Той хвърли изпитателен поглед върху Сантандер, като че сам се интересуваше от дамата, за която му намекваше. Отбягвайки неговия поглед, Карлос отговори уклончиво:
— Ваше превъзходителство е твърде добър, като ми отделя такова внимание.
— Ето що, amigo mio, вие даже не намирате за нужно да отричате и всъщност потвърждавате моята догадка! Ха-ха-ха!
Като се протегна в креслото, Санта Ана силно се изсмя. Той само се шегуваше, без да мисли да укорява.
— Да, сеньор дон Карлос, историята на вашите любовни връзки ми е добре известна, но далеч съм от мисълта да ви осъждам. Като живея сам в стъклен дом, аз не мога да хвърлям камъни по чужди стъкла. Ха- ха-ха!
— Впрочем, Ваше превъзходителство, все едно какво мислят хората, стига съвестта да е спокойна.
— Браво, брависимо! — извика Санта Ана. — Карлос Сантандер проповядва морал. Не, това е много! Това може да разсмее и конете.
Полковникът бе малко озадачен и не разбираше към какво клони този разговор, затова реши най-после да отбележи:
— Много се радвам, че Ваше превъзходителство днес е в чудесно настроение.
— Не е ли затова, че имате намерение да молите за нещо? — Санта Ана обичаше понякога, когато е насаме, да прави твърде обидни забележки. — Впрочем я ми кажете откъде имате този белег на бузата си? Не съм го виждал по-рано.
Червенина изби по лицето на Сантандер; той никога никому не бе разказал историята на белега, така грижливо скриван под бакенбардите му.
— Последица от дуел — каза той.
— Къде?
— В Ню Орлеънс.
— О, това е градът на дуелите, аз зная от опит, защото поживях там известно време.
Санта Ана бе пътувал из Съединените щати след сражението при Санто Пасинто, където бил пленен.
— А кой беше вашият противник? Вярвам, че сте му се отплатили както трябва.
— Нещо повече!
— Нима го убихте?
— Не, защото това не зависеше от мен, а от моя секундант, който ме помоли да пощадя противника.
— А коя бе причината за дуела? Но защо ли питам? Сигурно тук е замесена жена.
— Ваше превъзходителство, нашият спор имаше съвсем друга причина.
— Каква?
— Аз исках да посветя оръжието си за славата на Мексико и неговия достоен вожд.
— Наистина ли, полковник?
— Ваше превъзходителство, вярвам не сте забравили знаменитата експедиция на доброволците?…
— Да, с техния капитан. А какво стана с него? Участвал ли е в боя при Мир?
— Да, ваше превъзходителство.
— Убит ли е?
— Пленен.
— Застрелян?
— Не.
— Значи той е тук? Как се казва?
— Керней, той е ирландец.
По лицето на Санта Ана се четеше, че това име му е познато. И наистина същия ден сутринта дон Игнасио се застъпи за помилването на Керней и освобождаването му от затвора; обаче министърът не получи положителен отговор. Дон Игнасио не се ползваше с голямо влияние пред диктатора и цялата, тая история се видя на Санта Ана подозрителна. Без да спомене нищо за това, той попита Сантандер.
— Този ирландец е в Такубаи?
— Не, в Акордада е.
— Тъй като тексаските пленници са под ваша разпоредба, вие навярно ще искате нещо за него? Какво желаете?
— Искам вашето разрешение да накажа този човек, както заслужава.
— За белега, с който е украсил лицето ви? Съжалявате, че не сте му се отплатили както трябва, нали полковник?
Смутен, Сантандер отговори:
— Не съвсем така. Той трябва да бъде наказан за друго.
Санта Ана внимателно изгледа Сантандер.
— Тоя Керней — продължи блестящият полковник — е един от най-големите врагове на Мексико и на Ваша светлост. В една своя реч той ви нарече узурпатор, тиран, предател, който неведнъж е изменил на свободата и родината си. Позволете ми да не повтарям тия оскърбителни епитети, с които ви е обсипвал.
Очите на Санта Ана блеснаха от гняв и мъст; често му се бе случвало да среща във вестниците своето име унизено, това дълбоко го възбуждаше, още повече че собствената му съвест потвърждаваше всички деяния, които му се приписваха.
— Дявол да го вземе! — извика той. — Ако вие говорите истината, правете с този ирландец каквото искате; застреляйте го или го обесете, все ми е едно. Впрочем, не, почакайте, защото сега преговаряме с министъра на Съединените щати за тексаските пленници. При това Керней като ирландец е английски поданик и английският консул може да ни създаде неприятности. Не трябва да го застрелваме, нито да го бесим. Отнесете се с него внимателно, вие ме разбирате.
Полковникът разбираше ясно какво искаше да каже диктаторът, като произнесе с особен израз думата „внимателно“. Всичко вървеше така, както желаеше Сантандер. Като напусна салона на диктатора, лицето му сияеше от злобно тържество. Отсега гой можеше да измъчва донасита човека, който го унижи!
— Ето ти комедия! — викна Санта Ана, след като вратата се затвори след адютанта. — Преди да спуснат завесата, и аз искам да изиграя една роля в тая пиеса. Сеньорита Валверде, несъмнено, е прелестна, но тя е недостойна и обувките да развърже на графинята; тази жена, ангел или демон, би могла да постигне това, което никоя друга не е могла… да завърти главата на Санта Ана!…
Диктаторът прекара няколко секунди неподвижен, след което запуши цигара. Лицето му се помрачи. Сега той владееше живота на мексиканския народ, като действаше ту със сила, ту с хитрост и не подбираше средствата, ако се вярва на общата мълва Тая промяна в лицето му бе извикана от спомени, но не от угризения на съвестта. Може би тук се примесваше и чувството на страх да сподели някога участта на своите жертви, защото всеки тиранин небезоснователно се бои от мъст. Престъпната и развращаваща власт на Санта Ана тъй безогледно си служеше с ножа, че убийството стана почти обикновено нещо, затова диктаторът се боеше да не свърши дните си от ръката на някой убиец.
Но и нещо друго го безпокоеше.
Колкото и здраво да бе стъпил на своя диктаторски пост, надявайки се скоро да го превърне в кралски трон, той все още не можеше да се чувства в пълна безопасност. С помощта на арести, убийства, заточения и конфискация той сполучи привидно да унищожи либералната партия, но колкото и да бе слаба, тя все пак съществуваше и чакаше удобно време, за да се прояви. Санта Ана знаеше това от личен опит, в който често се редуваха тържеството и поражението. В един от северните градове даже бе разкрит заговор; това приличаше на далечен гръм, готов скоро да се превърне в буря.
При все това мрачните мисли, които се появиха в тази минута у Санта Ана, нямаха никаква връзка с политиката, тъй като той мислеше за жена… за една от тия две особи, за които неотдавна спомена, и по- конкретно — за прелестната графиня.
На младини той не беше грозен и много се гордееше със своята външност. Чертите на лицето му бяха тънки и изразителни, косата и мустаците му черни, бляскави, цветът на лицето малко мургав. И сега въпреки годините и прошарените му коси той още би могъл да прави впечатление, ако не бе оня зловещ израз, който
