присъщи и на трите народности личат по неговите улици, неговите къщи, по чертите, навиците и облеклото на гражданите. В нищо друго народностният отпечатък не се е проявил толкова подчертано, както в различните архитектурни стилове. В американския квартал ще видите високи тухлени жилища по на няколко етажа, с блестящи фасади, с няколко реда прозорци; тук светлината и украсата са съчетани със същественото и полезното. Това е типично за англо-американците. Не по-малко типични за французките нрави са леките дървени едноетажни къщички, боядисани в ярки цветове, със зелени парапети на верандите и с прозорци, които се отварят като врати, а зад тях богато надиплени прозирни пердета.
Също така типични за сериозния и тежък нрав на испанеца са масивните мрачни постройки от камък и вар във величествен мавритански стил, каквито все още се виждат из улиците на Нови Орлеан. Най- прекрасният образец между тях е голямата катедрала, която ще стои като паметник на испанското владичество дълго след като и испанското, и френското население бъде погълнато и претопено в аламбика на англо-американската пропаганда. Американската част на Нови Орлеан е разположена нагоре по течението на реката и е известна като предградия „Дева Мария“ и „Благовещение“. Каналната улица я отделя от френския квартал; това е старият град, населен главно с креоли, французи и испанци.
Преди няколко години френското и американското население са били почти равни на брой. Сега саксонският елемент преобладава и бързо поглъща всички други. С време мързеливият креол ще трябва да отстъпи пред дейния американец — с други думи, Нови Орлеан ще се поамериканчи. С това напредъкът и цивилизацията ще спечелят за сметка (по мнението на сантименталната школа) на поетичното и живописното.
И тъй, в Нови Орлеан има два отделни града. Всеки от тях има своя отделна борса, свой общински съд и управление, всеки има свое средище за развлечение на висшето общество, свое място за разходка за flaneurs142 — а този югозападен метрополис може да се гордее с голям брой такива безделници, — свои собствени театри, бални зали, хотели и кафенета. Всъщност човек като измине само няколко крачки, се озовава в съвършено друг свят. Да пресечеш Каналната улица, е все едно да се пренесеш от Бродуей143 на парижките булеварди.
Огромна разлика има и в занятията на жителите от двата квартала. Американците боравят с най- важните стоки за човешкия живот. В тяхната част на града се намират огромни складове за храни, памук, тютюн, дървен материал и различни суровини. От друга страна, по-изисканите тъкани, дантели, скъпоценни камъни, моди и модистки, коприни и сатени и всички предмети на bijouterie и virtu144 минават през по-ловките пръсти на креолите, защото те са наследили и умението, и вкуса на парижките си прадеди. Във френската част се срещат и изтънчени стари богати търговци на вино, натрупали състояния от внос на вина от Бордо и Шампан, понеже „бордо“ и „шампанско“ са двете вина, които се леят най-изобилно по бреговете на Мисисипи.
Не липсва и чувство на неприязън между двете народности. Якият предприемчив кентъкианец е склонен да презира веселия французин, който обича развлеченията, докато този — особено старият креолски благородник — се държи надменно спрямо bizarrerie145 на северняка, поради което между тях нерядко избухват вражди и стълкновения. Нови Орлеан е par excellence град на дуелите. В това отношение креолът е съвсем равен с кентъкианеца — те напълно си подхождат по дух, смелост и умение. Познавам много креоли, които са прочути с броя на техните дуели. Една оперна певица или балерина често става причина за десетина и повече дуели — в зависимост от нейните съвършенства или може би несъвършенства. Карнавалите и квартеронските балове също често се превръщат в арена на свади между посещаващите ги младежи с разгорещена от виното кръв. Нека никой не си въобразява, че животът в Нови Орлеан е беден откъм произшествия и приключения. Не би било лесно да се намери друг град, в който да има толкова малко проза.
Тези неща никак не занимаваха ума ми, докато отивах към банкерската къща Браун & сие. Мислите ми бяха заети със съвсем различна тема — тема, която ме караше да бързам с разтуптяно сърце и ускорени крачки.
Разстоянието беше достатъчно дълго, за да имам време да изредя много вероятности. Ако моето писмо с чека е пристигнало, веднага ще получа пари — достатъчно за моята цел, както предполагах, — достатъчно, за да купя своята годеница-робиня! Ами ако не е пристигнало, какво ще правя тогава? Дали Браун ще ми даде парите на доверие? Чух ударите на сърцето си, когато си зададох този въпрос. Отговорът щеше да бъде за мене равен на присъда на живот или смърт.
И все пак бях почти съвсем сигурен, че Браун щеше да ми даде пари. Не можех да си представя неговото усмихнато щедро джонбуловско лице146 да се помрачи и той да ми откаже. Като вземе предвид колко важно беше за мене това в този миг, както и сигурността, че сумата ще му бъде върната, и то не по-късно от няколко дена или часа, положително нямаше да ми откаже! Какво затруднение можеше да представлява за него, човек на милиони, предварително да изплати петстотин лири стерлинги? О, положително щеше да ми даде пари. Няма защо да се боя — той ще ми даде!
Аз пристъпих прага на финансиста, ободрен от радостно очакване. Когато излязох оттам, душата ми беше наскърбена от горчиво разочарование. Писмото още не беше пристигнало, а Браун отказа да ми даде пари!
Бях твърде неопитен в търговията, за да разбера користните й сметки и студената й учтивост. Какво го беше грижа банкера за моите неотложни нужди? Какво значение имаше за него моята пламенна молба? Дори да бях му изложил моите подбуди, моята цел, това нямаше да промени нищо. В отговор щях да получа пак същия студен усмихнат отказ — да, дори ако моят живот зависеше от това.
Няма защо да описвам подробно разговора. Той беше доста къс. Каза ми се с вежлива усмивка, че писмото още не било пристигнало. Отговорът на молбата да ми даде парите предварително бе съвсем рязък. Любезната благосклонна усмивка угасна на червендалестото лице на Браун. Това не било търговско. Не можело да се направи. Той не направи никакъв намек, не ме подкани да продължа да говоря. Бих могъл да му се примоля с повече жар. Бих могъл да му призная целта, за която ми трябваха парите, обаче в изражението на Браун нямаше нищо, което да ме насърчи. Може би беше по-добре, че не го направих. Браун щеше да се посмее на сърдечната ми тайна. Целият град щеше да й се наслаждава като на прекрасна шега, разправяна на трапезата.
Достатъчно… писмото не беше пристигнало. Браун отказа да ми даде пари. Надеждата ми пропадна; отчаянието ме обзе и аз побързах да се върна в хотела.
Глава LIII
Eugene d’Hauteville
През останалата част на деня бях зает да търся Аврора. Не можех да науча нищо за нея, дори и това, дали беше вече пристигнала в града!
Отидох да я търся в помещението, където бяха настанени временно другите. Там я нямаше. Или не беше още дошла, или я държаха на някое друго място. Не бяха я виждали! Нищо не знаеха за нея.
Разочарован и уморен от тичането из горещите прашни улици, аз се върнах в хотела.
Очаквах вечерта. Очаквах и идването на Йожен д’Отвил, така се казваше новият ми познат.
Изпитвах странен интерес към този младеж. Кратката ни среща беше ми вдъхнала изключително доверие към него. Беше ми дал доказателства за приятелско разположение и нещо повече, беше ми направил дълбоко впечатление с житейския си опит. При все че беше млад, не можех да си го представя другояче освен като същество, надарено с някаква тайнствена сила. Неволно мислех, че би могъл някак си да ми помогне. Нямаше нищо особено в това, че бе толкова млад и въпреки това тъй au fait147 на всичките потайности на живота. Ранната зрелост е присъща на американците, а особено на жителите на Нови Орлеан. Креолът става мъж на петнадесет години.
Бях уверен, че д’Отвил, макар и горе-долу мой връстник, знаеше много повече за света, отколкото аз, прекарал половината от живота си затворен между стените на стария университет.
Предчувствах, че може и иска да ми услужи.
Може да попитате — как? Като ми заеме пари, от които имах нужда?
Надали. Струваше ми се, че той сам нямаше средства или разполагаше с малко, твърде малко, за да може да ми бъде полезен. Отговорът, който ми даде, когато му поисках адреса, ме караше да мисля така.
