уличницата, разпуснала златни къдрици изпод периферията на кокетната си шапчица, поглежда съжалително тъмните кичури на своята посестрима в греха.
Странно е, че сините очи не се възхищават от сини очи, че светлокосите кичури не желаят да се преплитат с други, подобни на тях. Съществува ли инстинкт за привличане на крайностите? Дали у противоположностите има вродено желание за сближаване? Ако е така, това ще обясни склонността на тъмните атиняни към светлата Цитера8.
Има светлокоси младежи, които будят възхищение у мъжете и любов у жените. Уолтър Уейд беше от тях.
Високо чело, увенчано с къдрици, орлов нос, който издава истинско аристократическо потекло, издадена напред брадичка, устни, типични за хора, които се възмущават от всичко, което е непочтено. Така изглеждаше той.
Наблюдавайки лицето му, вие не бихте го нарекли красиво. За един мъж то бе твърде женствено. Но ако разбирате от саксонски лица, когато срещнете човек с подобно лице и узнаете, че той има сестра, със сигурност можете да кажете, че тя ще е несравнима хубавица.
Не беше необходимо да се подслушат думите му, за да се разбере, че този, който ги произнесе, е потомък на знатно семейство. Хубавият кон, който яздеше, скъпата му сбруя, богатият костюм на младежа, тънко изваяните му черти и аристократичното държание — всичко това показваше, че е filius nobilis9.
Той беше синът на сър Мармадюк Уейд от имението Бълстрод, който би могъл да проследи началото на своя род още отпреди нормандското нашествие в Англия10; саксонските му прадеди заедно с родовете Бълстрод, Хемпдън и Пен така смело бранили своите букови гори и просторни долини от нормандския завоевател, че великият нашественик се съгласил да им бъдат оставени владенията. Хората от този род никога не са обичали кралете. Името им се среща сред имената на бароните, които принудили тиранина Джон да сложи подписа си под известната Харта на английската свобода11. Представители от този род, се срещат винаги в първите редици на борците за правда.
Може би изглежда чудно, че младият Уолтър Уейд е бил на служба в двореца — както сам той каза. Но то лесно може да се обясни. Амбициозна майка със склонност към дворцов живот, високопоставен вуйчо на кралска служба — това е достатъчно, за да стане синът на сър Мармадюк паж в кралската свита.
Но майката не можеше повече да влияе. Нямаше я вече. А влиянието на брата й — вуйчото — не бе достатъчно, за да попречи на сър Мармадюк да отзове сина си от двора, чийто неморален живот бе станал постоянна тема за разговор в страната и от чиято зараза любещият баща с основание се страхуваше.
Тази беше причината, поради която юношата се завръщаше в родния си дом. Затова и кралят бе разгневен при раздялата си с него. Смела беше постъпката на рицаря и може би ще е нужно цялото влияние на високопоставения му роднина, за да не го сполети отмъщението на Чарлз12 — най-невиждания от тираните.
Но не за това мислеше Уолтър Уейд, продължавайки пътя си. По-приятен обект изпълваше мислите му — братовчедка му Лора.
Това беше младежкият любовен блян, който някои смятат за най-прекрасния в живота, но може би и най-краткотрайния.
Но за Уолтър той не бе така мимолетен. Започнал в шестнадесетата му година, той траеше вече близо три години. Той издържа изпитанието на дългата раздяла, и то при условия, неблагоприятни за любовна вярност — сред усмихнати придворни дами и благороднички. Да, сърцето на Уолтър твърдо устоя на изкушенията на Не една хубавица, и то в двор, прочут с красавиците си.
Целувката, подарена малко свенливо от неговата братовчедка „дълбоко в тъмната гора“, където бяха скитали да търсят диви цветя, нежното докосване на Лорината ръка, вълнуващите думи „Мили Уолтър“, отронени тогава от хубавите й устни — всичко това беше така живо, сякаш бе станало вчера.
Дали със същото вълнение си го спомня и тя? За това мислеше Уолтър Уейд, откакто излезе от вратите на двореца Хуайтхол.
През двегодишното си отсъствие той не беше в неведение за това, което става в Бълстрод. Макар че в ония дни писма се пишеха твърде рядко, и то само при много важни случаи, Уолтър кореспондираше с Мериън редовно — всеки месец те си разменяха писма. Той не смееше да пише на Лора — не смееше дори да спомене за нея. Знаеше, че всичко, казано на сестра му, ще бъде съобщено на малката му любима и той се боеше да не прояви твърде голямо внимание към нея. Всяка дума, отнасяща се до братовчедка му, беше грижливо обмисляна заради впечатлението, което ще произведе, защото в това отношение младата любов е не по-малко лукава от любовта на по-старите сърца. Понякога младият дворянин проявяваше дори безразличие към живота на своята братовчедка и неведнъж имаше опасност от скарване или поне охладняване. Това едва не стана веднъж, когато сестра му — без да подозира болката, която причинява — му писа за голямата хубост на Лора и за вълненията, които тя предизвиква в сърцата на местните младежи.
Да беше казала тези хубави думи за себе си, Мериън щеше да каже самата истина, защото, ако братовчедката на Уолтър беше хубава, в същото време сестра му беше призната за „хубавицата на графството“.
Глава VI. „За краля!“
През първата половин миля, след като прекоси Колн, мислите на младия дворянин бяха отдадени само на братовчедка му. Той си спомни старото време — случката в тихата долинка, целувката сред дивите цветя, която му доказа, че тя го харесва. Той си спомни всичко това с дълбоко упование в Лорината вярност.
Нежните му спомени бяха прекъснати неочаквано и доста грубо. Когато стигна до една странноприемница край пътя, пред очите му се разкри гледка, която даде друга насока на мислите му.
На широкото открито място пред странноприемницата имаше група ездачи. По оръжието и снаряжението им Уолтър разбра, че това са кирасири13 на кралска служба. Те бяха около петдесетина. От начина, по който се движеха, и състоянието на конете им — все още запотени от пътя — личеше, че са спрели тук едва преди няколко минути.
Конниците бяха слезли. Някои от тях още се занимаваха с конете — хранеха ги. Други, изпълнили вече това задължение, бяха насядали под един огромен бряст и весело и шумно пируваха, изпаднали в онова добро настроение, което странноприемницата предлага.
Само един поглед към тези веселяци беше достатъчен на младия кавалер, за да разбере кои и какви са те — това беше част от завърналата се от север армия, която наскоро кралят тайно бе изтеглил на юг.
Този корпус бе сгрупиран в Нидерландия и в него имаше чужденци. Всъщност по-малък брой от войниците бяха англичани — срещаха се доста лица от истинския галски тип и голям брой от ония известни наемници, срещани толкова често във войните по онова време, така наречените уолууни14.
Сред глъчката, която заглуши младия дворянин, той успя да различи френски и фламандски, примесени с неговия роден език, а проклятията, характерни за тези три народности, често изпъстряха разговора им и му подсказваха, че пред него се намират останките от армията, която „псуваше така ужасно във Фландрия“.
Тълпа от местни селяни се беше събрала край странноприемницата. Селяните стояха със зинали уста, а лицата им изразяваха безкрайно удивление от думите и действията на тези странни, облечени в стомана кавалери, спрели при тях.
За Уолтър Уейд гледката не беше нито нова, нито странна. Виждал бе такива гледки в Лондон, и то доста често напоследък. А и очакваше да види нещо подобно, отчасти защото, като минаваше през Ъксбридж, научи, че група конници се движи пред него, и отчасти защото бе забелязал следи от копита по прашния път, по който пътуваше.
Защо отиваха надолу, към графството Бъкингам, той не знаеше; но това беше работа на краля, а не негова. Изглеждаше, че бяха на път към Оксфорд или някой гарнизонен град на запад и са спрели да пренощуват в странноприемницата.
Отклонил мислите си за миг, за да си обясни това, младият дворянин вече отминаваше, без да обръща
