което тексасецът великан качи при себе си на капрата.
— Съжалявам, сеньорити, че не ме познавате — добави то, — а аз съм ваш приятел, или по-точно, приятел на вашите приятели.
— За кого говориш? — попита графинята.
— За двама млади хора, които имаха нещастието да бъдат заедно с мен в Акордада. Благодарение на вашия екипаж успяхме да се спасим и да избегнем преследванията на враговете.
— И четиримата? — бързо запитаха приятелките.
— Да, но тежките дни, които преживяхме, ни накараха едва ли не да съжаляваме, че не сме още в затвора.
— Защо? Казвай по-скоро, не се плаши от нас.
— Мога ли да се страхувам? Аз дойдох от името на вашите приятели и за тяхното спасяване.
— Говори по-скоро, какво е станало?
— Изпратиха ме да взема малко храна. Нямаме ни що и умираме от глад, вече цял месец живеем в планините и се храним само с плодове и корени. Не се решавахме да слезем долу, защото знаехме, че навсякъде има полиция и войска. Освен това дон Руперто, който познава моята храброст, реши да ме изпрати в Сан Аугустин за провизии. Щях да отида в селото, но като видях един полицай, се изплаших и скочих на оградата. Не знам по какъв начин ще купя продукти, ще трябва да събирам милостиня, а не всички хора се щедри! А може би вие ще ми дадете малко пари за покупки?
— Луиса, имате ли у себе си малко пари? Аз почти нямам.
— Колко е неприятно, и аз нямам.
— Вместо пари можете да ми дадете някоя вещ, аз ще я продам.
— Вземи — извика графинята, като му подаде часовника си, който бе обещала на Хосе, но той предпочете парите.
— Вземи и това — добави Луиса Валверде, като му даде и своя часовник.
— Колко сте добри, сеньорити — каза то, като мушна всичко в джоба си, — сега сме осигурени, макар не за дълго, тъй като ще продам вещите доста евтино.
Малките очички на джуджето жадно гледаха скъпоценностите — гривни, пръстени, верижки, които бляскаха при светлината на луната. Младите момичета, като се страхуваха, че техните възлюблени имаха нужда от най-необходимото, бързо се лишиха от своите наките и ги сложиха върху жадно протегнатите ръце на Сорильо.
— Много благодаря! — извика то, като набута всичко в джобовете си. — Колко ще се зарадват дон Руперто и дон Флоранс, като узнаят кой ги е подкрепил в нужда. Довиждане, сеньорити, време е да си вървя.
И като скочи от оградата, то бързо се изгуби.
Неговото неочаквано изчезване озадачи младите момичета, които се надяваха да узнаят от него още нещо за приятелите си.
XXVIII
Като минава Сан Аугустин, големият път, който стига до Педрегал, на места пресича издигащи се скали от застинала лава. От другата му страна се шири богата с растителност низина, където всички стопани на вили изпращат добитъка си на паша…
В минутата, когато джуджето напусна своите благодетелки, на известно разстояние от селото вървеше човек с коларски дрехи. Това беше слугата на дон Игнасио Хосе. В ръцете си носеше два оглавника за двата коня, които трябваше да отведе в конюшнята.
Наближил Педрегал, където пасяха конете, коларят видя на скалата вълк, който дебнеше конете. Хосе се хвърли върху него, завъртя оглавника и уплашеното животно избяга.
В това време коларят попадна в сянката. Готвейки се да излезе на пътя, той съгледа джуджето и веднага позна един от бегълците през онзи бележит ден Вместо да заговори с него, той се скри зад скалата. Сорильо, като доближи пасището, се спря учуден.
— О — извика той, като видя конете, които бяха осветени от луната, върви ми! Колко щастливи срещи!
В тази минута се чу конски тропот и на пътя се появи кавалерия, която летеше право към него. За миг джуджето се покачи на скалата и се скри там.
Като следеше ескадрона, то не забеляза коларя, който бе съвсем близо до него. Хосе позна един от офицерите, полковник Сантандер, който, макар и студено приеман, все пак навестяваше понякога Луиса Валверде.
— Стой! — извикаха офицерите, като видяха пред себе си джуджето, което изплаши конете.
— И дяволът не може да бъде по-грозен от този изрод! — извика Сантандер, като заповяда да се движат бавно.
— Не, сеньор полковник — отговори Сорильо, — аз не съм дявол, а бедно същество, подиграно от природата, което не би трябвало да изчезне от паметта на ваше сиятелство.
— Не беше ли в Акордада заедно с тексасеца великан?
— Да, сеньор полковник.
— Къде бе досега?
— Ах, ваше сиятелство, затова бързах да дойда тук, за да ви разкажа всичко. Какво щастие, че ви срещнах! Аз съм много изморен и отслабнал, нищо не съм ял, откакто напуснах планината.
— Ти си бил в планината?
— Да, сеньор полковник, бях там, където се криеха тези, които ме държаха насила. Ако желаете да узнаете всички подробности, по-добре ще е да поговорим без свидетели. Има неща, които никой външен не трябва да чуе.
Сантандер бе на същото мнение, обърна се към един офицер, предаде му командването на ескадрона и се оттегли настрана.
Джуджето подробно разказа на Сантандер всичко, което се бе случило с него от минутата на бягството. Като го изслуша, Сантандер се повдигна на стремената. Лицето му доби победоносен израз.
— Най-после! — извика той. — Сега всички козове са в моите ръце и врагът не ще ми избяга.
Като помисли за момент, той извика офицера, от когото поиска двама войници.
Когато дойдоха, им заповяда да арестуват джуджето и добре да го пазят.
После, като се присъедини към ескадрона, се върна заедно с него в града.
XXIX
Хосе, чул целия разговор на Сантандер с джуджето, силно се разтревожи, защото тези разкрития бяха опасни и за него. Полковникът побърза за града, навярно за подкрепа, та заедно с джуджето да намерят стария манастир. Забравил в тази минута за себе си, Хосе искаше най-напред да разкаже всичко на сеньоритите. У него се появи силното желание да предупреди бегълците за предстоящата опасност. Той прекрасно знаеше пътя за стария манастир, където като дете бе носил въглища. Но как да премине край двамата хусари, които пазеха джуджето?
Скрит зад скалата, Хосе не можеше да бъде видян, но да остане в сегашното положение, бе невъзможно, още повече като чу разговора на двамата войници.
Сержантът беше много недоволен. Седнал на един камък, той грубо каза:
— Колко скучно е да седиш и да чакаш тук. Аз се надявах да прекарам нощта в Сан Аугустин и да си побъбря с момичето, което служи в онзи дом, който често посещава полковникът.
— Ти говориш за Пепита, слугинята на Луиса Валверде?
— Да, за нея, знам, че тя не е съвсем равнодушна към мен.
Чул тези думи, Хосе едва се сдържа да не се хвърли върху войника.
— Длъжен съм да те предупредя — възрази другият войник, — че Пепита е дала сърцето си на един от домашните слуги, струва ми се на коларя. Те даже са сгодени.
Хосе леко въздъхна.
