— В края на краищата — промърмори той достатъчно високо, за да дочуя думите му, — ако тя не успее… ако не намери книжата… тогава и тя ще трябва да стане жертва. О, това е ужасен риск! Може би по-добре би било да не… може би…
— Мосю — прекъснах го аз, — за какво говорите?
— О… да! Извинете ме. Мислех си за една работа… n’importe148. По-добре да се върнем, мосю. Студено е. Цялата атмосфера в това печално място ме смразява.
Той изрече всичко това със стеснение, сякаш неволно беше издал мислите си.
Макар и да бях учуден от думите му, не можех да настоявам да ми ги обясни, затова се съгласих с неговото желание и станах, за да тръгваме. Бях загубил надежда. Явно, не беше по силите му да ми помогне.
В този миг ми хрумна една мисъл или по-скоро слаба надежда.
Споделих я с моя другар.
— Нали имам още тези сто и няколко долара — казах му аз. — Те могат толкова да ми помогнат да купя Аврора, колкото ако бяха шепа камъчета. Какво ще кажете, ако се опитам да увелича сумата с хазарт?
— О, боя се, че ще бъде напразно. Ще загубите, както и преди.
— Това не е толкова сигурно, мосю. Вероятностите да спечеля или загубя са равни. Няма защо да играя с измамници като ония на парахода. Тука в Нови Орлеан има комарджийски домове, колкото щете, където се играе на късмет. Има толкова различни игри: фаро̀, зарове, томбола, рулетка. Мога да избера някоя от тези, в които се залага на хвърляне на зар или обръщане на карта. Мога да спечеля също, както и да загубя. Какво ще кажете, мосю? Дайте ми съвет.
— — Това, което казвате, е вярно — отговори той. — Има известна вероятност в играта. Тя крие известна надежда да спечелите. Ако загубите, това съвсем не ще се отрази върху намеренията ви за утре. Ако спечелите…
— Така е, така е, ако спечеля…
— В такъв случай не бива да губите време. Става късно. Тези комарджийски домове трябва да са отворени вече, или по-право, трябва да са тъкмо в разгара си. Да намерим някое такова заведение.
— Вие ще дойдете с мене, нали? Благодаря ви, г. д’Отвил. Благодаря… allons149!
Запътихме се бързо по пътеката, която водеше към изхода от гробищата, излязохме през портата и тръгнахме обратно към града.
Насочихме се към мястото, откъдето бяхме тръгнали — rue Сейнт Луис, — понеже знаех, че главните комарджийски вертепи се намираха в този квартал.
Не беше трудно да ги намерим. По онова време нямаше нужда да се крият такива неща. Страстта към хазарта, която креолите бяха наследили от първите основатели на града, беше твърде разпространена всред всичките съсловия, за да може да бъде пресечена от полицията. Градската управа на американския — квартал беше взела известни мерки, за да ограничи този поток, обаче техните закони не бяха валидни във френската страна на Каналната улица, а креолската полиция имаше много по-други схващания, както и по- други нареждания. Във френските предградия хазартът не се считаше за такова ужасно престъпление и домовете, в които се играеше, работеха открито.
Когато човек минаваше по улица Конти или Сейнт Луис, или по улица Бурбон, не можеше да не забележи няколко големи позлатени фенери, на които можеше да се прочете „фаро̀“ и „зарове“, „томбола“ или „рулетка“ — странни думи за непосветения, но съвсем понятни за ония, единствената работа на които беше да кръстосват улиците на Първи район.
Понеже бързахме, стигнахме скоро пред едно от тези заведения, фенерът на което ни показваше с големия си надпис, че вътре се играе фаро̀.
То беше първото, което видяхме, и без да се колебая нито за миг, аз влязох, последван от д’Отвил.
Трябваше да се качим по широко стълбище и на горната площадка бяхме посрещнати от разпоредител с мустаци и бакенбарди. Помислих си, че ще ни поиска някаква входна такса. Предположението ми се оказа съвършено погрешно. Входът беше съвсем безплатен. Тази личност ни спря с цел да ни вземе оръжието, срещу което ни даде разписки, та да можем да си го получим обратно на излизане. Беше обезоръжил доста голям брой хора, преди да дойде нашият ред; това личеше от многобройните дръжки на пистолети, ловджийски ножове и ками, които стърчаха от малките квадратни разделения на един шкаф в ъгъла на коридора.
Цялата тази процедура ми напомни нещо, на което често съм бил свидетел: предаването на бастуни и чадъри при влизане в картинна галерия или музей. Без съмнение тази предпазна мярка бе необходима и ако не се съблюдаваше, биха се разиграли много кръвопролитни сцени край картоиграческата маса.
Предадохме оръжието си — аз чифт пистолети, а моят другар малка сребърна кама. Разпоредителят написа разписки, даде по един препис и на нас и ни пусна да влезем в „салона“.
Глава LV
Игри и хазарт
Комарджийската страст е всеобща всред мъжете. Всеки народ, кой повече, кой по-малко, играе на комар. Всеки народ, цивилизован или първобитен, си има своя игра, като започнем от вист и крибедж, които се играят в разните алмакс150, и стигнем до ези-тура и чифт-тек в прериите.
Благонравна Англия си въобразява, че не е опетнена, и е чиста от тази страст. Нейният клюкар- пътешественик рядко пропуска случая да хвърли камък по чужденеца във връзка с този въпрос. Той обвинява наред французите, германците, испанците и мексиканците в прекомерно предразположение към този порок. Лицемерие! Всичко това е лицемерие! В благонравна Англия има повече прояви на хазарт, отколкото в коя да е друга позната на мен страна. Не говоря за картоиграческите вертепи около Пикадили. Идете на конните надбягвания в Епсом в деня на „Дерби“ и там ще можете да добиете представа за разпространението на хазарта в Англия, защото това е хазарт в най-долния смисъл на думата. И те ти приказват за „благороден спорт“ — за възхищение от това благородно животно, коня! Ами как не! Благороден наистина! Представете си тези жалки безделници, които с хиляди, е десетки хиляди се стичат на всеки хиподрум, представете си тях и техните блудни приятелки и кажете, могат ли те да бъдат обладани от мисъл за нещо прекрасно и благородно! От цялата насъбрана там тълпа благороден е само конят — надали би могло да има нещо по-неблагородно от тез, които го заобикалят.
Не, благонравна Англио! Ти не можеш да послужиш за образец на народите в това отношение. Ти не си се опазила от петното, както си въобразяваш. Всред твоето население има повече комарджии — комарджии на коне, ако искаш да ги наречем, отколкото всред кой да е друг народ, и колкото благороден и да е твоят хазарт, аз се осмелявам да твърдя, че твоите комарджии са най-жалките, най-самомнителните и най- отвратителните от цялото това съсловие. Има нещо неописуемо подло в живота и навиците на тези изгладнели хищници, които обикалят ъглите на Ковънтристрийт и Хеймаркет151 с продрани лакти и скъсани пети и се мъкнат от кръчмата до бюрото за залагане и от бюрото обратно до кръчмата. Има нещо подло и несъмнено малодушно в самата същност на техния хазарт — в тези малки залози и плахите „контразалози“. В сравнение с тях има нещо почти благородно в дръзкия играч на зарове. В известно отношение има някакво достойнство в самия смел замах, с който равнодушният испанец залага златните си унции на едно завъртане на зар, и в мексиканеца, играещ на монте, който рискува своите дублони при всяко обръщане на картите. У тях комарът е страст — тях ги привлича възбуждението от него. Но Браун, Смит и Джоунз не могат да се кичат дори и с тази страст. Дори и тя е прекалено възвишена за тях.
От всички професионални комарджии „ловецът“ от долината на Мисисипи е може би най-живописният. Аз вече загатнах за изисканото му облекло, но независимо от това той притежава и една жилка на джентълменство — известно кавалерство в обноските, което го отличава от всички други хора от този занаят. През по-буйните години на моя живот съм имал честта да се познавам с не един от тия джентълмени и не мога да не кажа някоя и друга дума в тяхна полза. Неколцина от тия мои познати имаха превъзходни нравствени качества, макар че не бяха може би чак на равнището на Екситър хол152. Други пък бяха хора с благородни и щедри сърца — хора, които вършеха добри дела и
