ширят два вида грабежи — в кралския двор, както и по кралските пътища. Затова, деца, ограничете разходките си в пределите на парка. Дори и с придружители, навън пак може да сте в опасност.
— Вярно — потвърди Лора. — Дамата, която била спряна, била придружавана от няколко души — мисля, че ти така каза, вуйчо, нали?
— Да, шест души са я придружавали, и то най-различни. Всъщност една наистина смела охрана! Но всички се разбягали. Естествено. Как биха могли да бъдат предани при едно прогнило управление като нашето, което унищожава всичко честно и предано в страната? Хората стават лоши дори и само за да подражават на господарите си. Но хайде, деца! Нека се надяваме, че ще настъпят по-добри времена. За да запазя духа на веселата стара Англия, аз съм замислил едно забавление за вас, в което ще вземат участие всички наши приятели и съседи.
— Какво е то? — попита Лора, чието настроение сега беше много по-близко до мисълта за развлечения, отколкото настроението на мълчаливата й братовчедка.
— Fete champetre4.
— Къде? Тук ли? В нашия парк?
— В нашия парк, разбира се.
— А кои ще бъдат поканени, мили вуйчо?
— Всички, които живеят на десет мили наоколо; а и тия, които живеят по-далеч, ако искат да дойдат. Не ми се свидят един-два вола повече за празника.
— Празник ли? Какъв празник, вуйчо? Сега не е Коледа, не е Петдесетница, нито пък Първи май.
— Само такива празници ли знаеш? Какво би казала за един рожден ден?
— О! Вярно! Уолтър има рожден ден през другата седмица. Но той ще се върне ли, татко?
— Да. Ще пристигне в навечерието на рождения си ден. Горкото момче, отдавна не е било между нас! Но все пак надявам се, че не се е разглезил в онова опасно училище. Да, трябва да му устроим посрещане, достойно за стария Бъкс5. А сега, момичета, на работа! И гледайте да помогнете и вие в приготовленията за гостите.
С това последно разпореждане рицарят влезе в къщата и остави племенницата и дъщеря си да си говорят за приятната новина, която им бе съобщил.
Няколко секунди след като той излезе, двете братовчедки не си проговориха. Всяка беше погълната от собствените си мисли.
„О! Радостен ще бъде този ден, защото Уолтър ще бъде тук!“ — беше тайната мисъл на Лора.
Мислите на Мериън бяха подобни, но не така положителни:
„0! Радостен би могъл да бъде този ден, ако Холтспър беше тук!“
Глава V. Уолтър Уейд
Все още беше есен. Но вече към своя край; буковите гори в Бъкс бяха облекли жълтозелените си одежди. Кукувицата бе напуснала леса, а лястовичките си правеха срещите върху островърхия покрив на селската църква; дивият гълъб се беше стаил в долината; глухарите се събираха на групи. Фазанът заедно с младото си поколение се осмеляваше да излиза извън гарата; пъдпъдъкът пренасяше малките си през стърнищата; а сипката, врабчето и конопарчето стягаха своите многоуважаеми семейства в отряда и се подготвяха за ония мрачни, мразовити дни, когато ще се нуждаят от компания, да ги развеселява. Да, хубава област е графството Бъкс — прелестна през пролетта, красива през разцъфналото лято и още по- красива през октомври. Човек може да пътува в далечни страни, без да срещне местност по-пленителна от страната на буковите „храсталаци“; има много кътчета, сгушени вън вълнообразните прегръдки на Чилтърн, достойни за по-широка известност. Тук няма да срещнете планини, а езерата са рядкост. Но леко извисените хълмове и дълбоките романтични долини са винаги пред вас и около вас; погледът на пътника или туриста е непрестанно привличан от красиви горски гледки и дълго и с възторг се застоява там.
Така мислеше едно младо момче, възседнало едър кон, което излезе от покрайнините на Ъксбридж и премина стария мост над Колн.
Слънцето тъкмо залязваше зад Чилтърнските хълмове, чиито гористи разклонения се спущаха чак до долината — като че ли да го посрещнат и поздравят.
Гледката, която се разкриваше пред очите му, беше прекрасна. Лъчите на залязващото слънце падаха косо по листата на буковете горе по гребена на Червения хълм и придаваха на жълтата шума златни отблясъци. Разпръснатите тук-там диви череши със своите по-ярки листа, зеленият дъб и по-тъмнозеленият див чимшир изпъстряха склона, а от двете му страни, ниско между хълмовете, долините на Алдерман и Чалфонт постепенно се забулваха от лилавата сянка на здрача.
Вляво и вдясно между изумруденозелените ливади лъкатушеше Колн. Широката й спокойна повърхност отразяваше сапфиреносиньото небе; по бреговете й се виждаха охранени крави, които се разхождаха мързеливо по моравите или стояха неподвижно във водата, сякаш поставени нарочно, за да завършат тази картина, олицетворяваща спокойствие и доволство.
Това беше пейзаж, достоен за четката на Вато6 или Кюип — картина, която можеше да възбуди тиха радост дори и в сърцето на чужденеца. Така навярно си мислеше Уолтър Уейд, който, завръщайки се след дълго отсъствие в родното си графство, разглеждаше гористите му хълмове и долини и отново виждаше околностите на своя роден дом.
Младият пътник се почувствува тъй щастлив! Когато изкачи високия насип на стария мост и Чилтърн се разкри пред него, той насочи коня си към средата на пътя, а от устните му се изплъзнаха възторжени слова, предизвикани от радостта, която му доставяше пейзажът.
— Скъпи, родни Чилтърн — възкликна той. — Дърветата ти са като приятели, протегнали ръце, за да ме посрещнат! Колко светли и свежи изглеждате вие на пътника, завръщащ се от задимения Лондон! Жалко, че не тръгнах един час по-рано — бих могъл да се насладя на този прекрасен залез от билото на Червения хълм! Но нищо. Скоро ще изгрее луната, а това ще е също тъй хубаво. По слънце или по луна, дай ми само да яздя през буковите гори на Бъкс, очарователни през всяко време! Чудно ми е — продължи той, като се замисли — как могат хората да харесват градския живот? Ето на, аз имах най-добрата възможност да му се наслаждавам. Кралицата винаги беше много мила с мене — много мила наистина. На два пъти ме целуна. А и кралят — хвалеше ме за добрата ми служба. Само когато се разделяхме ми беше много сърдит. Не знам защо. Не съм сторил нищо, което да го разсърди. Защо ли ме викат в къщи? Татко не казва нищо в писмото си, но сигурно ще ми каже, като пристигна. Нищо. Аз наистина се радвам, че се връщам в милия стар Бълстрод. Надявам се, че този закоравял бракониер Дик Денси не е избил всичките ни сърни. Тази зима искам да отида на един истински лов и ще отида. Чакай да видя! Три години — не, на Коледа ще станат три, откакто постъпих на служба в двореца. Няма да се учудя, ако братовчедката Лора вече е станала голямо момиче, а и сестра ми Мериън! Ах! Мериън беше вече голяма, когато заминах. Лора надали е тъй висока като нея. Не, нямаше изгледи тя да стане висока. Лора навярно е като момичетата, които кралицата нарича petite7. Ho въпреки това сигурно вече е станала истинска жена. Тя беше моя връстница; а аз мисля, че мога вече да се нарека мъж. Ехей! Как минава времето!
И като че ли тази мисъл, подсказа на младия конник, че трябва да използува времето колкото може повече; той шибна коня, премина през оградения отстрани мост и продължи в лек галоп.
Макар че Уолтър Уейд се беше нарекъл мъж — малко неуверено, трябва да признаем, — това едва ли беше съвсем вярно; грешката му се дължеше на една много обикновена и извинителна слабост на младостта — желанието й по-бързо да възмъжее.
Той беше още юноша — деветнадесетгодишен, но доста добре развит за възрастта си; и ако се съдеше по външността му, би могъл да мине за мъж между мъжете. На горната му устна вече се забелязваха малки мустачки. Те бяха светли като косите му — не червеникави, а жълти, с оня саксонски жълт цвят, който често свързваме със сини очи. У жената това съчетание представлява висшия тип на женска красота.
Гърците, най-вещите познавачи на женската красота, макар и самите по-мургави като народ, са признали тази истина, при все че с това признание намаляват претенциите на собствената си раса.
На морската пяна кипърската богиня дължеше бялата си кожа, на синьото небе — цвета на очите си, на златното слънце — блясъка на косите си. У старите гърци тъмнокоса Венера едва ли е будела възхищение.
Предпочитанията на днешните хора не са по-различни. Хубавица на бала е винаги блондинка; а дори и
