че площадките в горната част на скалата не могат да бъдат свързани с никакви стълби.
Със свито от мъка сърце, той се върна там, където се беше качил, с намерение да слезе пак долу. Но понякога по-лесно е човек да хвръкне нагоре във въздуха, отколкото да се спусне надолу по скалата. Не ще и съмнение, той беше в безизходно положение, буквално „прикован“ към скалата.
Глава XLVII
КАРЛ В ОПАСНОСТ
Никак не е трудно да разберем защо Карл се намираше в опасност; Всеки, който се е изкачвал по някаква стръмна плоскост — стена, мачта или дори обикновена стълба, — навярно е забелязал, че изкачването е много по-лесно от слизането. Съвсем възможно е човек да се изкачи до върха на много голяма и неподатлива стръмнина, но да не може да слезе обратно. Мъчнотиите при слизането са по- непреодолими, отколкото при изкачването. Като се изкачва човек, вижда къде да сложи крака си, за какво да се хване с ръцете си; когато слиза обаче, той няма тази възможност, а трябва да стъпва наслука и да бъде непрекъснато изложен на опасност да се подхлъзне и да се сгромоляса долу.
Точно в такова положение изпада и нашият ловец на растения. Той едва се бе качил, а да слезе беше съвсем не по силите му. В това той се убеди само с един поглед.
Вярно, че скалата беше малко нещо полегата и той беше забелязал това още отдолу, но сега, гледайки я отгоре, той едва можеше да открие някакъв наклон. Тя изглеждаше почти отвесна и беше цели четиридесет фута — страшна височина, когато човек гледа отгоре. Карл се чудеше как изобщо бе успял да се изкачи и се ядосваше на себе си за своята глупава прибързаност.
Карл не можеше да остане тук през нощта. Трябваше да предприеме нещо, за да се измъкне от това неприятно положение. И като събра всичката си смелост, направи опит да слезе.
Той застана на колене върху площадката с лице към скалата. Тогава се улови за канарата, отпусна нозете си надолу и успя да налучка най-горното стъпало, но след това се явиха мъчнотиите. Хванал се с ръце за ръба на скалата, той не смееше да се пусне, за да стъпи по-надолу, а протягаше нозе, без да може да напипа друго стъпало. Няколко пъти той опипваше скалата с пръстите на краката си, мъчейки се да намери някаква връзка или издатина, но не можа да напипа нищо, на което да опре поне единия си крак; така че накрая беше принуден да се привдигне отново нагоре и да седне на площадката.
В това време му дойде наум, че може би има друго, по-добро място за слизане; и като стана, започна своите издирвания. Нищо не му пречеше да се движи дори и прав по площадката, без да се излага на някаква опасност, тъй като тя беше почти навсякъде широка няколко фута и опасваше скалата на едно разстояние от около петдесет ярда.
Карл я обходи от единия край до другия, като се спираше на всяка крачка и гледаше надолу.
Но неговото издирване завърши с ново разочарование. Надолу нямаше никакво място за слизане освен за някоя котка или друг звяр с извити нокти; във всеки случай за Карл нямаше никакъв изход и той се отправи към мястото, където беше се изкачил, с мрачното предчувствие, че няма да може вече да слезе на земята.
Докато обхождаше тясната „тераса“, Карл веднъж не вдигна очи нагоре; цялото му внимание бе погълнато от скалата под него. Но когато се връщаше обратно, погледът му шареше наоколо по-непринудено и той забеляза някаква тъмна дупка в скалата, само няколко фута над площадката. Тя беше голяма колкото една обикновена врата и след като я разгледа по-внимателно, Карл откри, че това е вход на някаква пещера. Той забеляза също, че навътре пещерата ставаше все по-широка и навярно беше много голяма. Той не се интересуваше повече от нея, само внезапно му мина през ум мисълта, че може би там ще трябва да потърси подслон през нощта. Това наистина можеше да се случи, ако Гаспар и Осару не дойдат да го потърсят, преди да се стъмни, и не успеят да го освободят от този „възвишен“ затвор. Но бе твърде вероятно и да не го потърсят, тъй като често се случваше някой от тримата да отсъства с часове, без това да тревожи другите. Те сигурно ще започнат да се безпокоят за него едва когато се стъмни. Но в тъмнината те може да тръгнат да го търсят в друга посока и дълго да скитат из гората, преди да се приближат до мястото, където беше той. А той се намираше в най-затънтената част на долината, скрита в тясната клисура. Между него и неговите спътници се издигаха канари и високи гори, така че и да вика за помощ, едва ли биха го чули от това голямо разстояние.
Ето какви мисли минаваха през ума му, докато се връщаше към мястото, където най-напред се бе покатерил на „терасата“. Той не отиде да изследва пещерата, както навярно би сторил при по-други обстоятелства; сега любопитството му беше подтиснато от тежкото положение, в което бе изпаднал.
За него беше ясно, че сам нищо не можеше да стори, за да се освободи. Не му оставаше следователно нищо друго, освен да чака да дойде Гаспар или Осару, или пък и двамата. И като се въоръжи с търпение, седна на края на площадката и зачака.
Разбира се, той не мълчеше, докато чакаше. Карл беше достатъчно съобразителен и знаеше, че ако стои и мълчи, другите никога няма да го намерят. Ето защо от време на време той се изправяше на крака и се провикваше, ковкото му глас държи; скалите му отвръщаха с многократно ехо.
Но само ехото отговаряше на неговия зов. Колкото и силно да викаше, не го чу нито Гаспар, нито Осару.
Глава XLVIII
ТИБЕТСКАТА МЕЧКА
Цели два часа седя Карл на площадката. Той вече губеше търпение и се ядосваше, че тъй глупаво бе изпаднал в това затруднено положение. Не се безпокоеше много за далечното си бъдеще, тъй като беше сигурен, че в края на краищата неговите другари ще му дойдат на помощ. Но те може и да него открият през този ден, нито през настъпващата нощ и той ще трябва да чака на скалата до сутринта. И това обаче нямаше да бъде толкова голяма беда. Може и да се поизмъчи малко — останал без вечеря, а може би ще трябва да пренощува в пещерата, но какво значение има всичко това за човек като него, привикнал на глад и на спане под открито небе? Дори и да нямаше никакъв подслон, той би се обтегнал на площадката и би се наспал най-спокойно. А на сутринта другите ще го потърсят, неговите викове ще ги упътят насам и тогава всичко пак ще бъде наред.
Така размишляваше Карл и като си внушаваше, че няма от какво да се страхува, беше сравнително спокоен.
Докато се самоуспокояваше, погледът му попадна на нещо, което не само го разтревожи, но и страшно го изплаши: така би трябвало да се изразим, ако искаме да бъдем по-близо до истината.
Най-напред ушите му подсказаха, че има нова причина за тревога. Както си седеше на площадката, без да продума, той дочу някакъв звук, който много наподобяваше пръхтенето на магаре, малко преди да почне да реве.
Недалеч от скалата растяха някакви храсти и звукът като че ли идеше оттам.
След като чу пръхтенето, Карл наостри уши и се вгледа в храстите. Миг по-късно звукът се повтори, ала Карл не можа да види звяра, който издаваше тоя звук. По раздвижването на клонките обаче той забеляза, че нещо си пробиваше път през гъсталака; а силното пращене на сухи вейки и клони показваше, че там се промъква доста голямо и тежко животно.
Карл не се чуди дълго време, тъй като само след миг видя огромен звяр, който излезе от храстите и се отправи към откритата поляна.
Нямаше нужда от много умуване, за да познае човек какво бе това животно — без никакво съмнение това беше мечка, но от такава порода, каквато Карл никога дотогава не беше виждал. Ала между различните видове мечки има такава прилика, че човек, който веднъж е видял мечка, лесно може да познае разните братовчеди и братовчедки на мечешкия род.
Мечката, която се представи сега пред нашия ловец на растения, беше средно голяма — тоест по-малка от едрата полярна мечка и от мечката гризли из Скалистите планини, но по-голяма от мечките на остров Борнео и от така наречената слънчева мечка, която се среща в Малая. Тя едва ли достигаше големината на ленивата мечка, която нашите ловци бяха срещнали в подножието на планината, и с която бяха преживели такова забавно приключение. Но от друга страна, не беше и много по-малка от „мързеливката“ и също като нея беше много черна, макар и козината й да не изглеждаше нито толкова дълга, нито толкова рошава. Също като на „мързеливката“ долната й устна имаше възбял цвят, а на шията й се виждаше бял знак,
