По повърхността си Мисисипи влачи много изпочупени клонаци и дървета; тук плава отделен дънер, там пък няколко скупчени в нещо като сал. Сблъскването на парахода с такъв дънер представлява опасност, затова кормчията ги заобикаля. Случва се някое дърво, плаващо под повърхността, да убегне от неговия поглед; тогава от силното му блъсване в носа корабът се раздрусва и стряска по-неопитните пътници. Най- страшно е „коренището“. Това е изсъхнало дърво, изтръгнато от корен. Поради тежестта си корените опират в дъното на реката, а наносите, насъбрани около тях задържат здраво дървото. Върхът, който е по-лек, оголен от клоните, се издига към повърхността, обаче силата на течението не му позволява да се изправи и той остава в наклонено положение. Когато се издига над водата, опасността е съвсем незначителна, освен в много тъмна нощ. Но когато е скрит на една-две педи под повърхността, тогава коренището е страшно. Може да се каже, че при такъв случай всеки параход, който се блъсне в него при пътуването си нагоре по течението е положително загубен. Корените, здраво заседнали в тинестото дъно, пречат на цялото дърво да се помръдне, а върхът, обикновено заострен, разбива обшивката на носа на парахода и той потъва почти в същия миг. Кораб, натъкнал се на коренище, потъва само за няколко минути.
„Махало“ наричат дърво, заседнало във водата като коренището, но което ту се вдига, ту пада поради течението и по този начин напомня движението на махало — оттук идва и името му. Параход, който налети върху дърво, потънало напреко, понякога засяда в клоните му, а понякога се пречупва на две под натиска на собствената си тежест.
Между дърветата, влачени от реката, забелязвам отделни предмети, които привличат вниманието ми. Стъбла от захарна тръстика, изстискани на преса (стотина мили по-нагоре те не се срещат), листа и стръкове от царевица, царевични кочани, парчета от счупени кратуни, валма непочистен памук, строшени летви от огради, а тук-таме — трупът на някое животно с кацнал или виещ се над него мишелов или картал (Cathartes aura и atratus).
Аз съм в географските предели на алигатора, но това огромно влечуго се среща рядко тук. То обича по-спокойните води на речни ръкави и потоци, чиито брегове са още диви. В бързото течение на Мисисипи и край нейните добре обработени брегове пътникът рядко може да го види.
Параходът се приближава ту към единия, ту към другия бряг на реката. Наричат ги брегове, макар че почвата се състои от наноси, образувани не много отдавна. Това е само една ивица от terra firma52, широка от няколкостотин ярда53 до няколко мили и постепенно снишаваща се от бреговете, тъй че реката всъщност тече сякаш по някакъв хребет! Отвъд тази ивица започва „Блатото“ — пространство, което се наводнява всяка година и се състои от редица гьолове и мочури, обрасли с остра трева и камъши. На места то се простира на двадесетина и повече мили — напълно пустинни тресавища. Някои негови райони — които се наводняват само веднъж в годината — са покрити с непрогледни и почти непристъпни гори. Между обработената ивица край самия бряг на реката и Блатото се простира поясът на тази гора, който образува нещо като заден фон на гледката и замества планинските вериги, които се срещат в други страни. Това е висока тъмна гора, състояща се главно от кипариси (Cupressus districha). Но има и други видове, присъщи на тази почва, като например ароматно каучуково дърво (Liquidambar styraciflua), живия дъб (Querdus virens), тупело (Nyssa aquatica), водна акация (Gleditschia aquatica), канадска топола (Populus angulata), а също и carya, celtis и разни видове acer, cornus, juglans, магнолии и дъбове. Тук шубраци от нискорасли палми (Sabal), smilax, лиани и разни видове vitis, там — гъсталаци от тръстика (Arundo gigantea), израснали между дърветата, по чиито клони висят дълги ресни от странния паразит „испански мъх“ (Tillandsia usneoides), който придава на гората мрачен вид.
Между този влажен лес и речните брегове лежат обработените полета. Руслото на реката често пъти е няколко фута по-високо от тяхното равнище, но те са защитени от Дигата — изкуствен насип, издигнат по двата бряга на няколкостотин мили от устието й.
В тези полета виждам да се отглежда захарна тръст, ориз, тютюн и памук, индиго и царевица. Виждам черни роби, които работят на групи; те са облечени с памучни дрехи на райета в крещящи цветове, между които преобладава небесносиният. Виждам огромни коли, теглени от мулета или волове, които се завръщат от тръстиковите ниви или бавно пълзят край бреговете. Виждам стройния креол с памучно сако и яркосини панталони, яхнал дребното си испанско конче, да препуска по пътя на Дигата. Виждам просторната къща на плантатора с портокаловите й горички, с градините й, със зелените й жалузи, прохладни веранди и хубави огради. Виждам огромния навес за захарна тръстика или сушилня за тютюн, или склад за памук, а ето и спретнатите „хижи“, скупчени заедно или подредени в редици като съблекалните в модно банско летовище.
Сега минаваме край плантация, където се веселят — там има fete champetre54. Под дърветата стоят, вързани на сянка, неразседлани много коне; доста от седлата са дамски. На верандата, по моравата и в портокаловия гъстак се движат богато натруфени господа и дами. Чува се музика; гостите танцуват на открито. Човек не може да не завиди на тези щастливи креоли за насладите на аркадския55 им живот.
Разнообразни и възхитителни гледки минаваха пред очите ми като на „панорама“. Захласнат по тях, бях забравил за миг за Eugenie Besancon.
Глава IX
Eugenie Besancon
Не, Йожени Безансон не беше забравена. От време на време нейният образ, подобен на силфида56, се мяркаше във въображението ми и аз неволно го свързвах с природата, всред която пътувахме и гдето навярно тя беше родена и порасла — нейна прекрасна indigene57. Впечатлението от fete champetre, в което изпъкваха няколко девойки креолки, ме накара още повече да мисля за нея и аз слязох от ураганната палуба и с известно любопитство влязох в салона, за да видя пак тази интересна дама.
Отначало се побоях, че няма да я видя. Голямата двукрила стъклена врата на дамското отделение беше затворена и при все че няколко от дамите бяха навън, в общия салон, креолката не беше между тях. Дамският салон, който заемаше кърмовата част на парахода, представляваше свещен предел; там ергените се допускаха само ако имаха свои близки, и то само в определени часове.
Аз не бях измежду тия щастливци. Всред стотината и повече пътници на борда нямах ни един познат, нито мъж, нито жена, и имах щастието или нещастието да бъда също тъй непознат за тях. При тези обстоятелства влизането ми в дамското отделение би било сметнато за натрапване. Аз седнах в главната зала и се заех да изучавам физиономиите и да наблюдавам движенията на моите спътници.
Това беше пъстра сбирщина. Някои бяха богати търговци, банкери, финансови и търговски посредници от Нови Орлеан, тръгнали със своите жени и дъщери на ежегодно пътуване на север, за да избягат от жълтата треска и в някое модно банско летовище да се отдадат на по-приятната треска на живота. Имаше и собственици на памучни и царевични плантации от северните области, които се връщаха сега по домовете си; имаше собственици на магазини от градчетата нагоре по реката, както и лодкари, които, облечени с дочени панталони и червени фланелени ризи, бяха докарали сал от трупи на повече от две хиляди мили надолу по течението, а сега пътуваха обратно, наконтени с блестящи сукнени костюми и снежнобели ленени ризи. Какви „лъвове“ ще бъдат те, когато се върнат по домовете си край изворите на Солената река, Къмбърланд, Ликинг или Майами! Имаше и креоли — стари търговци на вино от френския квартал — и техни семейства; мъжете биеха на очи със своите свръхизобилни жаба̀, с набраните си панталони, блестящи скъпоценности и светлите си платнени обувки.
Имаше по някой и друг наконтен търговски служащ, ползващ се от облагата да напусне Нови Орлеан през „скучния“ сезон; а имаше и още по-богато издокарани господа с дрехи от най-хубав плат, с най-бели ризи и жаба̀, с най-блестящи брилянти в копчетата за ръкавели и с най-тежки пръстени по ръцете. Това бяха „ловците“. Те вече бяха се събрали около една маса в „пушалнята“ и раздаваха ново-новеничко тесте карти — оръдието на своеобразния им занаят. Всред тях забелязах човека, който тъй безцеремонно ми беше предложил да се обзаложа за надбягването на параходите. Той мина няколко пъти край мене и ме изгледа с поглед, в който се четеше всичко друго освен приятелско разположение.
Добрият ни познат, управителят Антоан, седеше в салона. Не бива да мислите, че длъжността му на управител или надзирател го лишаваше от правото да бъде в първокласния салон. На борда на американските параходи няма втора класа. Такова деление не е познато тъй далеч на запад, по
