наподобяващ латинската буква V; основата на този белег започваше от средата на гърдите й, а краищата завършваха под раменете й. Това е отличителният белег на няколко вида мечки, които се срещат в Южна Азия. Въпросната мечка изглеждаше по-особена и в друго отношение. Вратът й беше забележително дебел, главата й — плоска, а челото и муцуната й бяха почти на една линия. Тези особености я отличаваха от „мързеливката“, у която челото изпъква много по-напред от муцуната. Ушите й бяха големи, тялото — набито, а краката — дебели и тромави. Лапите й бяха средно големи и завършваха с нокти, притъпени на върха. Тези бяха отличителните белези на мечката, появила се пред очите на Карл, и макар да не беше виждал друга мечка от този род, той беше чел нещичко за нея, та сега лесно можа да я познае по описаните особености. Това беше тибетска мечка (Ursus tibetanus), по-често наричана от кабинетните учени Helarctos tibetanus, една от разните породи мечки, които се срещат из високите плата на Тибет, а също и из цялата област на Горните Хималаи; така поне се предполага, тъй като се среща в Непал и другаде.
Споменах вече, че Карл много се изплаши от това черно видение, но само в началото, когато мечката излезе от храсталака. В тая негова уплаха обаче нямаше нищо чудно. Всеки, който срещне мечка в планината, та бил той и отличен ловец, не може да не поизтръпне. А като си спомним, че Карл не беше въоръжен, защото пушката му остана в подножието на скалата, няма да се учудим, че появяването на мечката го поизплаши.
Страхът му обаче не трая дълго, и то по две причини. Първо, той си спомни това, което беше чел в книгите, а именно, че мечката от този род има кротък нрав, че не е месоядно животно, а се храни с плодове и не напада човека, освен когато е преследвана или ранена. Тогава, разбира се, тя се отбранява както всички други животни, дори и най-кротките и безвредните.
Другата причина, поради която страхът му скоро изчезна, беше тази, че случайно той се намираше на такова място, дето мечката едва ли можеше да се доближи. Карл бе доста настрана от пътя й и само ако пазеше пълна тишина — нещо, за което той щеше да внимава, — животното можеше и да не погледне към скалата и да си замине, без дори и да го забележи. С надежда, че така именно ще стане, Карл седна и се спотаи като мишка.
Но изглежда, че той си бе направил сметката без кръчмаря. Мечката нямаше намерение да си отива, а си кроеше съвсем други планове. Тя поскита около камъните — издавайки от време на време същото магарешко пръхтене, което я беше издало — и току изведнъж се упъти към скалата и се спря точно под мястото, където беше седнал Карл. После се изправи на задните си крака, опря предните си лапи на канарата и погледна нагоре — право към учудения ловец на растения.
Глава XLIX
НЕОБИКНОВЕНО СЛИЗАНЕ
В този момент сигурно и мечката се изненада като Карл, но едва ли се уплаши като него. Все пак изглежда, че се стресна, защото, щом го забеляза, изведнъж стъпи с четирите си лапи на земята и за миг, като че ли се поколеба дали да обърне гръб и да изтича към храсталака, или да остане. Всъщност тя отстъпи няколко крачки, като ръмжеше и поглеждаше нагоре, но после изненадата и страхът й сякаш попреминаха и тя се приближи отново към скалата, готова да скочи нагоре.
Когато за пръв път видя мечката, Карл беше седнал на ръба на площадката, точно там, където се бе изкачил; а ето, че и животното се канеше да се изкачи на същото място. Като разбра намеренията й, Карл скочи и почна да тъпче на едно място, без да знае какво да прави и накъде да бяга.
Той и не помисли да спре мечката. Нямаше никакво оръжие, нито нож дори; а знаеше много добре, че опиташе ли да се бори с нея, уповавайки се само на собствената си сила, то в края на краищата той или щеше да бъде удушен в обятията на огромния звяр, или пък бутнат надолу от скалата и сплескан на пита в подножието й. Ето защо той и не мислеше за някаква защита, а само за отстъпление и бягство.
Но как да отстъпи? Накъде да бяга? Нищо не би му помогнало, ако се движи само по „терасата“, тъй като мечката можеше лесно да го последва; а ако тя възнамеряваше да го нападне, по-добре би било той да стои и чака там, където си беше.
Карл все още се колебаеше какво да прави, а мечката беше вече почнала да пълзи нагоре, когато той изведнъж се сети, че може да се скрие в пещерата.
Карл нямаше време да разсъждава дали това е разумно, или не. Ако се забавеше още малко, без съмнение едрото черно животно щеше да го сграбчи с лапите си. Ето защо, без да мисли повече, той се завтече към пещерата.
Щом стигна до нея, Карл влезе вътре, направи пипнешком две-три крачки и приклекна близо до входа.
За щастие той влезе в пещерата отстрани, за да може по-добре да се скрие в тъмнината. Ако беше останал в средата на „парадния вход“, той или щеше да бъде прегазен от мечката, или притиснат от огромните й лапи, преди да успее да каже „гък“! Но сега, едва бе снишил гръб и ето че мечката се зададе; продължавайки да пръхти и ръмжи, тя се втурна навътре в пещерата. По ръмженето й Карл разбра, че тя отиваше все по-навътре.
Ловецът на растения се питаше какво да прави: дали да остане там, където беше, или да излезе отново на площадката.
Явно, положението му не беше безопасно. Ако мечката се върне, сигурно ще го забележи. Карл знаеше, че тия животни могат да виждат и при най-слаба светлина — дори и при пълен мрак; следователно мечката щеше да го види, а ако не го видеше, щеше да го подуши; а за Карл това беше равносилно.
Нямаше смисъл тогава да стои вътре в пещерата и макар че навън не беше по-безопасно, той реши да излезе. Вън поне щеше да бъде на светло и можеше да види своя неприятел, преди да бъде нападнат. Мисълта, че може да бъде изненадан в пещерата и сред пълен мрак, удушен от невидимия противник, го ужасяваше и отвращаваше. Ако загинеше така, тогава нито Гаспар, нито Осару щяха някога да узнаят какво е станало с него; костите му щяха да лежат в мрачната пещера, без някога да бъдат открити от човешко око. А това беше непоносимо!
Карл не можеше повече да чака и като се поизправи, втурна се навън към светлината.
Той не се спря при входа на пещерата, а се завтече по „терасата“ към мястото, откъдето се беше качил. Тук се спря и почака няколко минути, озъртайки се неспокойно ту назад към входа на пещерата, ту напред към главозамайващата стръмнина.
Ако Карл познаваше по-добре нрава на тибетската мечка или пък намеренията на тази, с която се бе срещнал, той нямаше да се страхува толкова много. Мечката, не познавайки своя неприятел, не беше по- разположена да влезе в бой, отколкото самия ловец. По всяка вероятност Карл беше първото двуного същество, което тя срещаше в живота си. И тъй като не знаеше силата на такова едно странно създание, тя беше твърде склонна да го остави намира, стига и той да й отвърне със същата вежливост.
Всъщност мечката бързаше към собственото си жилище, може би за да намери другаря си или да защити малките си, които според нея бяха в опасност, и нямаше никакво намерение да задява ловеца на растения — както се оказа по-късно.
Но как можеше Карл да знае това? През цялото време той си въобразяваше, че мечката го преследва, че се бе изкачила на скалата само за да го нападне, че се бе втурнала в пещерата, за да го намери някъде навътре. И сега, щом открие, че го няма, ще долети отново навън, и тогава…
Известно е, че понякога една опасност прави другите да изглеждат нищожни и че неволята често дава смелост и на най-големите страхливци.
Карл не беше страхливец и при все това не посмя да се впусне надолу по скалата, докато все още чувстваше, че животът му не е застрашен. Но сега, когато разбра, че друг изход няма, слизането по скалата не му се стори толкова опасно. Поради това, пък и подтикван от страха, че меката може всеки миг да се върне, той реши да опита още веднъж.
Карл провисна надолу, колкото ръстът му позволяваше. Този път неочаквано той сгодно налучка стъпалата под краката си. Смелостта му постепенно се възвърна и той почна да мисли, че всичко ще се оправи и че след няколко секунди ще стъпи на земята, където лесно може да се отърве от мечката, като се качи на някое дърво или като се брани с пушката си, която го чакаше напълнена под скалата… През цялото време той гледаше нагоре, освен когато трябваше да погледне под себе си, за да види разположението на стъпалата.
Нямаше нищо чудно в това, че гледаше нагоре, изпълнен с тревога. Нападнеше ли го мечката в този
