Няма да бъде честно, ако не кажем, че Осару не мълчеше през това време. О, съвсем не! Тъкмо обратното! Щом разбра каква опасност го застрашаваше, той започна да крещи, да вика и да издава такива пронизителни писъци, че скалите и горите проехтяха най-малко на една миля разстояние.
Индусът имаше щастие, че Гаспар, който бродеше наоколо с пушка в ръка, по една случайност в този момент се намираше не по-далеч от миля. Острият слух на ловеца долови виковете и той веднага разбра, че те бяха отчаян зов за помощ. Без да губи нито миг, той хукна натам, откъдето идеха виковете, и скоро пристигна на злополучното място.
Измина обаче доста време, докато Осару биде избавен от това опасно положение. Гаспар лесно достигна до индуса, но когато се опита да го изтръгне от пясъка, разбра, че беше съвсем безпомощен. Нещо повече, самият Гаспар започваше бързо да потъва, щом застанеше на едно място, така че беше принуден постоянно да се движи и да стои ту на единия, ту на другия си крак. Изглежда, че се бе нагърбил с нещо не по силите му, та сега и двамата почнаха да се тревожат как ще завърши всичко това.
Отначало Гаспар се бе смял най-сърдечно на комичната картина, която Осару представляваше — подал само глава над водата, с най-жалостно изражение на лицето, но когато разбра истинската опасност, която застрашаваше индуса, веселото му настроение бързо изчезна, смехът му изведнъж секна и върху лицето му падна тревожна сянка.
Но Гаспар беше човек, който в случай на опасност бързо решаваше и бързо действаше; той изведнъж измисли как да спаси Осару. Като извика на индуса да не мърда, Гаспар излезе на брега и отвърза и двата края на мрежата. След това изтегли дългото кожено въже, което беше провряно в горния й край, изряза всичките дървени тапи, покатери се бързо до голямото дърво и запълзя по един от хоризонталните му клони, който се простираше точно над мястото, където беше затънал индуса. Гаспар хвърли единия край на въжето на Осару и му каза да го върже около себе си, а другия преметна над клона и се спусна по него във водата.
Скоро коженото въже бе затегнато около тялото на Осару — точно под мишниците му; тогава и двамата се хванаха за другия край и започнаха да теглят надолу с всички сили.
За голяма тяхна радост силата на двамата беше достатъчна, за да отслаби силата на пясъка; той се поотхлаби и взе да отпуща краката на индуса. След дълго и упорито теглене и дърпане Осару беше освободен. Тогава и двамата изтичаха на брега и същите гори и канари, които доскоро отекваха от жалостните писъци на индуса, сега прокънтяха от радостни и възторжени викове.
Глава LIV
НУЖНА Е МЕЧА МАС
Опасността, от която току-що се бе избавил Осару, прогони от главата му всякакви мисли за риболов поне през тоя ден. А при това и мрежата беше повредена от грубото издърпване на горното въже, та трябваше да бъде закърпена, преди да може пак да се заложи; и тъй Гаспар и риболовецът взеха хванатата риба и мрежата и се упътиха към хижата.
Когато пристигнаха там, останаха изненадани, че Карл още го нямаше, а ставаше вече късно; страхувайки се, че може да го е сполетяло някакво нещастие, те незабавно тръгнаха да го търсят.
Както вече знаем, следите му бяха открити от Фриц и двамата ловци пристигнаха тъкмо навреме, за да спасят живота на Карл.
— Но разкажи ни, братко! — помоли Гаспар след малко. — Защо се изкачи толкова високо?
Карл започна подробно да им разправя за своите следобедни приключения, като същевременно им откри и съкровения си план за преодоляване на скалата с помощта на няколко стълби.
Когато стигна до мечката, Гаспар се превърна целият в слух.
— Какво? Мечка ли? — учуди се той. — Мечка ли казваш, братко? Къде отиде?
— В пещерата, и още е там.
Още ли е вътре? Чудесно! Сега ще я хванем! Да вървим, по бързо!
— Не, братко, по-добре е да не влизаме при нея. Опасно е да я нападаме в пещерата.
— Съвсем не! — отговори смелият ловец. — Осару казва, че тукашните мечки са много страхливи, и че той не би се поколебал да нападне някоя от тях сам, единствено с копие в ръка. Нали така, Осару?
— Да, сахиб. Мечката много страхлива… Аз не боя от нея, никога!
— Помниш ли, Карл, как другата мечка избяга от нас като някоя сърна…
— Но тази е от друга порода — обясни Карл и захвана да описва подробно мечката, която бе срещнал.
От описанието Осару веднага разбра с каква мечка бе имал работа Карл и заяви, че тя е толкова кротка и боязлива, колкото и мечката „мързеливка“. Когато придружавал някаква експедиция, той бил убивал мечка от този род из Силхетските планини, където — заяви той — имало много тибетски мечки. Според мнението на индуса нямало никаква опасност, ако я нападнат в пещерата или където и да било.
Най-после Карл престана да се противи. Той започна да мисли, че в края на краищата навярно мечката не е имала никакво намерение да го преследва — иначе до сега тя би излязла от пещерата, след като не го е намерила там. Сигурно нейното леговище се намираше някъде навътре в пещерата и тя се бе втурнала тъй бързо покрай него, за да се скрие. Това предположение изглеждаше твърде правдоподобно, защото ловците бяха чакали отвън доста време, а мечката все още не благоволяваше да се покаже на площадката.
И тъй, тримата решиха да влязат в пещерата и ако могат, да убият мечката.
Това решение обаче беше взето само след сериозно и внимателно обсъждане. Изтъкнати бяха две причини, които спомогнаха на ловците не само да решат, че мечката трябва да бъде убита, но и да се убедят, че нейното убиване е от голямо значение за тях и че трябва да успеят в това свое начинание.
Първата причина беше, че имаха нужда от това животно и трябваше на всяка цена да го убият.
Не само от хубавата мечешка кожа се нуждаеха нашите ловци, при все че и тя би им послужила през студените зимни дни, който вече наближаваха, нито пък искаха да убият мечката само от любов към вълнуващите приключения. Не! Те имаха съвсем друга причина на ум. Те имаха нужда от трупа на мечката или по-право от мазнината, от маста и. С други думи, трябваше им меча мас.
„Защо? За каква цел? — ще попитате вие. — Да си мажат косата, за да им расте ли?“ Нищо подобно. Косата и на тримата — от известно време неподстригана и занемарена — беше достатъчно дълга, по-дълга от колкото трябваше да бъде. Къдриците на Гаспар покриваха раменете му, а черната плитка на Осару се люшкаше надолу по гърба му като конска опашка. Пухкавите като свила коси на Карл бяха достатъчно дълги, за да подхождат и за най-отчаяният отшелник. Те, те искаха да се сдобият с меча мас не за косите си, а за кухнята. На първо място искаха да си готвят с нея, но възнамеряваха също така да я употребяват и за нещо много по важно, а именно — да си направят свещи! Така че и двете гореизложени причини ги подтикваха да се сдобият с меча мас, още повече че другите животни, които обикновено убиваха, бяха предимно преживни животни, с много малко тлъстина по тялото; тяхното месо пускаше толкова малко мазнина, че не можеше дори да се сготви както трябва.
Вие, които живеете в страни, където има достатъчно мас и прясно масло, едва ли можете да си представите какво значи да липсват тия два важни продукта. Свинята, това ценно животно, задоволява нуждите от мазнини в повечето цивилизовани страни; а вие едва ли можете да оцените важността на този артикул, докато не попаднете в страна, дето прасето не влиза в числото на домашните животни. В такива места и половин лъжичка мазнина има голяма цена, защото без нея готвенето е трудно, а сготвеното — безвкусно.
Поради такива съображения съдбата на мечката беше решена. Ловците знаеха, че тия животни дават голямо количество доброкачествена мас, от която те се нуждаеха сега и щяха да се нуждаят още повече през дългите зимни нощи. А може би в пещерата имаше и други мечки — толкова по добре! колкото и да са, те трябва да бъдат убити.
Но Гаспар изтъкна и друга причина, което спомогна да решат да влязат в пещерата — причина много по-важна отколкото убиването на мечката.
— А не се знае — каза той — дали няма да можем да напуснем долината именно през тая пещера… Представете си, че тя върви нагоре и има друг изход на върха на планината или от другата страна.
И Карл, и Осару бяха изненадани от този намек; загатнатата възможност ги развълнува дълбоко.
— Чел съм за огромни пещери. — продължи Гаспар, — които водят от единия край на някоя планина до
