Въпросът беше отправен към селяните, които стояха долу на моравата.
Като разбраха, че и сър Мармадюк го е чул, те замълчаха, защото не знаеха дали домакинът им ще иска да се отговори утвърдително.
Нахалният тон накара сър Мармадюк да не отговори и въпросът бе повторен.
Сър Мармадюк трябваше да отговори.
— Той е тук — каза той, без да вмъква в отговора си нито титла, нито поздрав. — Аз съм сър Мармадюк Уейд.
— Драго ми е, добри господине. Искам да ви кажа нещо. Може ли насаме? Виждам, че сте с приятели.
— Аз не разговарям насаме с непознати — отговори рицарят, като се изправи гордо. — Каквото имате да кажете, сър, може да бъде казано открито.
— Както желаете, сър Мармадюк — съгласи се Скарт с подигравателно-любезен глас. — Но ако за мое нещастие досега не сме се познавали, то аз живея с надеждата, че това неприятно положение скоро ще се прекрати и че отсега нататък ще се опознаем по-добре.
— Какво искате да кажете, сър? Защо сте тук?
— Аз съм тук, сър Мармадюк, за да помоля за гостоприемството на вашия дом. Между другото, паркът е много хубав, а жилището изглежда удобно. Има достатъчно място за всичките ми хора, струва ми се. Едва ли ще бъде учтиво, ако ядем, пием и спим под един покрив, а останем чужди един на друг!
— Да ядем, да пием и да спим под един покрив ли? Вие сте във весело настроение, сър!
— Пред възможността да бъда в такъв приятен лагер бихте ли очаквали да ме видите другояче, сър Мармадюк?
— След урока, който току-що получихте — отговори рицарят, отвръщайки на иронията, — човек би очаквал да ви види по-сериозен.
— Капитан Скарт може да покаже твърде много белези от рани, за да се тревожи от такава дреболия като тази, за която загатвате. Но ние губим време, сър Мармадюк. Аз съм гладен, войниците ми също; жадни сме. Имаме желание да ядем и да пием.
— Можете да направите и едното, и другото. На три мили оттук ще намерите странноприемница.
— По-близко — отговори Скарт с обиден смях — е нашата странноприемница.
Като каза това, той посочи към голямата къща на сър Мармадюк, които се издигаше гордо и се открояваше на върха на отсрещния хълм.
— Хайде, сър — каза рицарят, загубил търпение, — престанете да говорите със загадки. Кажете открито и веднага какво шекате.
— Ще ви съобщя е удоволствие, сър Мармадюк. Уверявам ви, че така, както съм изгладнял, нямам никакво желание да продължа този непристоен разговор. Корнет Стъбс — продължи той, обръщайки се към подчинения си, — Ако не греша, вие носите в джоба си един кралски пергамент. Моля извадете го и направете на този почтен джентълмен честта да го запознаете с неговото съдържание.
Корнетът, който отново се беше обковал в стоманения си костюм, мушна пръсти под нагръдника на бронята и веднага измъкна пергаментов свитък, върху който личеше голям червен печат. Като го разгъна, той прочете гласно:
Негово величество, научавайки от достоверен рапорт за верноподаничеството на сър Мармадюк Уейд от имението Бълстрод, в графството Бъкингам, с настоящото му възлага да поеме грижата и издръжката на капитан Скарт и неговия конен взвод до времето, когато ще потрябват на негово величество за служба на кралството му; при това негово величество препоръчва споменатия капитан Скарт на сър Мармадюк като способен и доблестен офицер и благородник, който е служил добре на отечеството и на краля.
Подпечатано с големия печат на негово величество, в двореца Хуайтхол, на 15-я ден на октомври, лето господне 1640.
Глава XXI. Стоун Дийн
Пътникът, минаващ през Чилтърнските хълмове, често попада на билото на някоя верига, която извива и обгражда дълбока долина, кръгообразна като басейн.
Много от тези природни вдлъбнатини са доста големи — с повърхност от няколкостотин акра. Често в тия закътани падини могат да се видят сгушени ферми и нерядко някой господарски дом, обграден от зелени пасбища и обкръжен от пояс гора, увенчаваща билото на околната верига. Всичко това прилича на пейзаж, поставен в кръгла рамка.
Подобна картина се разкриваше и в долината на Стоун Дийн — хубава къща, сред приветлив парк, с естествена рамка от букова гора, покриваща околните хълмове.
Някога паркът и къщата на Стоун Дийн бяха поддържани в по-добър ред. Но по времето, за което пишем, около тях витаеше дух на забвение и те напомняха занемарена рисунка, която продължава да виси на стената, докато потъмнее от праха и времето.
И жилището, и пристройките наоколо изглеждаха в разруха и малко белези показваха, че някой живее там. Ако из един от наклонените комини не се издигаше дим — а и той не се виждаше често, — човек, който наблюдава от хребета, би помислил, че къщата е необитаема. Храстите бяха избуяли, а пасбищата, обрасли с прищеп, див боб и трънка, приличаха повече на пущинак, отколкото на част от оградено имение. Рогатият добитък, скитащ из тях, беше подивял както елените, които пасяха редом с него, и подплашен от стъпките на някой неканен гост, хукваше заедно с елените да се скрие в гората.
Около къщата и в парка не се виждаха нито домашни животни, нито домашни птици; човешки глас рядко смущаваше острия писък на сойката в околните гори или пък силното подсвиркване на черния кос от занемарения шубрак и еднообразното грачене на гарвана от високите, покрити със стотици гарванови гнезда брястове, които мрачно засенчваха жилището.
Стоун Дийн всъщност бе от дълго време необитаван. Там живееше само едно от ония странни същества, наричани „пазачи“ — сивокос стар ветеран, който беше по-скоро вещ, принадлежаща към къщата, отколкото неин обитател. Той, кучето му — старо като него — и една котка, също на почтена възраст, бяха единствените обитатели на Дийн36.
Никой в околността не знаеше чие е това имение. Дори и последният му обитател беше се настанил сам. Предполагаха, че истинският собственик живее някъде в чужбина — по всяка вероятност в някоя плантация във Виржиния37.
Но малко хора се замисляха за това, защото Стоун Дийн лежи толкова настрани от обикновените пътища, че малцина минаваха нататък. И малцина можеха да кажат, че са виждали имението. Имаше хора, които живееха, на пет мили от това място и дори не подозираха, че то съществува; други пък, които някога са го знаели, бяха го забравили.
Но напоследък старата къща Стоун Дийн започна да буди интерес и името й често се споменаваше по панаирите и други селски сборища. Причината за това беше, че нов обитател замести оная стара вещ, пазача, който изчезна от мястото така тихо и необяснимо, както тихо бе живял там.
Около новодошлия и неговия дом витаеше нещо странно, дори тайнствено. Селяните, които намираха повод да посетят къщата, съобщаваха, че там имало само един слуга — млад мъж с медночервена кожа и дълга права черна коса на име Ориол. Изглежда, че бил от расата на американските индианци. Група от тях — от плантациите отвъд Атлантическия океан — тъкмо по това време беше посетила Англия.
Знаеше се още, че Ориол не може или пък не иска да говори английски. Във всеки случай посетителите на Стоун Дийн не успяваха да получат от слугата много сведения за неговия господар.
Но самият господар кратко време след установяването си в графството Бъкс стана добре известен на
