Имаше нещо в тона на този отговор, което ме накара да си помисля, че той няма средства, няма дори и дом. „Може би е безработен чиновник — мислех си аз — или беден художник.“ Беше много богато облечен, но на борда на мисисипски параход дрехите не са мерило.
Странно, че при всички тези размишления ми се натрапваше мисълта, че би могъл да ми помогне. Но така беше и затова реших да го посветя в моята тайна — тайната на моята любов, тайната на моето нещастие.
Може да съм бил повлиян и от друг подтик, който помогна да стигна до това решение. Всеки, чието сърце е било претоварвано с тежка скръб, сигурно знае какво облекчение може да донесе съчувствието. Приятелското съчувствие успокоява и утешава. Съветите на добър другар лекуват. Мъката отдавна тегнеше в моите гърди и напираше да намери отдушник. Чужденец всред чужденци, аз нямах с кого да я споделя. Не бих се доверил дори и на добрия Райгарт. С изключение на самата Аврора само Йожени — нещастната Йожени, — единствена тя знаеше моята тайна. Какво ли не бих дал именно тя никога да не беше я узнала!
Сега бях решил да я разкрия на този младеж Йожен чудно съвпадение на имена! — бях решил да излея мъката си пред него. Може би щях да намеря в това утеха или облекчение.
Чаках настъпването на вечерта. Беше ми обещал да дойде вечерта. Чаках го с нетърпение — очите ми не се откъсваха от пълзящата напред стрелка на часовника и аз се дразнех от бавните отмерени удари на махалото.
Йожен не ме разочарова. Най-после дойде. Сребристият му глас прозвуча в ушите ми и той се изправи пред мене.
Когато влезе в стаята ми, отново бях поразен от печалното изражение на неговото лице, бледите му бузи, приликата с някакво лице, което бях срещал преди.
В стаята беше задушно и горещо. Лятото не беше още съвсем отминало. Предложих му да се поразходим. Можехме да беседваме със същата свобода и на открито, а имаше и чудна луна, която щеше да ни свети по пътя.
Когато тръгнахме, предложих на своя гост пура. Той не я прие и се извини, че не пушел.
„Странно за един креол! Та те почти поголовно се отдават на този навик — помислих си аз. — Ето още една особеност в характера на новия ми познат!“
Ние минахме по rue Роял и завихме по Каналната улица в посока към Блатото. Подир малко пресякохме rue des Rampartes и скоро се намерихме извън пределите на града.
Пред нас се появиха някакви постройки, но това не бяха къщи, не бяха жилища за живи хора. Безбройните кубета, увенчани с кръстове, пречупени колони, блестящите на лунната светлина паметници от бял мрамор подсказваха, че пред нас се простираше градът на мъртвите. Това бяха големите гробища на Нови Орлеан.
Портата беше отворена, обстановката там ме привличаше; тържественият й вид бе в унисон с настроението ми. Моят другар нямаше нищо против и ние влязохме вътре.
След като минахме сред гробове, статуи и паметници, миниатюрни храмове, колони, обелиски, саркофази, изваяни от снежнобял мрамор, отминавайки гробове, които говореха за скорошно нещастие, други пък, по-стари, но украсени със свежи цветя — символ на неугаснала още любов или привързаност, седнахме на обрасла с мъх плоча, а над главите ни и около нас бяха увиснали печалните вейки на вавилонска плачеща върба.
Глава LIV
Състрадание вместо любов
По пътя беседвахме равнодушно за няколко неща: за моето комарджийско приключение на парахода, за новоорлеанските „ловци“, за прекрасното сияние на луната.
Докато не влязохме в гробищата и седнахме на този гроб, не бях споменал нищо за онова, което напълно поглъщаше мислите ми. Сега дойде времето да излея мъката си и след половин час Йожен д’Отвил знаеше историята на моята любов.
Доверих му всичко случило се, откакто бях напуснал Нови Орлеан, до часа на нашата среща на „Хума“. Разказах му подробно и за срещата ми с банкера Браун, и за безплодното ми търсене на Аврора през деня.
Той ме изслуша отначало докрай, без да ме прекъсне; намеси се само веднъж, когато му описвах изповедта си пред Йожени и мъчителния й край. Подробностите на този епизод изглежда, че го интересуваха извънредно много, дори бих казал — причиняваха му страдание. Той неведнъж ме прекъсна с хълцанията си и можех да видя на лунната светлина, че лицето му беше мокро от сълзи.
„Благороден момък! — помислих си аз. — Толкова да се трогне от страданията на чужд за него човек!“
— Бедната Йожени! — промърмори той. — Не е ли достойна за съжаление?
— За съжаление! Ах, мосю, само да знаете колко много я съжалявам! Тази сцена никога не ще се заличи от паметта ми. Ако състраданието, приятелството или някаква жертва можеха да поправят положението, с каква радост бих й ги предложил — всичко освен това, което не е по силите ми да й дам: моята любов. Колко дълбоко скърбя за тази благородна девойка, мосю д’Отвил! О, да можех да изтръгна от сърцето й жилото, което несъзнателно забих. Но не мислите ли, че тя ще се излекува от това нещастно увлечение? Положително с време…
— О, никога! Никога! — прекъсна ме д’Отвил с такова дълбоко убеждение, че аз останах изненадан.
— Защо казвате така, мосю?
— Защо ли?… Защото имам известен опит в това отношение: колкото млад и да ви се виждам, сам съм преживял подобно нещастие. Бедната Йожени! Такава рана мъчно заздравява; тя не ще се излекува от нея. Ах… никога!
— Вярвайте ми, аз я съжалявам — съжалявам я от все сърце.
— Трябва да я намерите и да й го кажете.
— Защо? — запитах, донякъде смаян от това предложение.
— Може би, като и изразите своето състрадание, ще я утешите.
— Не вярвам. То би оказало тъкмо обратното въздействие.
— Лъжете се, мосю. Несподелената любов се понася много по-лесно, когато я посрещат със съчувствие. Само горделивото презрение и безсърдечното злорадство изтръгват капки кръв от сърцето. Съчувствието е балсам за раните на любовта. Повярвайте ми, че е така. Аз го чувствам така. О! Аз го чувствам така!
Последните две изречения той промълви много убедително, което прозвуча странно в моите уши.
„Тайнствен момък! — помислих си аз. — Толкова нежен, толкова състрадателен и все пак с такъв житейски опит!“
Чувствах като че приказвам с някакво духовно същество, с някакъв висш разум, който разбираше всичко.
Мнението, поддържано от него, беше ново за мене и съвсем противоположно на общоприетото убеждение. По-късно в живота си се уверих в неговата правота.
— Ако смятах, че съчувствието ми би могло да окаже подобно въздействие — отвърнах аз, — бих потърсил Йожени, бих й предложил…
— Ще имате време за това по-сетне — прекъсна ме д’Отвил. — Сега ви предстои нещо много по- неотложно. Вие възнамерявате да купите тази квартеронка?
— Такова беше намерението ми тази сутрин. Уви! Нямам вече надежда. Не ще имам тази възможност.
— Колко пари ви оставиха тези мошеници?
— Малко повече от сто долара.
— А, това нищо не е. Съдейки по вашето описание, за нея ще дадат десет пъти повече. Цяло нещастие наистина. Моята кесия е още по-празна от вашата. Аз нямам и сто долара. Par Dieu! Печално положение.
Д’Отвил хвана главата си с двете ръце и не проговори няколко минути, сякаш потънал в размишления. Ако съдех по държането му, не можех да не повярвам, че наистина ми съчувства и се мъчи да измисли начин да ми помогне.
