Като поразтърка очи, за да се увери, че не сънува, Керней седна на леглото си и заразглежда стаята. Вместо мебели имаше само един стол, на който лежаха чифт пистолети и неговата собствена шапка — повече нищо, ако не се смятат лежащите на пода обувки и бутилки със забодени в гърлата им угарки.
Снощи, изтощен от умора, той моментално заспа, без да огледа стаята.
— Що за странна стая! — каза той. — Тя прилича на каюта или затворническа килия!
Обаче образите на светии, кръстовете и всевъзможни фигурки го наведоха на друга мисъл.
— Това трябва да е някой стар манастир — каза си той, — чувал съм, че някога в Мексико са избирали най-недостъпните места за построяването им. Има ли тук монаси? — помисли си той, като си спомни, че вечерта срещна двама души в монашеско облекло. — Във всеки случай странно е, че един капитан може да бъде настоятел на манастир. Но ако членовете на тази обител се съгласят да ни приберат, аз ще им бъда повече от благодарен.
Той отново се изтегна на леглото си, като оглеждаше с очи стаята. На белите стени тук-там се виждаше плесен и дълги жълти следи, които сочеха, че има влага, с една дума, ако това и да бе манастир, то неговата слава отдавна бе минала.
Предаден на мислите си, Керней изведнъж видя, че някой стои при полуотворената врата на стаята. Той съзря човек, облечен с дълго расо, обут със сандали, голата му глава тук-там бе прошарена със снопчета коса, броеницата, разпятието и калимавката — всичко показваше, че той е монах.
— Аз дойдох да видя как моят син е прекарал нощта — каза монахът, като видя, че Керней не спи. — Надявам се, че свежият планински въздух ще ви приспи.
— Да — отвърна ирландецът, — спах превъзходно, не помня да съм спал някога така добре. Но къде…
Той стана от леглото и започна да разглежда монаха. Като го позна, той така се изненада, че не можеше дори да говори. Керней не се лъжеше, това бе същият човек, с когото той бе прекарал толкова печални дни.
— Ах, това е дон Руперто Ривас! — извика Керней със съвсем друг тон.
— Аз съм, сине мой — отвърна монахът със същия смирен вид.
Смеейки се силно, Керней извика:
— Ето в кое никога не бих подозрял монаха.
— О, дон Флоранс, в Мексико често се случва да имаме по няколко тетиви за лък и не един покрив, под който да се укриваме. Вчера аз бях затворник като вас, а днес ме виждате настоятел па манастир. Моля за извинение, забравям задълженията си на хазаин, вие сигурно сте много гладен, освен това никой не ви пречи да се погрижите за себе си. Грегорио — повика той иконома, — всичко ли приготвихте? Има ли прясна вода и чиста кърпа? Заведете госта и му предложете вашите услуги, ще ви моля да не се бавите за закуската, защото братята не обичат да чакат. До скоро виждане.
Той излезе, като остави Керней с иконома, който го заведе в стаята с умивалник, кърпа и други тоалетни прибори за измиване, всичко бе твърде просто, но на Керней се видя твърде разкошно, защото дълго бе лишен и от най-необходимото. Като облече дадения му от иконома костюм, той го последва в трапезарията.
Още в коридора чу гласове Ривас предупреди Керней, че ще види тук многочислено общество. И наистина, в трапезарията имаше 30 души, облечени в монашески раса.
Сред голямата стая имаше дълга маса, обиколена със скамейки и столове. Наоколо по разхвърляните бутилки можеше да се разбере, че обядът бе на привършване.
Млади индианци с обикновени дрехи, слагаха на масата блюда, които се дигаха и спускаха през една дупка, свързваща кухнята, откъдето идваше много апетитна миризма. Керней веднага схвана всичко. На масата седяха групи, най-голямата се бе събрала около великана Крис Рок, който, изглежда, имаше голям успех сред новите си познати: по техните оживени и засмени лица се виждаше, че са го накарали да се разбъбри.
Керней бе напълно сигурен в своя стар приятел. В това време, докато се учудваше на тези весели лица, не особено подходящи за расото, в стаята влезе настоятелят, който представи Керней на братята.
— Братя — каза той, — това е дон Флоранс, който има нужда от гостоприемството на манастира.
Всички станаха и му протегнаха ръка. Но нямаше време за любезности. Новите блюда, поставени на масата, привлякоха вниманието па братята Настоятелят, седнал в средата, прие Керней при себе си Съсед на Крис Рок бе един монах, който, изглежда, беше от началниците на манастира. Приборите и покривките на масата не бяха особено тънки, обаче ястията не оставяха да се желае нищо по-хубаво.
Мексиканската кухня е най-добрата в целия свят, тя превъзхожда старата испанска, която е основа на днешната френска кухня, тези предимства тя дължи на много местни условия. Монасите обичаха добре да се хранят и ястията следваха едно след друго. Някои ястия Керней вкусваше за първи път в живота си.
Сега той разбра защо останките от обяда тъй добре ги нахраниха миналата вечер. Вината се отличаваха и по качество, и по количество.
Някои мнения, изказани от монасите, го поразиха. Но какво бе неговото учудване, когато към края на закуската Ривас, прав, с чаша в ръка, извика „Patria y Libertad“, подето от всички присъстващи.
Отечество и свобода! Възторгът, извикан от тези думи, тук изглеждаше много по-необикновен от самите думи.
След закуската братята изведнъж станаха и напуснаха трапезарията, някои се прибраха в своите килии, други насядаха по скамейките пред къщата и запушиха цигари. Настоятелят, зает с бърза работа, се сбогува с гостите и се оттегли. Керней и Крис Рок можеха най-после да си поприказват.
За да не чуят братята, те слязоха по алеята, която някога навярно е била посипана с пясък, а сега бе обрасла с мъх и трева. Дърветата със своите сплетени клони предпазваха от горещото слънце. Изминали стотина крачки, американците отново се намираха под открито небе. Тук те видяха, че стоят на края на пропаст, която служи за граница на площадката, върху която бе издигнат манастирът. Пред погледа им се откри най-красивият изглед, който можеше да се види.
Но красотата на природата не ги интересуваше. Хвърлили бегъл поглед върху чудната картина, те обърнаха гръб и седнаха един срещу друг; навярно това място служеше за разходка ча монасите, ако се съди по поставените скамейки.
— Е, стари приятелю Крис — започна Керней, — много преживяхме през тези 24 часа. Какво мислите за нашите нови познати?
— Капитане, вие ми поставяте една истинска загадка.
— Те действително ли са монаси?
— Не мога да ви кажа. Пък и защо питате мен? До моето идване с вас в Мексико аз никога не съм виждал монаси, В Сан Антонио, в Тексас може би имаше неколцина, но аз мога да съдя за тях само по мълвата и да си призная, мисля, че тук няма нито един монах.
— Не са ли това разбойници?
— Кой знае, Ривас е известен като водач на салтеадори, т.е. на разбойници. Но много се съмнявам в това. Какво е вашето мнение?
— Това би ме учудило силно — отвърна Керней, — той ми се вижда порядъчен човек. Бил е офицер и има чин капитан.
— Това е вярно, но не трябва да се забравя, че по цялото течение на Рио Гранде има много мексикански офицери, които са били разбойници, като започнем от поручици и свършим с генерали. Какъв е Санта Ана, ако не разбойник? Чинът офицер не е гаранция за честност, по време на революция офицерите в тази страна стават бандити и обратно.
— Ами ако това са разбойници, какво ще правим?
— Защо да приказваме, когато не можем да избираме? Ние сме във властта на нашите домакини и каквито и да са те, засега можем да намерим прием и покровителство само при тях, от каквото и се ползваме.
Керней мълчаливо обмисляше думите н? тексасеца, спомнящ си всичко, което бе чувал за Ривас, като и съпоставяше с това неговите постъпки. По този начин се надяваше да разреши загадката.
— Ако сме попаднали в свърталище на бандити — каза той най-после, — ще трябва да понесем всички рискове. Те ще искат да се вмъкнем в тяхната шайка, а това ще бъде неприятно.
— Наистина, капитане, какво може да бъде по-неприятно от това за един честен човек? Но ако бъдем
