„А-ха! Личните й вещи!“ — помислих си аз и продължих да пуша пурата си. Както наблюдавах пренасянето на куфарите, изведнъж очите ми бяха привлечени от някакъв надпис върху една кожена чанта. Скочих от мястото си и на половината път по сходнята пресрещнах човека, който я носеше. Хвърлих поглед към надписа и прочетох:

„Mademoiselle Eugenie Besancon“.

Глава VII

Потеглянето

Последният звънец бие… последните изпращачи се втурват към брега… трапът е издърпан навътре… някакво зазяпало се човече е принудено да скача… въжето е издърпано и намотано на борда… звънчето на машиниста звъни… огромните колела се завъртват и разбиват кафявата вода на пяна… па̀рата свири и шипи в котлите и на редовни прекъсвания изгърмява от изпускателната тръба… съседните кораби се разклащат… обшивките им скърцат и пращят… чупят се подпорки и леки дъсчени кормчийски кабини, което причинява кръстосан огън от ругатни между екипажите… най-сетне след няколко минути адска бъркотия огромният параход се отделя от сушата и излиза по широкия скут на реката.

Той потегля нагоре срещу течението; няколко удара на въртящите се перки и течението е победено; и ето величественият кораб, подчинил се на мощната движеща сила, разсича водния си път и върви по водата като живо същество.

Тук топовен гърмеж оповестява тръгването му, там заминаването се оживява от хармоничните звуци на медни инструменти или нещо още по-подходящо — от стара лодкарска песен със скоклив припев, подета от грубите, но музикални гърла на матросите.

Лафайет и Карълтън са скоро отминати; по-ниските покриви на складовете и жилищата се губят от погледа; само прекрасното кубе на Сейнт Чарлз, камбанариите на църквите и кулите на голямата катедрала все още се виждат на небосклона на Града на завоя. Най-после и те изчезват и „плаващият дворец“ поема с тържествено величие между живописните брегове на Мисисипи.

Казах „живописни“. Тази дума не ме задоволява, но не мога да се сетя за друга, която да изкаже мисълта ми, Трябва да употребя сравнението „живописно прекрасни“, за да изразя възхищението си от гледките по тези брегове. Без никакво колебание аз ги обявявам за най-хубавите в света.

Не ги гледам само с безстрастния поглед на наблюдател. Не мога да откъсна гледката от туй, което е свързано с нея — не в миналото, а в настоящето. Гледам порутените замъци по Рейн и тяхната история събужда у мене чувство на отвращение към това, което е. Гледам сегашните модерни домове и техните обитатели и се изпълвам със същото отвращение към това, което е било. И в залива на Неапол изпитвам пак същото чувство, а когато обикалям около парковете на английските лордове, аз ги виждам през ограда от неволи и дрипи, тъй че тяхната красота изглежда като измама!

Само тука, по бреговете на тази величествена река, навред съзирам благосъстояние, широко пръсната просвета и спокойствие за всички. Тук почти във всяка къща срещам изтънчения вкус на висша цивилизация и възможност за щедро гостоприемство. Тук мога да разговарям с хиляди хора, чиито души са свободни — не само политически, но свободни от груби заблуждения и слепи предразсъдъци; тука, накъсо казано, срещнах не съвършенството, защото то принадлежи на далечното бъдеще, но най-напредналата цивилизация, достигната досега на земното кълбо.

Една тъмна сянка се мярка пред моя поглед и сърцето ми се свива от внезапна болка. Това е сянката на човек, човек с черна кожа. Той е роб!

За миг или два цялата гледка ми се вижда черна! На какво да се възхищавам тука — в тези полета със златна захарна тръст, разлюляна царевица и белоснежен памук? На какво да се възхищавам в тези великолепни дворци с техните оранжерии, цъфтящи градини, клонести сенчести дървета и прохладни беседки? Не е ли всичко това плод само на потта на роба!

Сега гледам, но не се възхищавам. Гледката е изгубила своя couleur de rose45 и пред очите ми се простира мрачна пустош. Размишлявам! Бавно, постепенно облакът се разсейва и блясъкът се връща. Аз размишлявам и сравнявам. Вярно, този с черната кожа е роб… но не доброволен роб. Тази разлика поне е в негова полза.

В други страни — и моята между тях — аз също виждам роби наоколо си, и то далеч по-многобройни. Не роби на една отделна личност, а на цяла общност от личности… класа… олигархия. Не роби на corvee46 — крепостници на феодала, — а жертви на съвременния му представител — данъка, който е чисто и просто негов заместник и последиците му не са по-малко гибелни.

Честна дума, аз поддържам, че робията на луизианския чернокож не е тъй унизителна, както игото на белия плебей47 в Англия. Бедният къдрокос илот48 е жертва на завоевание и може да претендира, че стои в почетните редици на военнопленниците. Той не е пожелал собственото си робуване, докато ти, бакалино, месарю и хлебарю… да, и ти, прекрасен мой градски търговецо, който се ласкаеш от мисълта, че си свободен гражданин — вие доброволно сте станали роби; вие сте верни на политическата шмекерия, която ежегодно отнема половината от плодовете на вашия труд; която ежегодно изисква няколкостотин хиляди души от вашата класа да отидат в изгнание, та да не гангренясате и да не умрете всички като цяло. И всичко туй дори без да роптаете. Не, още по-лошо — вие сте винаги готови да викате „Разпни го!“, ако някой се опита да се противопостави на това положение, винаги сте готови да прославяте всеки човек и всяко предложение, което заякчава оковите ви с още един нит!

Дори сега, когато пиша, човекът, който най-малко ви обича — този, който в течение на четиридесет години, всъщност през целия си живот, е бил ваш планомерен враг, — е най-обичаният измежду всички ваши управници! Дори сега, когато пиша, фойерверкът се върти пред вашите очи, ракети и бомбички услаждат вашия слух и вие с крясъци ликувате за решенията на един договор, чиято единствена цел е да подсили вашите вериги! А само преди някакви си дванадесет месеца вие приехте с не по-малко въодушевление една война, която бе също тъй против вашите интереси и вашите свободи49. Жалка самоизмама!

Повтарям най-сериозно това, което изрекох и преди. Честна дума, аз поддържам, че робията на луизианския чернокож не е тъй унизителна, както игото на белия плебей в Англия.

Вярно, този човек е роб и три милиона души от неговата раса се намират в същото положение. Каква болка причинява тази мисъл! Но болката е по-малка, когато помислиш, че тая обширна страна се тъпче и от двадесет милиона свободни и независими люде. Три милиона роби на двадесет милиона господари! В моята родина съотношението е тъкмо обратното! Може би тая истина е непонятна. Въпреки това смея да кажа, че има хора, които ще я разберат.

О, колко е приятно да се откъснеш от тези вълнуващи, но тъжни мисли и да се върнеш към по-спокойни размишления над теми, предлагани от науката и природата. Колко пленително беше да се вглеждам в многото нови очертания, които се редяха пред очите ми по бреговете на тази величествена река! Аз изпитвам удоволствие от спомените дори и сега, като седя и мечтая за тези далечни места, които може би няма вече никога да видя, — намирам утеха в моята вярна и ясна памет, с чиято чаровна сила мога да ги извикам отново пред моя мислен взор в цялото великолепие на ярките им зелени и златни багри!

Глава VIII

Бреговете на Мисисипи

Кажи-речи веднага щом потеглихме, аз се качих на ураганната палуба, за да мога по-добре да наблюдавам местата, край които минавахме. Тук бях сам, тъй като безмълвният кормчия50, затворен в малката си стъклена куличка, едва ли би могъл да се сметне за другар.

Нужно е да направя следните забележки:

Хората доста преувеличават ширината на река Мисисипи. Тука тя достига до половин миля51. Понякога повече, тук-таме по-малко. (Тази средна ширина тя запазва за повече от хиляда мили от устието си.) Водите й текат с бързина три-четири мили в час и са възжълти, с лек червеникав оттенък. Жълтия си цвят получават от Мисури, а по-тъмната отсенка идва от вливането на Червената река.

Вы читаете Квартеронката
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату