Чудовищно и същевременно страшно глупаво от страна на краля. Това неминуемо ще бъде в полза на нашето дело и аз ще се радвам, ако се явят и други освен сър Мармадюк. Но като си помисля, че в къщата му е Ричард Скарт — този коварен дворянин, този пропаднал човек — под един покрив с Мериън Уейд, на същата трапеза, непрекъснато с нея, ден и нощ, с онова опасно влияние, което произтича от властта му. О, небеса!
Мъчителните мисли, произлезли от тези разсъждения, накараха кавалера да стане и бързо да премине през стаята, за да се поуспокои.
— Дали сър Мармадюк ще остане в Бълстрод? — продължи той след известно време. — И какво ли друго би могъл да стори? Където и да отиде, само ще си навлече гнева на този командуван от кралицата тиранин и може би ще бъде подложен на още по-свирепо наказание. Но ще остави ли семейството си там, сред тия наперени войници, да бъде може би оскърбявано, а може би и… Той сигурно ще ги изпрати да заминат някъде, където и да е, докато настъпят по-добри времена. Слава богу, че има надежда за по-добри времена! Утре ще се видя със сър Мармадюк. Обещах му да го видя. Ще потърся начин да се срещна и с нея, макар че това може да ми причини болка и тази среща да бъде последна.
Като изрече тези твърде необмислени думи, кавалерът отново се отпусна на един стол. Облакътен на масата, с длани, кръстосани върху челото, той сякаш се отдаде на дълбоки и мъчителни мисли.
Каквито и да бяха те, той не можа да им се отдаде задълго. Влизането на Ориол не би го отвлякло от мислите му — защото обутите в мокасини крака на индианеца не правеха никакъв шум, — но в същия миг се чу друг шум — конски копита чаткаха по чакъла пред главния вход.
Ориол влезе и застана в поза, която показваше, че иска да съобщи нещо.
— Какво има, Ориол? Нов посетител ли? — Индианецът кимна утвърдително.
— На кон ли е? Излишно е да питам — чух стъпките на коня му. Непознат ли е?
Индианецът отговори със същия знак както на предишния въпрос, като допълни пак с предишните знаци, че посетителят идва от далечен път.
— Покани го тук и се погрижи за коня му — настани го в конюшнята. Джентълменът може би ще пренощува у нас.
Мълчаливият слуга не даде знак, че е разбрал нарежданията, а направо тръгна да ги изпълнява — извъртя се на пети и излезе от стаята.
Пристигането на гост в този или в който и да е друг час не изненадваше домакина на Стоун Дийн. В това нямаше нищо необикновено. Обратно, по-голямата част от посетителите му бяха свикнали да идват след полунощ и нерядко си тръгваха преди утрото. Оттам и това „може би“ в нарежданията, дадени на Ориол.
— Кой може да бъде? — се запита Холтспър, когато слугата излезе от стаята. — Тази нощ не очаквам никого.
Сериозният плътен глас отвън, който в този миг запита нещо слугата, не помогна на Холтспър да познае посетителя.
Ориол не отговори, но безшумните му знаци изглежда са били достатъчни, защото след малко в хола се чуха стъпки от тежки ботуши, както и леко звънтене на шпори. Миг след това на прага се появи висок мургав мъж и без да чака покана, без дори да сваля шапката си, решително влезе в стаята.
Човекът, който така свободно се представи, беше със странна, почти груба външност. Той беше облечен в костюм от груб кафяв плат, носеше филцова шапка без никакво перо и здрави ботуши с прикрепени към тях железни, много ръждясали шпори. Вместо дантелена яка около шията си имаше тясна ивица от обикновен лен, която заедно с късата му коса му придаваше вид на пуритан38 независимо от религиозните му убеждения.
Като се изключи простото облекло, нищо друго — нито в израза, нито в държанието му — не показваше, че три е обикновен пратеник или слуга. Напротив, лекото кимване, с което удостои кавалера, това, че не свали шапката си, и самоувереността, която запази, когато влезе в стаята, говореха за човек, който независимо от общественото си положение не е свикнал да раболепничи в присъствието на големци.
Лицето му беше по-скоро сериозно, отколкото навъсено. Косата му беше тъмна, цветът на кожата — малко мъртвешки блед, но чертите му бяха приятни. Те далеч не бяха приветливи, но бяха интересни, защото изразяваха спокойствие и смелост и издаваха силен характер, което потвърждаваха и проницателните му очи, черни като въглен.
— Ако съдя от праха по дрехите ви, мастър — каза Холтспър, след като отвърна на поздрава на посетителя, — вие сте оставили доста мили зад гърба си, след като сте стъпили на стремената.
— Двадесет и пет.
— Това е точно разстоянието до Лондон. Предполагам, че оттам идете.
— От Лондон.
— Мога ли да попитам с каква задача?
— Изпраща ме Джон — отговори непознатият, като натърти многозначително на името.
— Носите писмо за мене ли?
— Нося.
Настъпи пауза — Холтспър мълчеше и очакваше да получи писмото.
— Преди да ви предам известието — продължи непознатият, — нужна ми е една дума, за да бъда сигурен, че вие сте този, когото търся.
— Този Джон, който ви изпраща, е същият, който смело отказа да плати корабния данък.
— Достатъчно! — каза непознатият и като извади едно писмо изпод дрехата си, без колебание го подаде на домакина.
Върху сгънатата хартия нямаше адрес, но когато кавалерът я отвори под светлината на лампата, в началото на страницата се видя нещо като адрес, написан с йероглифи.
Писмото обаче беше написано на чист английски език, както следва:
„Един кирасирски капитан — на име Скарт — тръгнал надолу към вас с разнебитения си взвод. Предполага се, че задачата му е да набере войници. Ще се настани у сър Мармадюк Уейд, но вие навярно ще научите за това, преди нашият пратеник да е пристигнал. Ще бъде добре, ако сър Мармадюк вече се присъедини към нас. Намерете начин да се видите с него и ни уведомете как изразява своето благоразположение. Без да се излагате на опасност, направете всичко възможно, за да попречите на набирането на войници. Съберете приятелите на старото място през нощта на. Пим, Мартин и аз ще дойдем, а може би и младият Хари Уейн. Ако успеете да доведете и сър Мармадюк, това ще бъде от полза за нас. Постарайте се поканите за срещата да бъдат предадени с нужната предпазливост и от сигурни ръце. Давам ви много малко време. Действувайте внимателно, защото този кирасирски капитан, който е доста влиятелен в двореца, несъмнено е натоварен и с други задачи освен набирането на войници. Следете го; помъчете се същевременно да избегнете от неговото внимание. Моят пратеник ще се върне обратно веднага. Нахранете коня му и го изпратете. Можете да му се доверите. Той е страдал за делото, което можете да схванете само като погледнете под периферията на шапката му. Не се обиждайте, ако стои с шапка във ваше присъствие. Така е свикнал. Той сам ще ви каже името си, което поради известни причини не може да бъде написано тук. Борбата за правда смело продължава.“
Така свършваше писмото.
Накрая нямаше име. Не беше и нужно. Макар почеркът да не беше на големия родолюбец, Хенри Холтспър знаеше много добре, че е писано под негова диктовка. Не за пръв път той се свързваше по този начин с Хемпдън.
Щом прочете съобщението, Холтспър хвърли незабелязано поглед към лицето, което го беше донесло — поглед, отправен към онази част, която се намираше под шапката му.
Там Холтспър не видя нищо — поне нищо, което да обясни двусмисления намек в писмото. Но все пак имаше нещо странно. Периферията на касторената шапка от двете страни, беше извита надолу и притисната с кожена каишка, която минаваше под брадата — сякаш ушите на този, който я носеше, бяха настинали и той искаше да ги запази от студения нощен въздух.
Тази странна мода не остана задълго загадка. Човекът, който я беше възприел, забеляза скрития изпитателен поглед на кавалера и мрачно се усмихна.
