впечатление, което нейната грешка направи на Луиса. — Аз трябваше да се изразя по-ясно, но вие знаете, че всичките ми мисли са за моя скъп Руперто.
Съдейки по себе си, тя разбираше, че мислите на нейната приятелка са заети само с Флоранс Керней.
— Вие казвате, Исабела, че той е затворен. Кой е сторил това и защо?
— Кой го е сторил? Разбира се, стражата по нареждане на правителството, а защо — защото той принадлежи към либералната партия, това е едничката негова вина. И знаете ли какво ще ви кажа още — винят го, че е салтеадор!
— Могат да го обвиняват, обаче той не е такъв. Впрочем никак не ме учудват постъпките на някои хора в правителството. Ние познавахме дон Руперто още преди нашето изгнание; такъв човек никога не би се унижил да стане бандит.
— Бандит! Моят Руперто, най-горещият патриот и най-честният човек на света!
— Къде и кога са го заловили?
— Някъде в околностите на Св. Аугустин преди известно време, а аз току-що узнах.
— Странно, аз бях миналата седмица в Св. Аугустин и нищо не съм чула за това.
— Защото всичко се върши тайно. Дон Руперто живееше някъде в планините; прекалено смел, за да бъде предпазлив, той се спуснал в Св. Аугустин, където някой го предал.
— Къде е той сега, Исабела?
— В затвора.
— В кой затвор?
— Тъкмо това искам да разбера; засега зная само, че го обвиняват в разбойничество. Сантисима! — викна тя, като нервно тъпчеше с крак ветрилото си. — Нека клеветниците се пазят, той ще им отмъсти, щом го оправдаят, истината винаги побеждава. Колко бих искала да стане така, макар с цената на всичко, което имам! Да подозират Руперто в разбойничество!
Като седнаха най-после на терасата, приятелките заговориха малко по-спокойно след първата възбуда.
Техният поглед върху общото положение на нещата бе съвсем различен.
Едната знаеше, че любимият й се намира в затвора, и това я довеждаше до отчаяние; другата пък се надяваше, че и нейният любим е попаднал там, И увереността в това би й доставила радост. Читателят знае откъде произлиза това различие в схващанията. Графинята на свой ред започна да разпитва приятелката си.
— Сега аз разбирам, amica mia, защо вие помислихте, че говоря за Флоранс: вие допущате, че той е сред пленниците, които току-що дойдоха. Нали?
— Бих искала да се надявам!
— Предприехте ли нещо, за да узнаете това?
— Да, изпратих човек в Такубаи, за да научи нещо за него. Чух, че били отведени там.
— Някои са отвели неизвестно къде, е по-голяма част са попаднали в Акордада.
— Как! В тази ужасна яма, сред най-подли негодяи! Тексасците са военнопленници и не могат да ги подхвърлят на такова унижение!
— Но е факт. Узнах това от Сантандер.
Споменаването на това име направи силно впечатление на Луиза. Тя ту се червеше, ту бледнееше пред спомена за ненавистта, която съществуваше между Сантандер и Керней. Силно разтревожена, тя почти не чуваше графинята, която продължаваше да разпитва.
— На кого възложихте тази трудна работа?
— Изпратих Хосе.
— Отлично, той действително напълно заслужава доверие и е доста хитър; но, amiga mia2, той е само слуга, а в Такубаи и сред войниците от гарнизона или затвора трудно ще може да се добере, за да получи нужната справка. Снабдихте ли го с пари?
— О, да!
— Тогава има надежда да ви донесе задоволителен отговор. Вашата кесия ще бъде златният ключ, който ще отвори вратата на затвора за дон Флоранс, стига той да е там.
— Надявам се.
Тази вяра на младото момиче би се видяла много странна на човек, който познава действителността.
— Какво не бих дала, само да узная, че е жив.
— Това ще се разбере скоро. Кога трябва да се върне Хосе?
— Време е вече да се прибере. Той замина преди няколко часа. Когато идвахте вие, аз като че го видях: може би той вече е дошъл, докато ние разговаряхме.
— Amiga mia, какво съвпадение! И аз направих същото и ето че чакам завръщането на моя пратеник, комуто поръчах да се осведоми за участта на Руперто. Аз дойдох при вас, за да споделя това, и щом съдбата ни е еднаква, заедно ще дочакаме известията, каквито и да бъдат те.
— Какво виждам? — извика пак графинята, като взе от пода хвърленият от Луиса билет, — Покана с карета и любезности от негова светлост! Противни ся ми неговите ласкателства. Вие ще отидете ли?
— Не, не мисля.
— Бих искала да отидете. Навярно и баща ви ще пожелае същото?
— Защо?
— Защото…
Прекъсна я шум от стъпки. Бяха пратениците, които случайно се връщаха едновременно. Младите жени бързо излязоха да ги посрещнат. Слугите стояха със свалени шапки, единият пред графинята, другият пред Луиса Валверде, така че се чуваха отговорите и на двамата.
— Сеньорита — каза Хосе, — този, съдбата на когото трябваше да узная, не е в Такубаи.
Страшно пребледняла, Луиса Валверде извика:
— Нищо ли не научихте за него? Даденият отговор веднага я успокои.
— Сеньорита, аз даже го видях.
— Вие видяхте дон Флоранс, къде е той, говорете по-скоро.
— В Акордада.
— В Акордада — повтори в същото време като ехо друг глас. Това бе графинята, която също узна, че и нейният любим се намира там.
— Аз го видях в килията, сеньорита — прикован е с един тексаски пленник — Той бе в килията сеньорита — обясняваше слугата Хосе, — прикован с един крадец.
X
Във всеки град има някоя улица, която се ползва с благосклонността на висшето общество; в Мексико това е улица „Платерос“, или Улицата на бижутерите, наречена така поради голямото количество бижутерийни магазини, които се намират на нея.
По тази улица се разхожда знатната младеж на Мексико. Тук идват сеньори и сеньорити, за да избират накити в магазините. Ако проследим разходките им, то от „Улицата на бижутерите“ те отиват към Аламед, прекрасно място с красиви алеи, цветя и фонтани, засенчено от големи дървета. Под знойното южно небе всички търсят сянка от палещите лъчи на слънцето.
Там младите сеньори прекарват част от деня, ту разхождайки се из алеите, ту около фонтана, любувайки се на кристалната водна струя, бликаща от скалата; в същото време следят с поглед сеньоритите, които с удивително изкуство махат със своите ветрила. Тези крехки играчки не са предназначени само за освежаване на кожата; някои тънки движения, в които са приковани погледите, изразяват много повече чувство, отколкото думите.
Улица „Платерос“, която завършва при входа на Аламед, продължава и по-нататък, но вече с друго име, наричана понякога Paseo чест на бившия вицекрал на Нова Испания. Това е Мексиканският проспект, посещаван както от пешеходци, така и от екипажи. Всеки ден в определен час алеята бива задръстена от народ и конници.
