Хирканското море26, бяха отговорили на молбата на Царя и му обещаха пет хиляди пешаци.
Сатрапът на Персида, Ариобарзан, ни изпрати съобщение, че е преградил със стена голямата клисура на Персийските Врати — прохода към Персеполис. Можеше да я удържи во веки. Всяка армия, навлязла там, щеше да бъде атакувана с камъни и скални блокове от височините над клисурата и да бъде унищожена. С малко късмет, Александър и хората му щяха да бъдат мъртви още преди да стигнат до стената.
Дочух Бес да казва на един свой приятел:
— Хм, там трябва да бъдем, а не тук.
За Бес щеше да бъде по-добре, ако Бог беше изпълнил желанието му. Пътят от Персида до Екбатана е дълъг и труден. Още преди да пристигне съобщението на Ариобарзан, Александър бил вече в Персеполис.
Опитал се да премине през Персийските Врати, но скоро усетил, че са преградени и оттеглил армията си. Помислили, че си е заминал. Но той разбрал от един овчар за някаква стръмна козя пътека, по която, ако не си счупел врата, би могъл да заобиколи прохода. Тогава повел хората си през тъмнината и дълбокия сняг. Нападнал персийците откъм гърба, докато останалата част от армията му атакувала вече незащитената стена. Смлели войниците ни като зърно между воденични камъни. А в това време ние в Екбатана се радвахме.
Минаваха дни; снегът все още скърцаше под обувките ни, но небето беше чисто и безветрено. От прозорците на двореца виждах как между оранжевата и синята стена градските момчета се замерят със снежни топки.
Отдавна бях свикнал да живея сред възрастни и почти не се замислях как ли бих се чувствал като момче — сред други момчета. Вече карах шестнадесетата си година и никога нямаше да имам възможност да го разбера. Осъзнах, че нямам никакви приятели, или поне такива, каквито момчетата долу разбираха под приятели. Имах само покровители.
Нямаше смисъл да се оплаквам. То не би върнало това, което търговецът на роби изряза от мен. Съществуват само Светлината и Тъмнината, казваше Магът, и всички живи твари могат да избират между двете.
Така че излязох да пояздя самотен. Отидох да разгледам стените на града — техните цветове и обкови, светещи в снега. На хълмовете ме погали друг въздух — цяло удоволствие след бялата пустош. Беше първият дъх на пролетта.
Ледените шушулки започнаха да се топят. Изпод снега се показа ръждивокафява трева. Всички излязоха да пояздят навън. Царят свика съвет, за да планира военните действия, когато пътищата се отворят и дойдат новите подкрепления. Взех си лъка и застрелях една лисица. Тя имаше хубава кожа със сребрист блясък. Занесох я на някакъв кожар в града да ми направи шапка. А след това отидох да се похваля на Бубак. Слугите ми казаха, че е в стаята си.
Още в коридора го чух да плаче. По-рано едва ли бих се осмелил да вляза, но тези дни бяха отминали. Приседнах до него и го докоснах по рамото. Той само повдигна главата си, цялата обляна в сълзи.
— Той го е изгорил! Изгорил го е до основи! Всичко! Всичко се е превърнало в пепелища и прах.
— Изгорил какво? — попитах.
— Двореца! Двореца в Персеполис!
Бубак стана и взе една кърпа, но сълзите му продължаваха да се стичат.
— Царят търсил ли ме е? Не мога да остана да си лежа така тук.
— Няма значение — казах, — все някой ще му прислужва.
Бубак продължи да хълца и да оплаква колоните от лотос, прекрасните барелефи по стените, гоблените и позлатените резбовани тавани. Всички тези неща ми напомняха твърде много за двореца в Суза, но все пак изстрадах заедно с него загубата.
— Какъв варварин! — възкликнах. — И какъв глупак! Да изгори двореца, който му е принадлежал.
— Казват, че бил пиян. Ти не трябва да отсъстваш толкова дълго от двореца, само защото Царят е на съвет. Ако разбере ще го сметне за своеволие. И това може да ти навреди.
— Съжалявам. Хайде, дай ми кърпата. Трябва ти студена вода. — Подадох му каната и се затичах към помещенията на охраната. Исках да чуя вестоносеца преди да му е омръзнало да разправя историята.
Тези, които я бяха чули, все още не можеха да я преглътнат. Те обаче го бяха напоили с толкова много вино, че сега той беше млъкнал и хъркаше върху някакви възглавници. Беше пълно с народ, и с войници, които не бяха на пост.
Един камериер ми каза:
— Били са на някакъв пир — всички ужасно пияни. И някаква проститутка от Атина го помолила да подпали мястото, защото Великият Ксеркс навремето изгорил техните храмове. Александър лично хвърлил първата факла.
— Но нали живеел там? — казах.
— Къде другаде? Войниците му плячкосали града веднага щом го превзели.
Това го бях чул.
— Но защо? Той не им позволи да разграбят нито Вавилон, нито Суза! — ако трябваше да бъда искрен, се сетих за някои къщи там, които с удоволствие бих видял в пламъци.
Един стотник с прошарена коса каза:
— Точно там е работата. Вавилон и Суза се предадоха. Но в Персеполис войниците от гарнизона се опитали да бягат или да откраднат каквото могат от двореца. Никой не се предал или поне не го е направил както трябва. И в Суза, и във Вавилон, Александър раздал пари на войниците си. Но то не е същото. Да паднат два велики града и да нямаш възможност да плячкосваш! Нито една армия не би търпяла това вечно.
Високият му глас събуди вестоносеца. Той беше откраднал два коня, докато дворецът горял, и се беше радвал на важността си тук, докато виното не му бе затворило устата.
— Не, не! — извика той с ломотещ глас, — Всичко стана заради онези гърци — робите на Царя. Те се освободили и пресрещнали Александър — четири хиляди на брой. Никой нямаше представа, че са толкова много… — Гласът му се провлачи и стотникът каза:
— Нищо, ще ви разкажа по-късно.
— Александър се развикал, — вестоносецът се уригна. — Един от робите ми го разказа. О, те всички сега са свободни, свободни и богати. Александър казал, че ще ги изпрати всички по домовете им с достатъчно пари за цял живот. Но те не искали да се връщат там и да ги видят как изглеждат. Помолили го да им даде земя да я обработват заедно, тъй като били свикнали да живеят един с друг. Тогава той така се вбесил, че заповядал на войниците си да тръгнат право към града и вътре им отпуснал юздите. Запазил за себе си само двореца, докато не изгорил и него.
Спомних си Суза и робите-гърци в царските работилници: отрязаните им стъпала, жигосаните им лица и отрязаните им носове. Четири хиляди! Повечето сигурно са били там още от времето на Артаксеркс. Четири хиляди! Спомних си как Бубак оплакваше унищожената красота на двореца. Не вярвам такива хора да са му се мяркали пред очите — или поне не повече от двама-трима.
— Да — каза стотникът, — ето го краят на новогодишните празници. Един ден стоях на пост в двореца и запомних гледката за цял живот. Война е. Навремето бях с войската на Артаксеркс в Египет… — Намръщи се и замълча.
Някой каза:
— Не знам колко пиян е бил, но е отложил кладата докато се приготви за заминаване.
Разбрах го. Пролетта настъпваше навсякъде. Но нито един войник не очаква от един евнух да разбира нещо от тези работи.
— Изгорил е всичко зад себе си. И знаете ли къде ще отиде сега? Ще дойде тук.
Валеше дъжд и кафяви порои се стичаха по деретата. Беше късна пролет. Царят реши да изпрати жените на север. Те трябваше да минат през прохода Каспийски врати и да стигнат до Кадузия, където щяха да бъдат в безопасност.
Помогнах да ги натоварят във фургоните. Един поглед бе достатъчен, за да се разбере кои са били фаворитките — те изглеждаха изхабени и имаха сини кръгове под очите си. Дори след сбогуването на покрива на двореца останаха фигури, които дълго гледаха към отдалечаващата се колона.
