иконома да прекарва известно време в кухнята, където всички от прислугата го осмиваха. Понасяше всичко с такова търпение, каквото не подозираха у него даже в Акордада. Грегорио започна да гледа на него като на принадлежащ към служебния персонал на манастира; продължаваше нощем да му поставя оковите и да го заключва. Джуджето не преставаше да се оплаква всяка вечер, като повтаряше на иконома:
— Това е така неудобно, така тежко! Не мога да се обръщам на кревата. И защо ме държат окован? Нима мислите, че ще избягам? Тук ми е твърде добре, за да променя живота си, иначе рискувам да попадна отново в Акордада. О, не, сеньор, не се плашете! Бих желал само да ме избавите от ужасната верига. О, дон Грегорио, позволете ми само тази нощ да прекарам без верига, утре, ако обичате, отново ми я сложете, а аз нито дума няма да ви кажа, кълна ви се!
Така беше всяка вечер. Веднъж, когато джуджето като бивш обущар поправи обувките на иконома, той реши, като отплата, да го освободи за една нощ от веригата.
— Колко сте добър, дон Грегорио — каза джуджето, — колко хубаво ще спя сега! Преди това ще се помоля за вас. Лека нощ!
Макар нощта да бе лунна, в килията бе така тъмно, че икономът не видя злорадия израз на лицето му, иначе той веднага би му поставил веригата.
— Ако успея да се отскубна оттук — помисли си джуджето след излизането на иконома, — животът ми е спасен и състоянието осигурено. За мен се откриват всички блага на живота и вместо да бъда в затвора, ще ме освободят и ще ми дадат кесия със злато. Ех, колко е хубаво, дявол да го вземе!
Той пристъпи към вратата и се вслуша; чу шум от оживен говор. Монасите вечеряха, без да мислят за него.
— Какво щастие, че ме оковаха с великана, който ме доведе тук! И аз ще си устроя с тях една шега! Впрочем нека видя мога ли да изляза.
Като се оттегли от вратата, то отиде до прозореца, за да съобрази колко далеч е земята. Прозорецът нямаше стъкло и бе премрежен с желязна пръчка.
Ако не я извади, не ще може да премине; джуджето имаше пила, която успя да скрие, и се надяваше да пререже пръчките. Отначало искаше да опознае местността наоколо. Като подаде глава навън, то се убеди, че е над скала, откъдето лесно ще може да се спусне на земята. Но как да се добере до нея?
Джуджето бе обмислило всичко предварително. Без да губи време, извади изпод дюшека пилата и започна да работи, без да бърза и вдига шум. Все едно, докато не заспят монасите, той не може да избяга.
Ръждясалото желязо твърде скоро се поддаде. Като проряза от единия край пръта, джуджето напрегна сили и го извади от рамката; макар и с малък ръст, то имаше удивителна физическа сила.
Като свърши, разкъса одеялото на дълги ивици, завърза ги заедно, за да се спусне по това импровизирано въже. Като се убеди, че то не ще издържи неговата тежест, за миг се замисли.
— Ах, забравих, че имам проклетата верига, която сега трябва да благословя. Тук не е високо. Някакви два-три метра А този глупак ми остави и ключа от катинара.
При тези думи то започна да търси забравения от Грегорио ключ. Когато го намери, завърза веригата за края на железния прът и започна внимателно да я спуска надолу. Видя, че тя не стига до стъпалото само около половин метър. Седна на постелката, за да дочака по-удобно време за бягството.
— Защо чакам? — реши то. — Всички са в трапезарията и са изцяло заети с вечерята, по-удобен случай от този няма да имам. По дяволите! Напред!
Отиде до прозореца, провря се и се спусна по веригата като маймуна. На стъпалото, се огледа, поздрави се, че е избрало именно този час, тъй като трябваше да върви по пътя, където по-късно поставяха часовои. Сега никой не ще му попречи.
Макар нито веднъж да не бе излизало от манастира, джуджето прекрасно помнеше пътечката, по която дойдоха през нощта след бягството от Акордада. То помнеше и стръмния склон на планината и тесния проход, където бяха срещнали часовоя.
Какво да му отговори, като го срещне?
Мислейки за това, джуджето се движеше бавно, като се промъкваше внимателно в тъмнината, държейки се за клоните, но така тихо, че никой не можеше да го чуе, дори и часовоят, който, облечен като монах, стоеше край пропастта с лице към долината, върху която падаше сребристата светлина на луната.
Може би и той като дон Руперто гледаше някой дом, свързан с детските му спомени, от който сега бе изгонен. Може би мечтаеше за деня, когато отново ще влезе в него. Но най-малко мислеше за близката опасност, която го заплашваше.
— Ах — каза си Сорильо, — колко е жалко, че нямам хубав нож.
В същия миг главата му роди адска мисъл, той се хвърли върху монаха и го блъсна долу. Викът на нещастния часовой замря в пропастта, където тялото му изчезна.
— Навярно е умрял — каза си джуджето, — невъзможно е да паднеш от такава височина и да не си разбиеш главата.
И за да се убеди, предпазливо слезе в пропастта, където при лунната светлина видя жертвата си, която лежеше без признаци на живот.
Без дори да се смути, джуджето претърси човека, за да го обере. Пари не намери. Пушката бе счупена и само сребърната дръжка на ножа можеше да послужи за плячка на убиеца.
Като взе ценната вещ, бързо тръгна към града, за да направи по-скоро едно важно съобщение. Трябваше да мине през Сан Аугустин. Страхуващо се от преследване, боящо се от лунната светлина, джуджето стигна едно от предградията.
Видя алея, по която можеше да мине незабелязано, и веднага тръгна към нея. Вървеше надолу, близо до оградата. Изведнъж видя, че насреща му иде човек. Сорильо, чул уверения вървеж на идващия, помисли, че е полицай, и като улови с дългите си ръце клоните на едно дърво, стъпи на оградата и се притаи там. Човекът, без да го види, отмина Джуджето, разбрало, че е вън от опасност, се готвеше отново да слезе на алеята, когато изведнъж чу нежни гласове, те се чуваха все по-близо и по-ясно и най-сетне се показаха и човешки фигури, озарени от светлината на луната… Като ги видя, джуджето едва не извика от учудване — Сантисима! Сеньоритите от екипажа! Джуджето наистина бе попаднало в парка на вилата на дон Игнасио, В топлата лунна нощ Луиса Валверде и графиня Алмонте искаха да се разходят из парка. Те се движеха бавно, заети с една и съща мисъл, от която не можеха да ги откъснат нито ароматният въздух, нито песента на славеите.
— Чудно, че за тях вече нищо не се чува! Как мислите, Исабела, това добре ли е? — попита Луиса.
— Все пак не е толкова странно, колкото ви се струва. Всички пътища се пазят и ако ни пратеха вест за себе си, биха задържали пратеника и върху нас щяха да паднат подозрения. Руперто е много внимателен, за да рискува. Според мен, щом няма вести, значи всичко е добре. Ако Руперто и Флоранс бяха заловени, градът би узнал за това.
— Това е вярно, но все пак ми се иска да зная къде са сега.
— И аз искам! Не мисля, че са се укрили в стария манастир, за който ми писа Руперто. Това скривалище сега не е толкова безопасно. По-скоро те са в Акапулко и ако е така, ние можем да бъдем съвсем спокойни за тях.
— Защо, Исабела?
— На този въпрос сега не мога да ви отговоря, но скоро всичко ще узнаете и ще бъдете доволна, както и баща ви.
Дъщерята на дон Игнасио бе много учудена от думите на приятелката си, но познаваше характера й и не я разпитва повече.
Графинята имаше предвид брожението на юг и готвещото се пронунсиаменто, което трябваше да свали диктатора, но тя се въздържа да съобщи това на Луиса.
Двете се готвеха да си отиват, когато изведнъж се спряха и извикаха:
— Богородице!… Боже мой!…
— Какво е това? — попита Луиса трепереща. — Човек?
Причина за тревогата бе джуджето, скрито до стената.
— Не се плашете, сеньорити — каза то, — зная, че моята външност е отвратителна, но душата ми е чиста. Нима не си спомняте да сте ме виждали?
При тези думи то се повдигна, осветено от луната. Приятелките веднага познаха в него същото джудже,
