Сантандер съобщи, че сам той е участвал в преследването до Сан Анхел. Работещите в полето селяни му разказали, че видели една минаваща кола, същата скоро била намерена, но без конете, оставена сред пътя и с привързан за колелата колар.
Когато го освободили, той им казал, че четиримата бегълци, които го вързали, избягали по двама на кон по пътя за Сан Антонио. Сантандер се спуснал след тях и узнал, че те се скрили в близката горичка. Макар че търсели обстойно, не могли да ги намерят; само конете, без седла и ездачи, като бесни префучали край хусарите; те видели, че от ушите на нещастните животни струяла кръв. Навярно бегълците са ги ранили, за да се освободят от тях. Горичката изцяло бе претърсена, но без резултат.
— По дяволите! — извика Санта Ана. — Друго не можеше и да бъде. Ако вие познавахте тази местност, бихте се отказали от всякакво търсене. Уверен съм, че те са се скрили в Педрегал.
— Мислите ли?
— Уверен съм в това. Да ги търсим, е напразно губене на време, това е истински лабиринт. Какво направихте още?
— Няма какво повече да добавя към това, което ви изложих, ваше превъзходителство. Когато узнахме, че бегълците са се скрили в планината, вече се бе стъмнило.
— Как узнахте това:
— По техните следи, счупени клони и паднала от дрехите им кал. Понеже се стъмни, аз не намерих за уместно да продължим търсенето. Отложихме го за сутринта. В същото време взех всички мерки бегълците да не изчезнат. Затова изпратих навред улани и хусари, които ще пазят цялата нощ.
— Прекрасно. Вашият план е добър. По-хубаво и не можеше да се измисли. Все пак се съмнявам дали ще можете да заловите бегълците в Педрегал. Един от тях е добре запознат с местността и макар да са поставени пикети, ще успее да намери сигурно скривалище. Ах, проклети да са тези планини с техните гори и пещери! В тях гъмжи от моите врагове и разбойници! Но аз ще ги унищожа! Ще заповядам да ги разстрелят, докато не остане нито един в цялата страна! По дяволите! Искам да имам неограничена власт над Мексико. Искам да бъда неговият император!
Възбуден от жаждата за неограничена власт, за мъст, така сладка за деспота, както кръвта за тигъра, той скочи от стола и започна да се разхожда напред-назад, като страшно се вълнуваше и ръкомахаше.
— Да, сеньор полковник — продължи той с победоносен тон, — други грижи ми попречиха да унищожа всички тия затворници, но нашата победа над тексасците ще ми даде най-после възможност да се разправя с тях.! Каквото ще да става, бегълците трябва да се заловят. На вас, Карлос Сантандер, поверявам командването на експедицията. Позволявам ви да вземете толкова хора, коне и пари, колкото ви трябват, и — добави той, като понижи глас и доближи Сантандер — ако успеете да ми доведете Ривас или да ми донесете неговата глава, аз ще ви благодаря не като на полковник, а като на генерал!
При тези думи лицето на Санта Ана доби наистина дяволско изражение, не му отстъпваше в това отношение и неговият слушател. Как при такива инстинкти и такива надежди да се съмняваме в успеха им?
XXIII
— Нощта ще бъде твърде тъмна — каза Ривас, като изгледа планината и небето.
— Това не е ли добре?
— От една страна — да, от друга не. Изпратената кавалерия ще блокира Педрегал, като постави постове навсякъде, където има изход. Ако светеше луна — каквато слава богу няма, — едва ли бихме се надявали да минем незабелязани, а това е важно за нас, затова тъмнината ще ни помогне.
Ривас направи знак на приятелите си да спрат, като сам предпазливо се изкачи на скалата, за да огледа околността.
— До утре трябва да стигнем планината — каза той. — За щастие не сме от тази категория мудни хора. Колкото и да е недостъпен Педрегал, след няколко часа целият ще бъде блокиран и претърсен. Ако не успеем да излезем през нощта, ние сме изгубени.
В тази област дрезгавината трае само няколко минути. Неуспял още да произнесе тези думи, настъпи пълен мрак. Бегълците продължаваха да се движат, следвайки мълчаливо мексиканеца.
Промъкваха се около половин час сред скали и бодливи кактуси. Ривас изведнъж се спря, като даде знак на другите да се вслушат, можеше само да се слуша, от мрака нищо не се виждаше.
Скоро те чуха гласове, на една скала блесна огън.
— Пост — прошепна Ривас. — Бъдете предпазливи!
— Каро вале… Еднакво сме… Вале! Навярно сега той ще спечели! — извика някой от седналите край огъня.
— Отлично! — прошепна отново Ривас. — Те играят карти и докато са увлечени в играта, няма да ни безпокоят. Зная мястото, където са, ние ще ги заобиколим по друг път. Кураж! Щастието е на наша страна!
Той бе прав. Като заобиколи ловко войниците, Ривас благополучно напусна със своите спътници Педрегал. Войниците весело продължаваха играта. След двадесет минути бегълците изкачваха вече планината Адхуско. Сега те бяха в безопасност и нищо вече не ги плашеше. Решиха да си починат.
— Приятели — каза Ривас, — не трябва да бързаме. Вече няма от какво да се боим.
След като починаха, бегълците отново продължиха; далеч се чу камбана — биеше полунощ. Ривас се наведе, откъсна лист и като го допря до устните си, изпусна един странен звук… Леко изсвирване му отвърна. Докато се движеха, размяната на сигнали продължаваше. Най-после Ривас спря.
— Кой е? — чу се глас.
— Капитанът! — отвърна Ривас.
Той радостно извика, щом чу отговора, защото това му обещаваше пълна безопасност. Склонът на планината ставаше все по стръмен. Стигнали върха, бегълците най-после видяха човека, който отговаряше на сигналите на Ривас. Керней и тексасецът бяха поразени от странния вид на този човек. Доколкото можеше да се види в тъмнината, той бе в монашеско расо и както изглежда, беше часовой.
Всички с учудване минаха край него, без да произнесат нито дума, освен Ривас, който му прошепна на ухото няколко думи. След това всички продължиха пътя, който, колкото се изкачваха по-високо, ставаше по-труден. Но целта бе вече близо Мястото, където спряха бегълците, за да прекарат нощта, представляваше площадка, до която се издигаше висока скала. Тя беше разделена с дървета с големи и широки листа — една особеност на мексиканската флора. До самата скала се виждаше постройка — Ето моето скромно жилище! — каза Ривас. — Моля, направете ми честта да влезете в него Трудно можеше да се види зданието в тъмнината, виждаха се само два прозореца, между които имаше врата, напомняща вход на пещера. Вътре светеше свещ. При тяхната поява от една външна скамейка стана човек, който радостно извика:
— Г-н капитанът е свободен! Какво щастие! Дон Руперто Ривас! Да бъде благословено небето!
— Благодаря ти, мой добри Грегорио, благодаря, но също трябва да благословиш и една прекрасна дама, даже две.
— Сеньор капитан, аз познавам едната и кълна се, че в цяло Мексико…
— Добре, добре… сега не е време да говорим за сеньоритата — живо забеляза Ривас. — Приятелите ми и аз умираме от глад.
— За нещастие аз имам много малко храна, но сега ще разбудя готвача.
— Не, не, нека спи. Ние ще се задоволим със студено месо, при това ние сме толкова уморени, колкото и гладни, и колкото по-рано си легнем, толкова по-добре. Вижте какво ще ни дадете за ядене и пиене. Избата може би е също празна?
— Не, сеньор, без вас не е отваряна нито една бутилка. Разбира се, аз говоря за скъпото вино. Във ваше отсъствие пиха само обикновено канарско.
— О, в такъв случай работата не е лоша. Донесете ни бутилка мадейра, бутилка бургундско и старо „Педро Хименес“. А пурите ми съществуват ли още?
— Как не, сеньор, всички хавански пури скрих, а раздадох само по-простите.
— Вие сте най-примерният домакин, Грегорио, донесете ми по-скоро вино и цигари. Не сме пушили цяла вечност.
