Бакъреноцветният прислужник не отговори на това нареждане, макар че то бе дадено на родния му език.
Само едно слабо кимване с глава показа, че е разбрал и ще го изпълни.
Господарят му, сякаш не очакваше друг отговор, тръгна към вратата.
— Търси ли ме някой, Ориол? — попита той, като се спря на стълбите.
Ориол вдигна лявата си ръка хоризонтално и посочи към отворената врата.
— Има ли някой вътре?
На въпроса бе отговорено с утвърдително кимване.
— Само един или повече?
Индианецът вдигна ръка, на която всички пръста бяха свити освен един.
— Само един? Пеш ли пристигна, или на кон? — Ориол отговори, като разтвори показалеца и средния пръст на дясната си ръка и ги постави върху показалеца на лявата.
— Конник! — каза кавалерът, обяснявайки знака. — Късно е за посетител, а и аз не очаквам никого тази вечер. Непознат ли е Ориол?
Индианецът потвърди, като разпери пръсти и ги постави така, че закри и двете си очи.
— Личеше ли дали идва отдалеч?
Индианецът отговори на този въпрос пак с жестове — той протегна напред дясната си ръка с вдигнат отвесно показалец, а после бавно я придвижи към тялото.
Конникът идеше отдалеч — факт, който индианецът беше разбрал от състоянието на коня му.
— Щом настаниш Хюбърт, покани чужденеца във всекидневната. Побързай, той може би няма да се бави.
Ориол поведе коня и двамата изчезнаха от погледа така тихо, като че бяха видения от някакъв мираж.
— Дано да е някой от Лондон — си каза кавалерът, влизайки в къщата. — Трябва ми пратеник за столицата, а не мога да се лиша нито от Денси, нито от Уолфорд. Навярно там са знаели за идването на Скарт от по-рано, но присъединяването на сър Мармадюк към нашето дело ще бъде новина, и то добра новина, и за Пим, и за Хемпдън.
— Няма да чакам Ориол да го доведе в стаята ми — продължи той, като помисли малко. — Предполагам, че гостът е в старата трапезария. Веднага ще отида при него.
С тези думи кавалерът влезе в стаята, където очакваше да поздрави нощния си посетител.
Като видя, че няма никой, той продължи да търси в друга стая, в която Ориол може би беше поканил непознатия; после в трета и най-после отиде в библиотеката — стаята, която обикновено използуваше и в която беше наредил да доведат госта.
Библиотеката също беше празна. Посетителят не беше там.
Кавалерът малко се изненада, но светлината, която блещукаше откъм кухнята, и звукът, долитащ оттам, го накараха да тръгне нататък.
Като влезе в това домашно помещение, той забеляза човека, който му бе направил честта да дочака завръщането му в къщи до този късен нощен час. Само с един поглед кавалерът позна, че беше Грегъри Гарт.
Бившият разбойник се беше изтегнал върху една голяма букова пейка пред огъня, който сигурно е бил буен, но сега едва тлееше — полуизгорелите дърва се бяха разделили на две и паднали настрана.
Лампа нямаше, но от жарта и пламъка, който лумваше от време на време, идваше достатъчно светлина, която даваше възможност на кавалера да разпознае фигурата и чертите на своя посетител.
Той беше заспал така дълбоко, като че се намираше у дома си, на собственото си легло; а гръмогласното хъркане от широките му ноздри показваше, че само здраво раздрусване би могло да го събуди.
— Значи Грегъри Гарт! — промълви кавалерът, като се наведе над спящия и се вгледа полунасмешливо в лицето на бившия си слуга. — Значи вас, уважаеми сър, имам честта да приема?
Продължително хъркане — каквото може да излезе от ноздрите на някой носорог — беше единственият отговор.
— Чудно какво го е довело тук тази нощ, толкова скоро след… Дали да го събудя и да го попитам, или да го оставя да си похърка до сутринта?
С едно ново тръбно изхъркване спящият сякаш искаше да покаже, че е съгласен с второто предложение.
— Добре — продължи кавалерът. — Всъщност аз се радвам, че го виждам тук. Изглежда, че е удържал обещанието си и се е простил със своите ужасни помощници. Вярвам, че го е сторил. Има зрънце честност в този мошеник, поне някога имаше, макар че може досега да го е потъпкал. Ако се съди по дълбокия му сън, човек едва ли би помислил, че нещо тежи на съвестта му. Каквото и да е сторил, надявам се, че се е опазил от…
Кавалерът се поколеба да произнесе думата, която най-напред бе дошла в ума му.
— Да държи десет фута дълго копие на дванадесет инча от гърдите на някого е грозна улика против него. Кой знае какво щеше да стане, ако не бях го познал навреме? Дали да го оставя да поспи? Леглото е доста твърдо, но и аз нерядко съм спал и на по-лошо легло от това; мисля, че Грегъри не е свикнал да живее кой знае колко разкошно. Нищо няма да му стане, ако полежи на него. Ще го оставя до сутринта.
Бившият господар на Грегъри вече тръгваше с намерение да се върне в стаята си, когато нещо бяло в ръката на заспалия привлече погледа му и го накара да се приближи и да го разгледа.
Като посбута въглените с върха на ботуша си, огънят пламна и той видя, че белият предмет е къс хартия, сгънат като писмо.
Беше доста голямо писмо, поизмачкано в пръстите на бившия разбойник, който го стискаше здраво. На плика личеше, голям червеи печат; кавалерът, след като го разгледа по-внимателно, позна, че е кралският печат.
— Писмо от краля! — възкликна той изненадано. — До кого ли е адресирано? И как така този достопочтен приятел тъй бързо се превърна от разбойник по кралските пътища в кралски куриер?
Отговорът на първия въпрос можеше да се получи, ако се прочетеше адресът, но той беше закрит от голямата мазолеста длан, която лежеше върху писмото.
За да се получи отговор на другата загадка, трябваше да се събуди спящият; сега кавалерът реши да стори това.
— Грегъри Гарт! — извика той, като доближи устни до самото ухо на разбойника. — Грегъри Гарт! Горе ръцете!
Добре познатите думи подействуваха на спящия като електрически шок — така както действуваха те върху другите, когато той ги произнасяше, макар и с друго значение.
Като се изправи и едва не падна в огъня, преди да стъпи на краката си, Гарт инстинктивно повтори фразата:
— Горе ръцете!
После объркан, в полусънно състояние, той продължи:
— Парите или живота! Стойте си по местата, другари. Те няма да се съпротивяват. Те са мирни джентълмени…
— Ха! Ха! Ха! — прекъсна го кавалерът и като избухна в смях, хвана бившия си прислужник за рамото и го бутна отново на пейката. — Мълчи, Грегъри, че ще изпъдиш плъховете от къщата.
— О, божичко, о, божичко! Мастър Хенри, вие ли сте! Аз бълнувах — още не съм се събудил, — хиляди извинения, мастър Хенри!
— Ха! Ха! Ха! Е, Грегъри, добре, че освен плъховете няма кой да чуе твоите бълнувания; ти можеше да разправиш такива неща за себе си, че да загубиш новата си служба.
— Новата си служба? Какво искате да кажете, мастър Хенри?
— От това, което носиш в ръката си — каза кавалерът, кимвайки многозначително към писмото, — схващам, че си станал кралски куриер.
— Ах! Сега ви разбирам, мастър Хенри. Кралски куриер, и таз хубава! Тъкмо за Грегъри Гарт работа! Не съм аз кралски куриер, ама срещнах един, който е. Ей заради това писмо пристигнах толкоз късно през нощта — иначе щях да дойда в по-приличен час.
