — Хей, барман! По чаша на всеки!
С тези думи човекът с бялата шапка и доченото сако пристъпи към бара и сложи няколко долара на тезгяха. Всички, които се намираха наблизо, го последваха и всеки викаше името на питието, което му допадаше най-много — джинслинг, коктейл, коблър, джулеп, бренди-смяш и други подобни интересни смеси.
В Америка хората не пият питието си на малки глътки и седнали — пият прави, или, тъй да се каже, бегом — защото независимо от това, дали питието е горещо, или студено, смес или „чисто“, то се изпива на един дъх и след това пиячите се връщат на столовете си да пушат, да дъвчат тютюн и да чакат някоя нова покана: „Хайде всички да му дръпнем по едно!“
След няколко секунди всички бяхме му „дръпнали по едно“ и играчите отново заеха местата си около масата.
Господинът, който ми беше предложил да го заместя, не се върна на мястото си. Нямал късмет — повтори той — и не искал да играе повече тази вечер.
Кой ще заеме мястото на партньора му? Въпросът бе отправен към мене.
Аз поблагодарих на новите си познати; невъзможно беше да играя, тъй като никога не бях играл юкър и следователно съвсем не познавах тази игра с изключение на няколко правила, които бях разбрал, докато наблюдавах как играят.
— Тая работа не става — рече търговецът на свини. — Няма ли да можем да наредим едно каре? Хайде, г. Чорли… май че тъй ви беше името, господине? (Тези думи бяха отправени към човека, който беше станал от масата.) — Как тъй ще ни зарежете? Без вас трябва да развалим играта.
— Да, ама ако играя пак, само ще губя — не се съгласяваше Чорли. — Не — отсече той, — не рискувам повече.
— Може би този господин играе вист — подхвърли друг, като имаше предвид мене. — Струва ми се, че сте англичанин, господине. Досега не съм срещал ваш сънародник, който да не е добър играч на вист.
— Вярно, вист играя — нехайно отговорих аз.
— Добре тогава, какво ще кажете за една игра вист? — попита този, който се беше обадил последен, и обиколи с поглед всички около масата.
— Не я разбирам много тази игра — рязко отвърна търговецът на свини. — Може и да поиграя в краен случай, за да не разваля играта, ама тоя, дето ще играе с мене, май ще трябва да си отваря очите на четири.
— А, сигурно знаете играта не по-зле от мене — отвърна му този, който бе предложил да играят вист.
— Кой знае от колко години не съм играл нито един робер вист, ама като не можем да попълним четворката за юкър, хайде да опитаме вист.
— Виж — намеси се господинът, който се беше отказал да играе юкър, — щом ще играете вист, нямам нищо против да се опитам и аз, може да ми провърви на вист и ако този господин няма нищо против, бих искал да ми е партньор. Както казвате, господине, англичаните са добри играчи на вист. Ако не се лъжа, вист е тяхна национална игра.
— Няма да сме с равни сили, г. Чорли — каза търговецът на свини, — но щом вие предлагате, ако г. Хатчър… мисля, че тъй беше името ви, господине?…
— Да, името ми е Хатчър — отвърна същият, който бе предложил да играят вист.
— Ако г. Хатчър няма нищо против това разпределение — продължи бялата шапка, — аз няма да се измъкна. Дявол да ме вземе, ако се измъкна!
— На мене ми е все едно — каза Хатчър с тон на безразсъдно безразличие, — само да стане играта.
Да си призная, никога не съм обичал да играя хазартни игри, нито като любител, нито другояче, но обстоятелствата бяха направили от мене сносен играч на вист и смятах, че малцина биха могли да ме бият на тази игра. Ако моят партньор я знаеше, колкото я знаех аз, сигурен бях, че не биха могли да ни ощетят много, а имаше изгледи да я знае добре. Такова беше мнението на един-двама от стоящите наоколо, които
