принудени със сила, вече е съвсем друго. При това в Мексико не е това, което е в Тексас или в Съединените щати. Ако кражбата не е свързана с жестокост, то тя тук не е безчестие. Веднъж чух как един мексиканец уверяваше, че разбойникът не е по-лош от един държавник и законодател, който ограбва цяла страна. Във всеки случай — продължи той — аз нищо не смея да твърдя, смятам ги толкова за бандити, колкото и за монаси. Мога само да кажа, че те са най-симпатичните хора, които съм срещал някога и не мога да повярвам, че те ще ни принудят на престъпление. Нека се отнесем към тях с уважение, докато получим доказателства, че не го заслужават. Тогава ще постъпим с тях, както са заслужили.
— Ако успеем — забеляза Керней. — Впрочем, по-добре да се погрижим за настоящето… Какво да правим?
— Да останем при нашите нови познати.
— Да, и аз не виждам друг изход. Нека се надяваме, че ще си излезем оттук с чиста съвест, защото нищо не доказва, че сме при крадци.
— Аз долових някои обстоятелства, което говори противното.
— Какво?
— В къщата няма нито една жена. Когато влязох днес в кухнята, не видях нито една фуста. Предполагам, че това повече прилича на монаси, отколкото на разбойници? Какво мислите вие, капитане?
— Наистина не зная, може би мексиканските разбойници в случая приличат на италианските, които не обичат да водят със себе си жени.
— Не е ли чудно — добави тексасецът, че монасите поставят навсякъде часовои? Аз ги видях вчера и днес с пушки, като се връщаха от постовете.
— Всичко това е много странно, но ние когато и да е ще разбулим тази загадка. Ами какво стана с джуджето? — добави той.
— Не зная, капитане, за него нищо не съм чул от онази минута, когато икономът го отведе, и бих желал повече да не го виждам. Такъв мерзавец!
— Навярно са го затворили някъде. Нека там си остане, а ние навярно скоро ще узнаем нещо за нашата участ, тъй като при нас идва игуменът — каза Крис Рок, като видя идващия към тях мним монах.
— Приятелю — каза игуменът, като се обърна към Керней, — позволете да ви предложа пури и да се извиня, че не помислих за това по-рано. Ето ви манилски и хавански, изберете си, моля.
След монаха вървеше икономът с голяма кутия пури, той ги сложи на една от скамейките и се оттегли.
— Благодаря ви, свети отче — засмян каза Керней, — вашите пури са наистина превъзходни.
— Радвам се, че ги оценявате по достойнство — отвърна монахът. — Те трябва да са хубави заради своята стойност. Но моля ви, за това не мислете, пушете колкото искате, на мен те нищо не ми струват. Това е контрибуция, дадена на манастира.
Тези думи бяха съпроводени с усмивка, навярно извикана от някакъв спомен, свързан с пурите.
„Значи, принудителна контрибуция“ — помисли ирландецът, на когото думите на Ривас направиха неприятно впечатление.
Тексасецът не се докосваше до пурите и когато му предложиха, той каза на Керней:
— Кажете му, капитане, че аз бих предпочел лула, ако има.
— Какво казва сеньор Крис? — попита мнимият абат.
— Че той би предпочел лула, ако това не ви затруднява.
— О, in pipa, Грегорио!… Грегорио! — завика Ривас подир отдалечаващия се иконом.
— Не се безпокойте — каза Керней — Крис Рок, задоволете се с пура, не бива да бъдете твърде взискателен.
— Съжалявам, че казах това — отвърна тексасецът, — ще бъда напълно доволен и от пура, особено ако мога да я дъвча. Моят стомах отдавна моли за тютюнец.
— Вземете и дъвчете колкото обичате…
Възползван от поканата, тексасецът си избра една от най-дебелите пури и започна да я гризе като захар, което много учуди Ривас. Крис Рок дъвчеше и пушеше по ред. Скоро се появи и домакинът с лула.
И Ривас на свой ред запали пура и запуши като параходен комин. Пушещият монах винаги и всякъде прави странно впечатление, но тъй като в игумена на манастира в планината Адхуско никой не предполагаше да намери отшелник, то учудването бе излишно. Седнал до Керней и устремил поглед в ширналата се пред тях гледка, той каза на своя гост.
— Какво ще кажете за този изглед, дон Флоранс?
— Великолепно, чудесно! Струва ми се, че никога не съм виждал нещо по-величествено и по- разнообразно.
— Вземете бинокъл — каза монахът — и разгледайте пейзажа обстойно.
Той подаде на Керней бинокъла, който го нагоди за своите очи.
— Виждате ли Педрегал? Той е там, в полите на планината, ще го познаете по сивия цвят.
— Да — отвърна Керней, — аз виждам даже горичката, през която се провирахме.
— Сега погледнете надясно, виждате ли една къща сред полето?
— Да, но защо ме питате за това?
— Защото този дом представлява за мен особен интерес. Как мислите вие, чий е той? Впрочем аз би трябвало да ви кажа чий е той или чий би трябвало да бъде.
— Откъде мога да знам? — попита Керней, който намираше въпроса за много странен.
— Вие сте прав, но аз ще ви обясня. Макар и да имам безспорни права на собственост върху него, той ми бе отнет и даден на нашия бивш домакин, началника на Акордадския затвор, като награда за неговата измяна на родината и делото.
— На какво дело? — попита ирландецът, като отмести бинокъла от очите си. Чутото повече го заинтересува от видяното.
„На родината и нашето дело“ — ето думи, които не могат да се очакват от един монах или разбойник. После разговорът потвърди, че той не бе нито едното, нито другото.
— Делото, за което сме готови да жертваме живота си аз и всички онези, които видяхте в трапезарията, а именно това, което прогласих в моя тост: „Patria у Libertad.“ — Аз бях щастлив да видя възторга от него.
— И учуден, нали, приятелю.
— Казвам откровено, да.
— Това не ме изненадва. Вашето желание да узнаете тайната на всичко видяно и чуто е напълно естествено. Сега е време всичко да ви обясня… Запалете цигара и ме изслушайте. Вие навярно видяхте, че монасите от манастира не принадлежат към никакъв строг орден и може би даже доловихте, че те съвсем не са монаси? Всички те са военни, без двама-трима, всички са офицери и хора от известни фамилии. Последната революция върна отново тиранията на Санта Ана в нашата родина и изгони всички тях, мнозина са изгнаници като мен и главите им са оценени.
— Вие значи не сте разбойници?
Тези думи бяха казани прибързано, неволно се изтръгнаха от устата на Керней.
— Разбойници, amigo mio? Кой ви е казал това?
— Простете, сеньор — извика сконфузен Керней, — тъй ви наричаха в затвора, макар и да не вярвах в това.
— Благодаря ви, сеньор — каза Ривас, — приемам вашите извинения, макар и излишни донякъде. Нашите врагове ни смятат за такива и съвсем не без причини.
Последните думи отново обезпокоиха Керней, обаче той нищо не каза.
— Карамба! Наистина — добави Ривас — нещичко поограбихме, инак не бих могъл да ви предложа нито хубава закуска, нито такива скъпи вина. Ако погледнете долу, ще видите Пуебло Сан Аугустин и зад неговите предградия голяма жълта къща — оттам са нашите запаси, вино, цигари и всичко друго. Принудителна контрибуция! Не мислете, че това е направено несправедливо. Платилият този данък е един от най-големите ни врагове. Това бе и отмъщение, оправдано от обстоятелствата, вярвам, че вие ще се съгласите с мен, когато узнаете подробностите.
— Аз и сега всичко разбрах — отвърна спокойно Керней — и моля да ме извините.
