това.
— Ах, ах — засмя се кавалерът, — това едва ли го препоръчва като човек, на когото можеш да се довериш. Но то не е толкова важно. Той няма да знае много за поверената му задача и затова няма да е толкова опасно да занесе писмата.
Денси разбра, че трябва да поеме пътя веднага, и без да говори повече, тръгна на далечната си обиколка. Преди да напусне къщата обаче, той се укрепи срещу студения нощен въздух с чаша силен ейл, който Ориол по нареждане на господаря си му даде.
Уил Уолфорд — между действуващите лица в танца морис той изпълняваше ролята на Робин Худ — беше вторият, който се яви, за да получи нареждания.
Той беше съблякъл яркозелената си туника и сега носеше обикновения си костюм — късо палто от сив домашен плат и широки бухнати панталони, достигащи до средата на бедрата. Зелените вълнени чорапи, с които представляваше разбойника, бяха още на краката му. Обут беше в тежки подковани обуща. На главата си носеше високата шапка, с която беше на празненството, и част от петльовите пера все още стърчаха над червената панделка наоколо.
Общо взето, дърварят се обличаше добре, държеше се като селско конте и издаваше, че е доволен от външния си вид.
Той обаче едва ли имаше причини да се чувствува толкова горд. На празненството недостойно представи рицаря-разбойник от шеруудската гора. И сега без романтичния си костюм той изглеждаше като оскубан петел и съвсем не приличаше на човека, когото хубавата Бет Денси би избрала за свой любим.
Изразът на лицето му беше неприятен — по-скоро мрачен, отколкото лош, а в погледа на воднистите му очи, подобни на очите на видра, се четеше не само подлост, но и неискреност. Явно Уил Уолфорд не беше човек, на когото можеше напълно да се вярва. Той изглеждаше от тия хора, които, за да задоволят някоя своя страст, са готови да станат предатели на борците.
Хенри Холтспър подозираше тия черти в характера му и това го възпря да му открие тайната, запечатана в шестте писма, които му повери да занесе, след като му съобщи имената на благородниците, за които бяха предназначени.
Обещавайки — съвсем искрено — да изпълни задачата, дърварят излезе от стаята. Но когато се намери в тъмния хол, погледът, който хвърли през рамо, издаде неговите неприязнени чувства към покровителя му. Още по-мрачен беше погледът, отправен към младия индианец, когато той — с явно нежелание — му подаде прощалната чаша.
Уил не продума и не вдигна наздравица нито за господаря, нито за слугата. Чашата с ейл бе изпразнена в мрачно мълчание и след това без нито дума за благодарност той я тикна в ръцете, от които я бе получил. С грубо „лека нощ“ Уил Уолфорд излезе през коридора и скоро изчезна от погледа.
Ориол се върна в стаята на Холтспър и като спря до вратата, почака господарят му да го погледне. Когато той стори това, индианецът повдигна дясната си ръка хоризонтално с дланта нагоре и описа широк кръг встрани.
— Добър ли казваш? Кой е добър. — Индианецът направи знак, че още не е свършил.
— А, имаш ли още нещо да кажеш? Продължавай!
Индианецът отново отдалечи ръка от тялото си с вълнообразно движение. Този път палецът беше вдигнат нагоре.
— Не — каза кавалерът, обяснявайки знака, — не е добър, искаш да кажеш? Този, който току-що си отиде ли?
Ориол кимна утвърдително и постави пред устата си показалеца и средния си пръст съединени. След това, отдалечавайки ги от устните си, той ги раздели — това означаваше, че думите на дърваря са раздвоени, т.е., че говори едно, а върши друго.
— Лъжец, измамник, искаш да кажеш, Ориол? И аз подозирам това. Не се страхувай, няма да му се доверя много. Но хайде, мой верни червенокожи, ти сигурно си много уморен. Затвори вратата, за да не влизат плъховете и крадците, и иди да си легнеш. Надявам се, че вече няма да ни безпокоят посетители, докато не си починем добре. Върви да спиш, мое момче.
С тези думи кавалерът взе лампата, излезе от библиотеката и тръгна към своята спалня.
Глава XXV. На полски лагер
Върху гордото чело на един от централните хълмове на парка Бълстрод се намираше жилището — великолепно здание от червени тухли и фасада от бели камъни, пренесени през морето чак от каменоломните на Кен.
Постройката беше в нормандски стил, с дебели масивни стени и кръгли римски арки над вратите и прозорците. Пред нея имаше пространство, предназначено за цветя и храсти, а отзад се намираха конюшните и другите пристройки, тъй че между тях и жилището се образуваше голям двор.
Зад пристройките беше градината; в нея се отиваше от двора през здрава желязна врата. Всичко това — дворове, градини и къщи — бе опасано от дълбок боен ров, който придаваше на господарската къща вид на укрепен замък.
На утрото след празненството дворът в парка Бълстрод представляваше необикновена гледка. Ако някой чужд човек влезеше през голямата арковидна порта, можеше да вземе квадратния двор за казармен плац. Край стените стояха цял ред коне, вързани за куки, току-що забити в зидарията. Мъже с високи ботуши, с дълги чорапи и груби ризи с навити до лактите ръкави се занимаваха с конете.
Пред тях върху изпръсканите мокри плочи имаше кожени кофи с вода.
Насядали по пейките или наклякали върху грубите вълнени наметки за конете, се виждаха други мъже в подобно облекло, които почистваха броните и излъскваха стоманените ризници, набедрениците и шлемовете, докато те заблестяваха като сребро, и тогава ги окачваха на стената под нещо като навес, построен специално за тази цел. Под същия навес, наредени върху специални дървени подпорки, стояха големи кавалерийски седла.
Навред по стените висяха юзди, шпори, пистолети и кобури, шпаги с колани и разни защитни и отбранителни оръжия.
Едва ли е нужно да се споменава, че криете и войниците, седлата, юздите, оръжията и броните бяха съставните части на кирасирския взвод на капитан Скарт.
От цвиленето на конете — нещо необичайно за тук, и лаенето на кучетата — нещо обикновено, от проклятията и брътвежа на шестдесетте мъже, разговарящи на шест-седем различни езика, тихият двор на сър Мармадюк сега приличаше на Пандемониум43, защото ако някой би могъл да надникне в митическия град, там сигурно би дочул същите разговори, каквито се водеха от войниците на Скарт.
Въпреки всеизвестната си грубост сега войниците се държаха по-добре, като че ли нещо необикновено ги възпираше. Бяха в добро настроение, естествено, защото се намираха в много удобен лагер, но не се държаха зле с обитателите на дома.
Когато някоя от прислужничките случайно прекосяваше двора, за да отиде в градината или някъде другаде, посрещаше я хор от ласкателства на френски, фламандски и английски. Но като изключим това, войниците не се държаха по-лошо, отколкото биха се държали други войници в подобен лагер.
Още повече че не бяха настанени в къщата, а спяха в пристройките. Това личеше по сламените легла, разпръснати по пода на хамбара и другите помещения, в които войниците бяха прекарали нощта.
Учтивостта, която войниците на капитан Скарт проявяваха към домакина, който твърде неохотно ги бе приел — учтивост, несвойствена за характера на войниците и изненадваща за сър Мармадюк, — изисква известно обяснение. От разговора, който в този миг се водеше между капитан Скарт и неговия корнет, всичко ще ни стане ясно.
Двамата офицери се намираха в голяма всекидневна стая, която им бяха дали в източното крило на къщата. Не е нужно да се казва, че стаята бе наредена много добре. Къщата на сър Мармадюк Уейд беше не само една от най-старите, но и една от най-представителните къщи на своето време. Стените на стаята бяха покрити с испанска кожа с отпечатани по нея фамилни гербове. От големия сводест прозорец се спущаха тъмнозелени кадифени завеси, а масивните мебели бяха украсени с изкусна резба, каквато рядко може да се срещне в наше време.
