— Това нищо не значи! — извика сержантът. — Един колар не може да ми бъде сериозен съперник.
И като се обърна към джуджето, той започна да излива яда си върху него.
— Пощадете ме! — викаше Сорильо. — Аз съвсем не съм арестант, а дойдох по свое желание, за да говоря с полковника. При това ни най-малко не мисля да бягам или пък да преча на вашето свиждане със слугинята. Ние сме на две крачки от къщата, където вашата приятелка навярно ви чака. Съветвам ви да не обръщате внимание на вашия приятел, който иска да ви разочарова по свои подбуди.
Тази шега разсмя войниците. Те запушиха, за да убият времето.
— Нямаш ли карти у себе си? — попита сержантът.
— Те са винаги в мен, но достатъчно светло ли е за игра?
— Ако лунната светлина е недостатъчна, ще си послужим със светлината на нашите цигари, аз съм играл така.
— А на какво да играем, аз нямам нито сантим.
— И аз също, ще играем на честна дума. Впрочем чакай!
Той се обърна към джуджето и го погледна въпросително. Сорильо, като видя това, неволно затрепера, като предчувстваше, че трябва да се раздели със скъпоценностите си.
— Може би — каза сержантът — у този човек има пари, той може би не ще ни откаже един малък заем. Какво ще кажеш ти?
— Нямам нищо против!
— Той наистина не изглежда богат — каза войникът, като погледна дрипите на джуджето.
— Ако имах пари — добави то, — бих ви ги дал всичките; ще ви разкажа какво се случи с мен и вие навярно ще ме съжалите. Отивах в Сан Аугустин, за да пренощувам там, когато изведнъж ме нападнаха двама бандити Защитавах се с всички сили, но един от тях ми поиска кесията, като ме заплаши с нож и аз трябваше да отстъпя.
Като разказваше това измислено приключение, джуджето енергично махаше ръце, за да покаже как се е бил с разбойниците.
Хосе, стоящ в гънката на скалата, изведнъж усети, че върху него се посипва град от предмети, които падаха в краката му.
Сорильо нарочно махаше ръце, за да изхвърли предметите, които можеха да го издадат.
— Ти казваш, че са ти взели всичко?
— Да, кълна ви се!
— Може и да не се кълнеш, ние ще те претърсим.
Джуджето, като знаеше, че джобовете му вече са празни, не се противи. Сержантът, недоволен от обиска на джобовете, го опипа цяло и усетил нещо твърдо, изтегли от пояса нож със скъпа дръжка.
— Откъде имаш това скъпо оръжие? Това е подозрително.
— Получих го в наследство.
— Така, във всеки случай ние ще го разиграем на карти и ще видим на кого ще остане твоето наследство.
Седнали край пътя, хусарите започнаха да играят, джуджето, приседнало край тях, ги следеше с интерес, макар че мислите му бяха далеч. В това време Хосе намисли да мине незабелязан, когато изведнъж съгледа в краката си часовници, гривни, пръстени. Той събра всичко и внимателно се измъкна от скалата в момента, когато войниците и джуджето бяха изцяло заети с играта.
Като минаваше от скала на скала, Хосе скоро се скри. Когато се реши да разгледа скъпоценностите, съвсем се смая.
— Какъв дявол е това! Възможно ли е! Това е часовникът на графинята, същият, който искаше да ми подари! Джуджето ги е ограбило!
Как е взело гривната, пръстена, верижката? Коларят силно се безпокоеше, защото знаеше че Сорильо е способен на всичко. Спомни си, че когато излизаше, младите момичета се разхождаха в парка. Дали джуджето не ги е нападнало и ограбило? Хосе бързо се спусна към дома, където срещна Пепита.
Още не успели да направят няколко крачки, двамата чуха не само разговора, но и смеха на сеньоритите. Как могат да бъдат весели, след като са ги ограбили? Учудването на слугата не бе по-голямо от това на госпожиците при появата му с техните скъпоценности в ръце.
Хосе побърза да им разкаже как са попаднали у него, като им съобщи за измяната на джуджето и неговите непочтени намерения Изродът искал да заведе Сантандер и хусарите в манастира, за да уловят бегълците.
— Какво да правим Исабела? — извика Луиса. — Как да ги предупредим за опасността?
— Аз ще се погрижа за това, сеньорити — отвърна Хосе така уверено, че приятелките неволно се успокоиха.
Като им разказа, че пътят за манастира му е познат от детинство, той побърза да замине, без да изслуша техните възражения. Часовникът на кулата в Тлалпам още не бе ударил полунощ, когато Хосе вече изкачваше планината с поглед, устремен към Адхуско.
XXX
Сорильо стори добре, като напусна килията си по-рано, отколкото мислеше. В трапезарията царуваше голямо оживление. Петдесетте души, събрани там, бяха облечени не в раса, а във военни мундири, тук бе и останалата амуниция, предимно кавалерийска. Макар че в манастира нямаше коне, всички „монаси“ прекрасно знаеха къде ще ги намерят. За това още не бе дошло време.
Оставаше само да прекарат още по-весело последната нощ в манастира, масата бе отрупана с ястия и вина.
Към полунощ Ривас, ръководещ вечерята, стана да държи реч.
— Приятели! — започна той. — Вие знаете, че тази нощ ще напуснем манастира, но не всички знаем къде ще отидем и какво ще правим. Смятам за свой дълг да ви кажа това, днес получих писмо от моя стар приятел, генерал Алварес, който ми съобщава, че всички въстаници са готови и чакат само да дадем сигнал за въстание. Аз им отговорих със същия пратеник, че и ние сме готови да се отзовем на техния повик. Вие одобрявате ли моя отговор?
— Одобряваме! — в един глас извикаха всички.
— Аз също писах на генерала, че ние ще отидем там, където той ни прати. Неговият план е да се атакува Оаксака и да се насочим към столицата. Това е всичко, остава ни да отидем при конете.
Всички останаха да допият виното си, тъй като имаше доста време. Започнаха тостове, в които не малка роля играеха Керней и тексасецът. Виковете „Patria у Libert ad“ не спираха.
По време на този невъобразим шум някой се втурна в стаята с вик:
— Измяна!
— Измяна! — повториха като ехо всички, обърнати към иконома, тъй като това бе той.
— Какво искате да кажете, Грегорио?
— Тук има един човек, който всичко ще ви разкаже по-добре от мене.
— Кой е той?
— Човек, дошъл от Сан Аугустин.
— Как е минал край часовоя?
— Ах, капитане, питайте него. По заповед на Ривас Грегорио въведе пратеника в стаята.
— Коларят!… — учудиха се Керней и тексасецът. Това бе Хосе, цял запъхтян от бързото изкачване.
— Но как ви пропусна часовоят? Вие не знаете паролата?
— Паролата е излишна, защото часовоят лежеше мъртъв на дъното на пропастта.
— Кой ни е изменил? Кой го е убил?
— Джуджето Сорильо — отговори Хосе за всеобщо учудване.
Тогава от всички страни се понесе вик за отмъщение. Ривас и Керней отидоха с Хосе настрана, където коларят им разказа всичко. Най-сетне той съобщи, че дон Игнасио с дъщеря си и графинята са във вилата край Сан Аугустин.
В това време голяма част от бившите монаси напуснаха трапезарията. Някои отидоха да огледат килията на джуджето, където падналата на пода пила и висящата от прозореца верига потвърдиха всичко. Те се
