укор. — О, господи, мастър Хенри! Как можете да ме подозирате в подобно нещо! Убийство — не, не — никога! Кълна ви се, не съм помислял дори за такова нещо. Ръцете ми са чисти от кръв като ръцете на пеленаче в люлка. Аз и без това съм вършил достатъчно злини. Ограбвал съм, нали знаете — щях да ограбя и вас, и приятеля ви…
— Почакай, Грегъри! Какво щеше да направиш, ако не те бях познал?
— Щях да избягам, мастър Хенри! Щях да избягам като заек! Щях да си плюя на петите веднага, щом видех, че сте опасен. И ако пистолетът ви не ме спреше, щях да изоставя другарите си на вашата милост. Ох! Мастър Хенри, малко пътници постъпват като вас. За пръв път ми се случи да направя и друго, а не само да заплашвам и вдигам врява; но само това смятах да сторя с вас и вашия приятел.
— Достатъчно, Грегъри! — каза кавалерът, видимо доволен, че старият му слуга никога не е пролял невинна кръв.
— А сега — продължи той — надявам се, че в бъдеще няма да се позориш дори и само със заплашвания — поне що се отнася до пътници. Може би в това време аз ще успея да намеря противници, по-достойни за твоята опасна пика. А сега остани тук до сутринта. Когато слугата ми се върне от конюшнята, ще се погрижи да ти даде вечеря и легло по-удобно от това, от което току-що стана.
— О, мастър Хенри! — извика Грегъри, като видя, че Холтспър си тръгва. — Не си отивайте! Моля ви се, не си отивайте, докато не прочетете какво пише в този документ. Той се отнася до много важни неща, мастър Хенри, и сигурен съм, че и вие сте между тия, за конто се споменава в него.
— И мене ли засяга, мислиш? Името ми споменато ли е?
— Не, не името ви, но тук има нареждания за другиго, а от това, което знам за вас, усъмних се веднага, щом го прочетох, че това сте вие.
— Грегъри, — каза кавалерът, като се приближи до стария си слуга и заговори с глас, в който се долавяше тревога за това, как ще бъдат посрещнати думите му, — каквото знаеш за мене, задръж го за себе си. Никому нито дума за миналото ми — така, както и ти очакваш да пазя тайна за твоето минало. Тук не знаят истинското ми име. Това, с което се наричам сега, е прието за известно време и с известна цел. Скоро няма да ме е грижа кой знае другото ми име; но още не, Грегъри, още не. Не забравяй това!
— Няма да забравя, мастър Хенри.
— Аз ще прочета писмото — продължи кавалерът, — щом казваш, че съдържа нещо, което може да ме интересува, и особено след като не аз съм имал нескромността да го отворя. Ха! Ха! Твоето неблагоразумие, достойни Гарт, ще спаси съвестта ми от угризение.
Усмихнат, кавалерът разтвори писмото и като го държеше към светлината на припламващите пънове, скоро вече знаеше съдържанието му.
Глава XXIII. Известие от Джон
Съдържанието на кралското послание до Скарт не изненада много Хенри Холтспър. Неговото държание показа, че част от това послание му беше вече известна, а останалото можеше да се очаква. Но все пак в поведението му имаше нещо, което убеди Грегъри Гарт, че не е навредил на господаря си, като е отнел писмото от куриера.
Холтспър все още се взираше в писмото, когато младият индианец влезе. За миг-два той остана сериозен и мълчалив, сякаш за да разбере дали е нужен за нещо, а после взе от масата една лампа, запали я от пламъка на огъня и се оттегли. Той излезе така тихо, както беше и влязъл; Грегъри Гарт остана зяпнал от истинска саксонска изненада и се чудеше в кой край на света се е родил този безмълвен чужденец.
След като прочете писмото, кавалерът го сгъна и скри под дрехата до гърдите си като нещо, което грижливо трябва да се пази. После се обърна към бившия разбойник, посочи многозначително храната върху шкафа, излезе в коридора и се запъти към библиотеката, дето Ориол с лампата вече го беше изпреварил.
Библиотеката беше голяма стая, мебелирана просто и оскъдно. В средата имаше дъбова маса с няколко стола от същото дърво, небрежно пръснати около нея. По стената висяха картини, но мъчно можеше да се разбере какво представляват, защото ги покриваше отдавна напластен прах. Тук-там се виждаха шкафове за книги — рафтовете им бяха претъпкани със старинни томове, станали също жертва на отдавнашна немара. Други предмети, разхвърляни наоколо, показваха, че неотдавна някой се бе погрижил за тях. Имаше оръжия, снаряжения, ездитни принадлежности, пътнически чанти и други подобни вещи, небрежно нахвърляни по столовете, по масите или по пода. Всичко това говореше, че къщата е обитавана от човек, който е тук за кратко време.
Когато кавалерът влезе, в стаята нямаше никой. Оставил лампата върху масата, индианецът беше излязъл отново и сега бе застанал на площадката пред главния вход — мълчалив и неподвижен като статуя също както при завръщането на господаря му.
— Така-а — промълви кавалерът, след като седна пред масата и отново прегледа писмото. — Скарт е изпратен тук да събира войници. С каква цел? Сигурно не за нова кампания срещу шотландците? Струва ми се, че негово величество не иска да се бие повече с тоя враг. Друг враг може би скоро ще привлече вниманието му — друг, по-близо до него. Може би той става подозрителен и затова дава тия нареждания до капитана на кирасирите. Е, нека той ги изпълни, ако може. Колкото до набиране на войници, аз мисля, че свърших тази работа преди него. В това графство той няма да прибави много нови редици към взвода си — ако, разбира се, може да се вярва на обещанията на селяните. Преследването на Хемпдън и неговата популярност спечелиха Бъкингамшайър за каузата на правдата — дребните земевладелци до един са на нейна страна, а що се отнася до селяните — тях пък ги насочих в правилния път. Благородниците идват при нас един след друг. Днешният ден беше решаващ за сър Мармадюк Уейд — превърна го от пасивен наблюдател в активен съучастник или конспиратор, ако тази дума звучи по-добре! Ах! Сър Мармадюк! Отсега нататък ще ви обичам почти толкова, колкото обичам и вашата дъщеря. Не, не, не. Това е любов, която с нищо не може да се сравни. За нея съм готов да пожертвувам всичко на света — да, дори и делото! Никой не ме чува; говоря на собственото си сърце. Него не мога да измамя. Аз мога да скрия любовта си от хората, но от себе си не мога, не, нито пък от нея. Но тя сигурно вече е разбрала! Трябва да е прочела в лицето ми, в действията ми. Не минава час, без да помисля аз нея — минута не минава дори. И в съня си виждам образа и — така ясно, като че ли е тук, — този прекрасен женски образ, с корона от червени рози и искрящо злато! Възможно ли е това да е илюзия? Може ли всичко да е било случайност? Случайни ли бяха тези срещи — само аз ли ги желаех? И последната, най-скъпа от всички срещи — когато на земята падна снежнобелият спомен, който с гордост нося на шапката си, — кажете ми, вие духове на любовта, кажете ми, че не съм жертва на въображението си, защото това ще бъде съдбоносно за моето щастие! Аз я видях, говорих с нея, по не посмях да я попитам. Макар че се стремя към истината, не посмях да я попитам. Страхувах се от отговора, както строящият въздушни кули се страхува от бурята, която в миг ще ги разруши. О, господи! Чувствувам, че ако тази последна любов в моя живот се разруши, аз ще загина под развалините й.
Кавалерът млъкна; една дълбока въздишка повдигна гърдите му — той като че ли се ужасяваше пред мисълта от подобно нещо.
След миг продължи размишленията си.
— Тя не може да не е видяла ръкавицата си, поставена на такова явно място. Не може да не я е познала. Не може да не е разбрала защо я нося. И въпреки всичко, ако постъпката й е била случайна, ако ръкавицата наистина е била загубена — тогава и аз съм загубен. В нейните очи аз ще бъда един нахален, самонадеян мошеник. Вместо на любовта й ще стана обект на възмущението й — не обичан, а презиран! Скарт въпреки поражението си ще бъде за нея по-достоен от мене! Аз съм луд, че мисля за нея! Повече от луд дори, щом си въобразявам, че тя мисли за мене! Повече от лош съм, щом желая това. Дори и да ме обича, какъв може да бъде краят? Това само ще я погуби! Бог да ме пази от подобно престъпление! Небето ми е свидетел, помъчих се да избягна това. Опитах се да не я обичам, имаше моменти, в които исках и тя да не ме обича. Така беше в началото. Но уви! Вече не мога да устоя на сладкото очарование. Не мога вече да обуздая сърцето си; сега и душата, и тялото ми трябва да му се подчинят. Ако Мериън Уейд не ме обича, не ме е грижа кога ще умра, нито пък как ще умра — дали на позорното бесило, или в славен гроб. Трябва лично да говоря със сър Мармадюк. Сега дори и писмо може да не стигне до него. Това е чудовищно — тази постъпка на негово величество! — кавалерът произнесе последните думи с подчертано презрение. —
