— Прави ви впечатление, че нося шапката си твърде нахлупено — за да не кажа невъзпитано — каза той. — Това е отскоро. Ако я сваля, ще разберете защо, но може би ще е достатъчно само да ви кажа името си. Аз съм Уилям Прин.
— Прин! — възкликна кавалерът, като се загледа в него, и живо сграбчи реката на пуритана. — Горд съм, че ви виждам в своя дом, и цялото гостоприемство, което мога да окажа…
— Не е нужно Хенри Холтспър да декларира чувствата си към Уилям Прин — каза безухият пуритан, прекъсвайки хвалебствената реч. — Приятелят на потиснатите е добре известен на тия, които са страдали — а аз съм в тяхното число. Благодаря ви за гостоприемството, но от него мога да се възползувам само за няколко минути. След това трябва да се сбогуваме и да тръгвам. Работата господна не трябва да се бави. Жетвата зрее бързо и затова жетварите трябва да приготвят сърповете си.
Кавалерът твърде добре разбираше нуждите на времето, за да губи и миг дори в празни приказки. Давайки заповед да се погрижат добре за коня на пратеника — задача, с която се зае бившият разбойник, — Холтспър нареди Ориол да поднесе закуска на посетителя.
Макар че бързаше; гладният пуритан почете закуската, а в това време Холтспър отвори бюрото си и бързо написа отговор на писмото.
И отговорът, както писмото, беше без обръщение и подпис, за да не се изложи нито този, който го пишеше, нито онзи, за когото беше написано. Най-голяма опасност носеше човекът, който трябваше да го предаде. Но здравият борец за религиозна свобода не се страхуваше от опасността. Великото дело, горящо в ентусиазираното му сърце, го правеше безстрашен към дребните опасности. След като закуси набързо, той отново се метна на седлото, сдържано, но братски стисна ръката на своя домакин, махна за сбогом на Стоун Дийн и безшумно се отдалечи.
Глава XXIV. Трима куриери
Тропотът от копитата на отдалечаващия се кон на пуритана още не беше заглъхнал по настланата с чакъл пътека, когато Холтспър повика бившия разбойник при себе си.
Междувременно Гарт не беше изгубил времето си напразно. Това личеше по бута студено месо, от който го бяха поканили да си похапне — същият, сложен преди малко пред току-що заминалия пътник. Огромната дупка, издълбана около костта, говореше недвусмислено, че той си е хапнал до насита, а голямата чаша ейл39, изпита с месото, бе повишила настроението му.
Тъй като преди това си беше поспал достатъчно, за да навакса загубената необходима почивка през изминалата нощ, сега той беше готов на всичко, или както сам каза: „На всичко — от игра на зарове до човекоубийство!“
Хубаво беше, че се чувствуваше бодър, защото услугите му, макар и не за убийство, бяха много необходими в този момент.
— Гарт! — започна кавалерът, когато бившият слуга влезе в стаята. — Загатнах ти, че скоро може да бъдеш нужен за една благородна цел. Ето, нужен си сега.
— Готов съм да изпълня заповедите ви, мастър Хенри. Досега не съм рязал гърла, но ако кажете…
— Срамота, срамота е, Грегъри! Не позволявай на мислите си, добри приятелю, да стигнат до такива опасни крайности. Ще има време да говорим за убийства, когато… — Тук кавалерът прекъсна думите си. — Остави това — продължи той. — Сега си ми нужен за съвсем миролюбива цел.
— О, както кажете, мастър Хенри! Готов съм да стана пуритан и да тръгна да проповядвам, ако сте намислили да ме правите мисионер. Поприказвахме си малко с тоя тук, докато му пишехте отговора. Обясни ми той доста неща за тяхното тълкуване на светото писание. Мисля, че имат право, макар че не е точно както е казал старият Господ Бог и неговите римски свещеници.
— Слушай, Гарт! — каза кавалерът нетърпеливо. — Услугата, която искам от тебе, няма нищо общо с религията. Нужен ми е куриер — човек, който познава околността, и по-точно жилищата на няколко благородници, на които трябва да изпратя писма. От колко време живееш в Бъкингамшайър?
— Ами че от доста време вече съм из стария Бък, мастър Хенри — не постоянно, ама кажи-речи, все съм тук през последните десет години; всъщност, откак напуснах старото място, нали разбирате. Ама никога не съм се застоявал повече от година на едно място. Здравето ми се разклащаше сегиз-тогиз, та трябваше да променям въздуха.
— Значи познаваш топографията на областта?
— Не разбирам, какво искате да кажете с това топография. Малко трудничка дума. Но ако искате да кажете пътищата, познавам ги толкова добре, колкото и този, дето ги е правил — особено пътищата оттук до Оксфорд.
— Добре! Точно за тази посока ми е нужен доверен куриер. Имам хора, които да изпратя на север и на юг, но нямам човек, който да познава местността към Оксфорд. Ти си подходящ. Щом като знаеш пътищата за нататък, тогава сигурно познаваш и повечето от именията наоколо… имам предвид тия на благородниците.
— О! Да-а-а — измънка замислено Грегъри. — Чувал съм да се говори за повечето от тях, а сигурно и те са чували да се говори за мене.
— Можеш ли да занесеш писма на X. Л., на сър К. Ф., на младия М. — син на лорд С, на P. M. от имението Чивърли и на мастър Г. С. съдията на областта Хай Уайкомб?
Задавайки тези въпроси, кавалерът изричаше пълните имена.
— Да — отговори бившият разбойник, — смятам, че мога да занеса писмата на всички благородници, които споменахте, и точно както ги изредихте. Но ако трябва да започна от последното име, май че ще спра там, откъдето съм почнал.
— Какво? Не те разбирам, Грегъри.
— Ами че то е съвсем просто, мастър Хенри. Ако трябва да занеса писмо на този стар шишко, съдията на Хай Уайкомб, кой знае дали ще ви донеса отговора, пък още по-малко дали ще ме пуснат да ида до другите места, дето споменахте.
— Че как така, Гарт?
— Защото, нали разбирате, старият Уик и аз малко се посдърпахме веднъж и ако той пак ме види, може да си спомни за тая разправия и да ме пипне. Ще занеса писмата ви на другите, а на него най-накрая, и то ако трябва. Ако настоявате, мастър Хенри, ще го занеса, ама не ви обещавам да донеса отговорите.
— Остави го тогава — каза кавалерът, който изглежда се отказа да влезе във връзка със съдията на Уайкомб. — Надявам се, че ще можеш поне другите да посетиш спокойно.
Грегъри кимна утвърдително.
— Трябва да тръгнеш веднага. Ах! Забравих — ще ти е нужен кон!
— Не, няма — отговори разбойникът с многозначителна усмивка, — аз си имам.
— О! Конят, който ти…
Кавалерът се поколеба да произнесе думата, която беше на върха на езика му.
— Ами да-а-а — отговори проточено бившият разбойник. — Досега този кон е служил на краля, а сега не виждам защо да не може да послужи на народа. Ако ми позволите да кажа какво мисля, мастър Хенри, май че по такава работа ме изпращате сега.
— Да — потвърди кавалерът натъртено.
— Радвам се — възкликна Гарт с възторжен глас. — Напишете си писмата, мастър. Хенри, аз ще ги занеса, където трябва, та дори и да има някое писмо за тъмничаря на Нюгейт40.
Кавалерът, доволен от въодушевлението му, отиде усмихнат до масата и се зае да приготвя писмата.
За по-малко от час бившият разбойник бе превърнат в пощальон и възседнал откраднатия кон на кралския куриер, пътуваше по главния път, който свързва град Лондон с града на университетите41.
След неговото тръгване в стаята бе извикан индианецът.
— Ориол! — каза кавалерът. — Смяташ ли, че можеш да намериш пътя за колибата на Дик Денси — дърваря, който идва често тук? Ходил ли си в неговия уигуам42, нали?
