— За мене ли е?
— Вижте, мастър Хенри, то не е адресирано точно до вас, нито пък е писано за вас, но доколкото мога да разбера, струва ми се, че вътре има нещо, дето трябва да го знаете. Но вие сам ще кажете, като го прочетете.
Грегъри подаде писмото на кавалера, който видя, че печатът наистина беше непокътнат, но пликът беше скъсан от единия край.
— Съобщение от краля! И ти си го отворил, Грегъри?
— Да-а-а, мастър Хенри — измънка разбойникът. — Отвори се някак си между пръстите ми. Може би съм сбъркал? Не знаех, че е съобщение от краля. Пък и да знаех — допълни той тихо, — пак щях да го отворя.
Кавалерът погледна адреса:
Командуване: кирасирите на негово величество Имението Бълстрод, Графство Бъкингам“
— Това не е за мене, Гарт. То е за…
— Знам всичко, мастър Хенри, макар че миналата нощ, когато го пипнах, не го знаех. Чух, че са минали нагоре по пътя тази сутрин, но…
— Но как се добра до това съобщение?
— Как се добрах ли?
— Да, кой ти го даде?
— Вижте, мастър Хенри, даде ми го един джентълмен, когото срещнах миналата нощ, той ми го даде.
— Миналата нощ ли каза? В колко часа?
— Ами късничко беше — доста късничко миналата нощ.
— Преди ли беше, или след…
— Като ви срещнах ли, мастър Хенри? Това ли питате? А, малко по-късничко след това.
Навел глава, Грегъри изглеждаше глупав като овца и се запъваше, като обясняваше. Той явно се страхуваше от по-нататъшен кръстосан разпит.
— Какъв беше този джентълмен? — попита кавалерът с интерес, в който имаше и нещо друго освен желание да узнае прегрешенията на разбойника.
— Беше облечен чудесно и яздеше много хубав кон. Като махнем вашия черния, мастър Хенри, отдавна не съм виждал по-хубав кон. А пък джентълменът каза, че е точно това, което вие ме нарекохте преди малко — кралски куриер.
— Значи ти взе това нещо от кралския куриер?
— Ох! Мастър Хен…
— Сигурен съм, че той не ти го е дал.
— Ех, мастър Хенри, няма смисъл да ви лъжа. Признавам, че взех писмото от него.
— А и още нещо сигурно. Хайде, Гарт, не го усуквай. Кажи ми цялата истина!
— Боже мой! Господарю, всичко ли трябва да ви кажа?
— Трябва или никога вече няма да ти проговоря.
— Божичко, о, божичко! Ще ви разкажа тогава всичко, каквото стана между нас. Виждате ли, мастър Хенри — продължи той, приготвяйки се за пълна изповед, — виждате ли, джентълменът имаше толкова хубави неща, каквито предполагам, един кралски куриер трябва да има — часовник с верижка и хубави дрехи, и златен молив, и едно нещо, дето той го нарече медальон, за да не казвам…
— Не ме интересува пълният списък, Гарт — прекъсна го кавалерът. — Искам да знам какво му направи. Предполагам, че си ограбил всички тези хубави неща.
— Ех, мастър Хенри, щом като трябва да ви кажа истината, няма да отрека, че взех някои от тях. На него не му трябваха толкова, колкото на мене — та аз си нямам нищо освен ония стари плашила, които видяхте набучени на колове. Помогнах му да се освободи от някои дреболии — това признавам.
— Какво друго му направи?
Въпросът беше зададен много настойчиво.
— Нищо друго, кълна се, мастър Хенри, само — за да съм сигурен, че няма да ме преследва — вързах му краката и ръцете и го оставих в старата колиба край пътя — там по-няма да настине от студения въздух през нощта.
— Колко си любезен! Ах, Грегъри Гарт! Грегъри Гарт! Да направиш всичко това, и то след като ми обеща толкова положително!
— Кълна се, мастър Хенри, не съм нарушил обещанието си към вас. Кълна се!
— Не си нарушил обещанието си? Нещастнико! С тия думи ти правиш всичко още по-лошо: Нали току- що каза, че си срещнал пратеника, след като се разделихме?
— Така е. Но вие забравяте, мастър Хенри, че обещах онази нощ да бъде последната ми нощ по пътищата. Тя беше и ще бъде последна!
— Какво искаш да кажеш с това извъртане?
— Беше точно единадесет, когато вие и младият ви приятел продължихте пътя си. Още един час ме делеше от доброто. За зла чест тъкмо тогава се зададе тоя приятел, светнал целият в злато и коприна, като гълъб, който казва: „Ела и ме оскуби!“ Какво можех да сторя? Той искаше да го оскубя, а аз нямах сърце да му откажа. Направих го. Но кълна ви се, мастър Хенри, кълна се, защото отсега нататък се надявам за милост, че го съблякох, преди да удари дванадесет. Чух камбаните на „Свети Петър“ в Чафонт да бият точно когато пришпорвах коня и напущах развалината.
— Пришпорваше коня ли? Значи си взел и коня му!
— Разбира се, мастър Хенри, да не искате да вървя пеш, когато пред мене на пътя стои оседлано животно? А то и без туй нямаше да му трябва на пратеника, защото нея нощ той нямаше да пътува. Пък нали разбирате, трябваше да нося и всичките ония дрехи. Не можех да изоставя момчетата — знам ли, някой ден, след като вече съм станал честен, може да ме издадат.
— Гарт! Гарт! Съмнявам се дали този ден ще дойде. Страхувам се, че си непоправим.
— Мастър Хенри! — извика бившият разбойник с глас, в който сериозната искреност странно се смесваше с комичното. — Спомняте ли си някога да съм нарушил дадено обещание? Спомняте ли си поне веднъж?
— Всъщност — отговори кавалерът, отвръщайки на искрената молба, която бившият му слуга бе отправил към него, — всъщност не си спомням да си ме лъгал с думи. Но душата ти, уви, Грегъри, е такава…
— О, господарю! Не ме укорявайте повече. От вас не мога да понеса това! Обещах ви миналата нощ и ще видите, че ще удържа думата си! Ах! Ще я удържа, па ако ще и да гладувам. Ще я удържа, къл…
И сякаш за да бъде още по-убедителен, бившият разбойник изрече клетвата и се тупна силно с ръка по ребрата; огромният му гръден кош изкънтя, сякаш бе ударен с механичен чук.
— Грегъри Гарт — каза сериозно кавалерът, — ако искаш да повярвам, че наистина си се поправил, трябва да отговориш на един въпрос, и то без увъртане. Не ти го задавам нито от любопитство, нито от желание да си послужа с отговора, за да ти навредя. Ти ме познаваш, Грегъри, и няма да ме излъжеш, нали?
— Имайте доверие в мене, мастър Хенри — никога, никога. Задавайте въпроса си. Какъвто и да е, ще ви кажа истината.
— Отговори само ако можеш да кажеш „да“. Ако отговорът ти е отрицателен, не искам да го чуя. Мълчанието ти ще бъде достатъчно.
— Питайте, мастър Хенри, питайте, аз не се страхувам. Кавалерът се наведе напред и шепнешком попита:
— Чисти ли са ръцете ти от кръв?
— О, господи! — възкликна разбойникът, отдръпвайки се назад ужасен, а в погледа му се четеше
