съседите си. Той имаше навик да ги среща по пазарищата и увеселенията им, завързваше с тях свободен разговор — особено на политически теми, и не пропущаше нито една възможност да им говори и покаже техните права или да изтъкне неправдите, които са претърпели.
Подобни мисли не бяха нито нови, нито непознати на обитателите на Чилтърн. Те отдавна ги таяха в сърцата си, но страхът на Стар Чамбър не позволявате да стигнат до устните им. Затова човекът, който имаше смелостта да ги изкаже гласно, не можеше да не стане в скоро време известен между достойните средни земевладелци в Бъкс; и наистина обитателят на Стоун Дийн само няколко седмици след като се установи в графството, стана известен.
Имаше и други причини, поради които този човек бе обикнат от народа. Той беше джентълмен от благороден произход и добре възпитан. Видът и държанието му доказваха това по неоспорим начин, а в тия неща чувството на селянина рядко греши. Освен това външният вид на чужденеца беше много изтънчен. Той не беше красавец, но беше благовъзпитан, а смелостта му будеше възхищение. Той беше просто, но богато облечен; беше отличен ездач и яздеше отличен кон; беше прям и приветлив, без да бъде снизходителен — защото селянинът се възмущава от това; отличаваше се с широтата, характерна за истинския благородник. Как можеше Хенри Холтспър да не бъде обичан?
Ето такъв беше кавалерът, сразил ръката на капитан Скарт и сърцето на Мериън Уейд.
Настъпи нощта след деня, в който се състоя празненството в парка на сър Мармадюк Уейд. Неочакваното появяване на кирасирите и вълнуващите събития след това преждевременно прекратиха игрите.
След случки от толкова трагичен характер кой би искал да продължи безобидните развлечения на хвърляне ринг или топка? Дори боят с тояги и борбата изглеждаха безинтересни след битката, която едва не се оказа смъртоносна.
Много преди да падне нощта, старият лагер опустя и макар че тук-таме из парка още се бавеха хора, те не стояха заради игрите, а от любопитство; разискваха това, което ставаше в господарската къща — чудеха се дали капитанът и войниците му са се настанили в къщата след прочитането на онова иронично обръщение, отправено към гостоприемството на собственика й.
Между ония, които най-рано напуснаха полето, беше и победителят в битката с коне. Той надали си бе отишъл направо в къщи, или пък може би след това отново бе излизал, защото късно през нощта на кон, облян в пяна и пот, го видяха да се отклонява от кралския път по тясната пътечка, описана по-рано, която водеше през хребетите към Стоун Дийн.
Тъй като горите се простираха почти по цялата дължина на пътя, той яздеше в сянка, макар ясната луна да светеше горе в небето. Яздеше и мълчеше. Но мислите му можеха да се отгатнат лесно. Движейки се по пътеката, често освещавана от присъствието на Мериън Уейд, за какво друго можеше да мисли той освен за нея?
Още по-безпогрешно можеше да се отгатнат мислите му, когато стигна до откритата поляна, спря под големия бук, свали касторената си шапка и се загледа в бялата ръкавица, която се открояваше под черните пера.
Лицето му изразяваше и любов, и страх — като че ли мисълта му се колебаеше между увереност и съмнение. Трудно беше да се разчете този израз и никой, който не познаваше живота му — никой освен него самия, — не би могъл да го изтълкува правилно.
Не една мисъл помрачаваше душата на Хенри Холтспър, но в момента най-много го тревожеше мисълта, че тя, която му бе дала ръкавицата — той все още с гордост вярваше, че му е подарена, — че тя именно е престанала да мисли както за него, така и за ръкавицата. Беше вече шестият ден, откакто той получи любовния залог, но освен на празненството той не я беше срещал. Тя вече не излизаше извън парка — следи от коня й не се виждаха по горската пътека.
Защо бе прекъснала тия самотни разходки — тия скитания из гората, които водеха до милите срещи?
През всеки от изминалите дни, през всеки час на деня, Хенри Холтспър си задаваше този въпрос, но и досега не намери отговор.
Младият Уолтър Уейд не можеше и да подозре дълбоката, макар и добре прикрита радост, с която спътникът му чу и прие предложеното гостоприемство. Сутринта Холтспър очакваше обещаното запознанство, което сигурно щеше да му даде възможност да получи някакво обяснение — макар и една дума, — за да разпръсне съмнението, което бе започнало да го измъчва.
Утрото беше дошло и запознанството — станало. Срещата беше свършила, но според него зле бе започнала, защото държанието на Мериън беше както досега необяснимо. Думите й през време на краткия им разговор бяха студени. Сега Холтспър си ги спомняше по-скоро с болка, отколкото с удоволствие.
Светски човек, какъвто беше — опитен в познаване на женските сърца и в начина, по който те се покоряват, — той би трябвало да разсъждава по друг начин. Ако обектът на тази нова страст беше някоя обикновена жена, той би могъл да постъпи така. Завоеванията му бяха многобройни — момичета от различни страни и с различен цвят — тъмни, светли, брюнетки, блондинки — все хубавици. Но нито една от тях не беше толкова красива, колкото тази синеока, русокоса саксонка, която завладя сърцето му и задържа в плен дори и разума му.
Той се взираше в ръкавицата с поглед едновременно нежен и изпитателен, като че ли би могъл да получи от нея отговор на тъй много интересуващия го въпрос: дали под сянката на това свято дърво ръкавицата бе паднала на земята случайно, или беше изпусната нарочно?
Конят му удари нетърпеливо по тревата, сякаш и той чакаше отговор.
— Ах, Хюбърт! — промълви ездачът. — Колкото и да те обичам — въпреки услугата, която ми направи днес, — бих се разделил с тебе, ако в замяна някой може да ме увери, че аз мога да смятам това място за най-свято на земята. Но хайде, стари приятелю! Да не те задържам повече далеч от твоята конюшня. Ти сигурно си уморен след турнира и след разходката от двадесет мили, която направихме сега. Бога ми, и аз съм уморен. Да вървим в къщи и да си починем!
Като каза това, кавалерът леко притисна колене към корема на добре тренирания кон — знак, който Хюбърт отлично разбра, отново тръгна и леко отнесе господаря си далеч от мястото на трепетните спомени.
Глава XXII. Изповедта на разбойника
Беше късно през нощта, когато Хенри Холтспър мина между обраслите с бръшлян стълбове, които крепяха счупената дървена порта на парка Стоун Дийн. Масивната врата на старата господарска къща беше отворена, когато той насочи коня си натам. Слабо блещукаща светлина в хола неясно очертаваше широк портал със закръглена арка в нормандски стил.
По средата, между колоните, се виждаше фигурата на мъж, застанал неподвижно, сякаш очакваше приближаването на Холтспър.
Луната осветяваше достатъчно ясно този човек, за да се види, че той е млад мъж, среден на ръст, прав като копие, облечен в нещо подобно на туника, направена, както изглеждаше, от обработена еленова кожа. Цветът на лицето му беше червеникавокафяв, потъмней, от сянката на гъстата му смолисточерна коса; чифт очи бляскаха на лунната светлина като два кръга силно излъскан абанос, но не показаха изненада от приближаването на конника.
Върху главата на младия мъж имаше нещо като тюрбан, а краката му бяха стегнати в гамаши от материя, подобна на материята на туниката; обут беше в мокасини от еленова кожа. Беше препасан с пъстър везан колан; в него бе затъкнат къс нож, който стоеше диагонално на сърцето.
До момента, в който конникът спря пред входа, този човек не беше нито проговорил, нито помръднал дори и пръст, и тъй както луната осветяваше тъмното му лице, всеки външен човек би го взел за бронзова статуя — площадката пред вратата изглеждаше като пиедестал, а арката — ниша, в която статуята беше поставена. Едва когато конникът спря коня си, статуята благоволи да слезе от нишата.
Тогава, промъквайки се напред дебнешком като котка, индианецът — този безмълвен човек беше индианец — хвана юздата и зачака господаря си да слезе.
— Поразходи Хюбърт пет минути — каза Холтспър, като скочи от седлото. — Тази разрушена конюшня е твърде влажна за него след дългия път. Разтрий го и го нахрани добре.
