момент, участта му щеше да бъде страшна!
Но животното все още не се показваше и Карл продължаваше да се спуска все по-надолу и по-надолу!
Той едва бе изминал половината път, а до земята оставаха още цели двадесет фута, когато изведнъж усети, че под него нямаше никакви грапавини, о които да опре краката си. Беше стъпил на някаква издатина, която за жалост се оказа нестабилна, лесно се откърти и той увисна във въздуха, без да има къде да опре дори пръстите на краката си. Сега цялата тежест на тялото му трябваше да бъде удържана само от мускулите на ръцете му!
Страшно положение наистина! И ако не успееше веднага да намери опора за нозете си, трябваше да полети надолу в пропастта.
Карл се бореше мъжки, разпери пръстите на краката си и с тях опипваше скалата ту наляво, ту надясно.
Повърхността й беше гладка като огледало, нямаше никаква грапавина, на която да стъпи, Карл помисли, че вече загива!
Опита се да се хване за някоя от по-горните издатини — първо, с едната ръка, после и с другата, — но успя само да ги докосне, а не можа да се хване за тях и да се издигне отново нагоре. И той реши, че краят му наближава!
Ръцете му като че ли се откъснаха, силите му го напуснаха, И той повярва, че е свършено вече с него!
И все пак продължаваше да се бори с онова упорство, с което младите се държат за живота; той висеше на скалата, макар и да знаеше, че всеки момент можеше да настъпи фаталният му край.
Но изведнъж чу гласове, окуражителни викове:
— Дръж се, Карл! Дръж се!
Гласовете му бяха познати. Той знаеше кой го вика, но другарите му бяха пристигнали много късно! Карл можа да им отговори само с тихо стенание.
Това беше последното му усилие. Заедно с болезнения вик ръцете му се отпуснаха и той полетя гърбом надолу от скалата.
Глава L
ТАЙНСТВЕНОТО ЧУДОВИЩЕ
Карл, бедният Карл… той навярно се преби… претрепа се… умря!
Но почакайте, драги читатели! Не бързайте толкова… Карл не е мъртъв, нито пък ранен. Падането от скалата го нарани толкова, колкото ако се бе прекатурил от някой стол или ако се бе търкулнал от кушетката върху килима в гостната стая.
„Но възможно ли е това? — ще се учудите вие. — Да падне от двадесет фута, и то върху куп остри камъни, и да се спаси от смърт, от нараняване, че дори и от одраскване?“
Той наистина беше здрав и читав. И само една минута по-късно стоеше изправен в подножието на скалата, цял-целеничък, макар че едва си поемаше дъх и силите му бяха съвсем изчерпани.
Но не мислете, че тук има някаква тайна. Аз ей сега ще ви разкажа как той се спаси.
Гаспар и Осару го очакваха да се върне по-рано в хижата, но от дългото му отсъствие разбраха, че с него се е случило някакво нещастие и тръгнаха да го търсят. Те не биха го открили тъй бързо без помощта на Фриц. Кучето ги беше отвело по неговата следа, така че не губиха никакво време из долината, а минаха по най-прекия път от хижата до мястото, където го намериха.
Те пристигнаха в най-критичния момент — точно когато Карл правеше последни усилия да слезе от скалата, и му извикаха още щом го видяха, но Карл не ги чу, защото беше цял погълнат от трудното слизане и от страха от мечката. Точно тогава той загуби всяка опора под нозете си и Гаспар и Осару го видяха как увисна безпомощно на скалата.
Съобразителният Гаспар бързо се досети какво трябва да сторят. Двамата с Осару се впуснаха под скалите и протегнаха ръце да хванат Карл, ако падне. По една случайност Осару носеше върху раменете си голямо кожено наметало, което по нареждане на Гаспар той бързо смъкна, опънаха го в ръце и го издигнаха високо над главите си. Докато вършеха това; Карл ги беше чул да викат: „Дръж се!“ Едва бяха подложили наметалото и Карл тупна точно в средата му. Макар че неговата тежест събори и тримата на земята, те скоро скочиха на крака, без да бъдат ни най-малко наранени.
— Хахаха! — изсмя се Гаспар. — Пристигнахме точно навреме, а? Хахаха!
Разбира се, че последваха доста много радостни възклицания и поздравления по случай щастливото избавление. А това наистина беше щастливо избавление, защото — ако Гаспар и Осару не бяха пристигнали „точно навреме“, както се изрази Гаспар, и ако не бяха действали тъй бързо, бедният Карл нямаше сега да бъде жив, за да им благодари.
— Е — въздъхна Гаспар, — мисля, че с право бих могъл да кажа: „Днес е най-щастливият ми ден!“, макар че не знам дали може да се нарече така един ден, който едва ли не излезе гибелен и за двамата ми спътници…
— И за двамата ли? — попита Карл малко поучуден.
— Да, братко — отговори Гаспар. — Ти си вторият, чийто живот спасявам днес.
— Какво? И Осару ли беше в опасност? Ха, та той е съвсем мокър, вир-вода… — каза Карл, като се приближи до индуса и опипа дрехите му. — Но и ти си мокър, Гаспар! И от тебе тече вода… Какво значи това? И двамата ли паднахте в езерото? Давихте ли се?
— Да-да! — отвърна Гаспар. — Оси се дави… (Гаспар често наричаше индуса с галеното му име Оси.) — Дори нещо по-лошо от давене. По-жестока съдба застрашаваше нашия приятел — той щеше да бъде погълнат…
— Погълнат? — извика учудено Карл. — Погълнат! Какво искаш да кажеш, братко?
— Искам да кажа точно това, което казах… че Осару без малко щеше да бъде погълнат — тяло, кости и всичко, така че нямаше да остане и следа от него.
— О, Гаспар, ти навярно се шегуваш… В езерото няма никакви китове, та нашият беден Осару да се превърне в Йона52. Няма нито акули, нито пък други едри риби, които да могат да глътнат един възрастен мъж. Какво тогава искаш да кажеш? Или се шегуваш?
— Вярвай ми, братко, говоря ти съвсем сериозно. Ти и аз насмалко щяхме да загубим нашия приятел — индуса, така както и ние с него едва ли не загубихме тебе… Защото, ако Осару не беше спасен, нито той, нито аз щяхме да бъдем тук навреме, за да ти помогнем… и тогава и двамата щяхте да загинете. Какво щях да правя аз без вас и какво щеше да стане с мене? Да, след всичко това едва ли бих могъл да нарека днешния ден „щастлив“. Ден, изпълнен с угрози, с опасности — дори и когато човек има късмет в края на краищата да се избави от тях, — си остава неприятен ден и човек не желае да си спомня за него. Не, аз просто изтръпвам от ужас, като си помисля за днешния ден и за опасностите, които ви заплашваха!
— Но хайде, Гаспар! — прекъсна го ботаникът. — Обясни ми! Кажи ми какво се е случило, та и двамата сте мокри до кости? Кой е щял насмалко да погълне Осару? Риба, звяр или птица?
— Риба, бих казал… — добави шеговито Карл. — Ако се съди по мястото, където сте преживели приключението си. От външния вид е явно, че то трябва да се е случило във водата, а може би и под водата! Да, навярно е било някаква риба! Хайде тогава, братко, да чуем тази рибарска история…
— Наистина, в тая работа е замесена и риба — отговори Гаспар. — Осару доказа, че в езерото има риби; той улови една почти колкото него, но аз не вярвам, че може да има толкова голяма риба, която да го погълне целия — труп, крайници и прочее, без никакъв остатък, без никаква диря. А чудовището, което се канеше да извърши този подвиг, наистина нямаше да остави и най-малката следа, по която да разберем какво се е случило с нашия нещастен приятел.
— Чудовище ли? — извика Карл, още по-учуден, но и малко поизплашен.
— Е, не в пълния смисъл на думата… — отговори Гаспар, усмихвайки се на изненадата, изписана по лицето на брат му. — Не става дума за истинско чудовище, но за природно явление, което обаче е толкова опасно, колкото кое и да е чудовище. И ние ще трябва да се пазим от него в бъдеще, когато се навъртаме край езерото.
— Но, Гаспар, докога ще възбуждаш любопитството ми? Не мога да чакам повече! Моля ти се, не губи време и веднага ми разкажи какво ви се е случило.
