За обикновените войници това беше без значение, като изключим, че господарите им станаха по- раздразнителни. Те бяха свикнали жените им да се влачат с тях заедно с останалия багаж, както е било винаги на война. Но тъй като мъжете все пак се справят по-добре сами, мнозина се бяха измъкнали от Гавгамела без харемите си.
Александър се насочи към Мидия. Не изглеждаше обаче да бърза, защото спираше често по пътя си да свърши една или друга работа. Ние също скоро щяхме да тръгнем по северния път, за да се срещнем с войските на кадузите и скитите. Заедно с тях смятахме да причакаме македонците и да ги и атакуваме на прохода за Хиркания.
Така се говореше. Но също така се говореше, макар и не на висок глас, че ако Александър се появи и на сто мили оттук, самите ние ще побегнем към проходите за Хиркания, а оттам ще се насочим на изток към Бактрия.
„Когато служим на великите, те стават наша съдба.“
Опитвах се да преживявам ден за ден.
През един ясен ден в началото на лятото, най-сетне тръгнахме. Малко преди пътят да завие към хълмовете се обърнах, за да видя позлатените стени на града, отразяващи лъчите на изгряващото слънце. Красив град, си казах, никога повече няма да те видя. Де да знаех!
Докато пресичахме планинските селца, забелязах колко са мършави селяните и как навъсено ни гледаха. Страната беше твърде бедна, за да може да изхрани цяла армия. И все пак, когато Дарий минаваше, те всички падаха ничком. За тях той беше бог, стоящ по-високо от деянията на слугите му. Това ни е в кръвта на нас, персийците, от хиляда години. То бе все още дори и в мен, макар да знаех от какво е направен този бог.
Яздехме през голи открити хълмове под синьото небе. Птиците пееха. Войниците също пееха докато яздеха. Това бяха най-вече бактрийци, яхнали своите набити и космати планински коне. Там горе беше трудно да се приеме мисълта, че животът не е вечен.
Докато се придвижвахме напред, пеенето постепенно започна да замира. Наближавахме мястото, където трябваше да ни чакат войските на скитите. Но нито те, нито кадузите бяха изпратили авангард да ни пресрещне. Нямаше и следа от тях.
Царят се оттегли рано. Въпреки че жените ги нямаше, той не пожела да ме повика. Може би това, което се случи в Екбатана, бе убило желанието му. А може би то се беше случило именно защото желанието беше изчезнало. Ако е така, аз трябваше да се приготвя да стана обикновен евнух от домакинството, с неговите дребни ежедневни задължения. Ако се намирахме в Суза, сигурно вече щяха да са ми ги възложили.
Ако това се случи, рекох си, ще си взема любовник. Спомних си Оромедон, неговата история и нощите, прекарани с него. Самият аз имах много предложения — дискретни, разбира се, тъй като се страхуваха от Дарий — но достатъчно ясни, за да разбера къде съм желан.
Ето с какви глупости могат да се занимават младите, на които всяка радост или нещастие им се струват вечни, докато всичко около тях се руши.
Два дни пътувахме по северния път. А след това го изоставихме и поехме към равнината, където скитите трябваше да ни чакат.
Пристигнахме по обед. Беше обширно плато покрито цялото с високопланинска трева и храсталаци. Направихме лагера си до една самотна горичка от сухи и обрулени от вятъра дървета. Чувах звуците на дъждосвирците, а изпод камъните изскачаха зайци. Колкото до останалото, мога да кажа, че никога през живота си не съм виждал нещо, което да изглежда толкова празно.
Падна нощ. Човек постепенно привиква към шумовете в лагера — пеене, неясен шум от разговори, смях или караница, някоя заповед и дрънкането на посуда от кухнята. Тази нощ се чуваше само тихо мърморене подобно на звука на вода, плискаща се по камъните в потока. Това продължи до късно. Най-сетне заспах.
Събудих се на зазоряване от силни викове.
Петстотин войници от конницата се бяха измъкнали през нощта, а заедно с тях още хиляда пешаци. Бяха взели със себе си и цялото си въоръжение с изключение на щитовете.
Отвън се чуваше глас, който говореше на гръцки с преводача. Беше Патрон, командирът на гръцките наемници. Дошъл бе да съобщи, че всичките му хора са налице.
Те можеха отдавна да са избягали при Александър дори да му помогнат да плячкоса Персеполис. Тук те имаха само заплатите си и то докато имахме пари да им плащаме. Самият Патрон беше добре сложен мъж, с прошарена коса и квадратно лице, което не беше характерно за персийците. Беше дошъл заедно с всичките си войници от някаква държавица в Гърция, победена от бащата на Александър и служеха в Азия още от времето на Артаксеркс. Беше ми приятно като виждах, че сега отношението на царя към него е много по- топло от преди. Въпреки това, когато той свика военния съвет, Патрон не беше поканен. Той беше наемен войник и чужденец. Той беше без значение.
Поставиха трона на подиум. Аристократите пристигаха поединично или на групи. Носеха най-хубавите дрехи, които им бяха останали, и палтата им се развяваха от силния вятър. Събираха се отвън и чакаха позволение да влязат. Отстрани Бес и Набарзан говореха оживено. По лицата им разчетох нещо, което ме потресе, нещо, което отдавна чувствах, че ще стане.
Влязох вътре и казах тихо на Бубак:
— Ще се случи нещо ужасно.
— Какво иска ш да кажеш? — той стисна ръката ми до болка.
— Не знам. Нещо срещу Царя.
— Защо казваш такива неща, след като не знаеш? — ядоса се той, защото бях разбудил стаените му страхове.
Аристократите влязоха, отдадоха почит и заеха местата си според ранга, който имаха. Ние, евнусите, стояхме вътре в спалните покои на Царя и подслушвахме през кожените завеси — нещо, което беше обичайно. В края на краищата, това не беше лична аудиенция. И въпреки това винаги, когато имахме възможност, подслушвахме дори и тях.
Царят започна да говори от трона си. Речта си беше съставил сам.
Той похвали лоялността на присъстващите и прокле предателите като Мазей от Вавилон, които били позлатени от Александър. Говори доста дълго за минали славни дела на персийците, докато и аз започнах да чувствам с кожата си растящото нетърпение. Най-сетне стигна до същината. Дарий предложи един последен отпор при Каспийските врати — победа или смърт.
Настана такава мъртва тишина, че муха да бръмнеше, щеше да се чуе. Александър беше атакувал Персийските врати, охранявани от първокласна войска, в най-дълбоката зима. Сега беше лято, а що се отнася до нашата армия, нима Дарий не чувстваше настроенията на войниците?
Но аз, който съм бил толкова близо до него, мисля, че разбрах. Той не беше забравил песента на войниците на баща ми. Усещах страстното му желание да възстанови изгубеното достойнство. Той се виждаше как славно възстановява честта си, при Каспийските врати, как поправя грешката от Гавгамела. И не един от събралите се тук го разбраха. Това беше отговорът им — тази ужасна тишина.
На тоалетната масичка видях малкия нож, с който изрязвахме ноктите му. Взех го, срязах малко от завесата и погледнах през цепнатината. Бубак онемя от нахалството ми. Подадох му ножа. Точно пред нас беше гърба на Царя. А колкото до останалите присъстващи, и целите си глави да бяхме промушили през завесите, нямаше да ни забележат.
Дарий стоеше неподвижен на трона си. Виждах само върха на митрата му и един пурпурен ръкав. Виждах и това, което той виждаше — лицата на останалите. И макар че никой не се осмеляваше дори да шушне в негово присъствие, те всички представляваха един блясък от мърдащи очи.
Някой излезе напред. Беше старият Артабаз, с изправената си осанка и снежнобяла брада. Когато го видях за първи път, си помислих, че изглежда много добре за човек, който гони осемдесет години. Едва по- късно разбрах, че е на деветдесет и пет. Като приближи, Царят слезе от трона и му подаде бузата си за целувка.
С твърдия си и силен старчески глас Артабаз каза, че той и неговите синове ще се бият до последния човек — с всичките си войници на всяко бойно поле, което Негово Величество сметне за подходящо да избере. Царят го прегърна и Артабаз се върна на мястото си. Отново настана тишина.
Тогава усетих някакво раздвижване и шепот. Напред излезе Набарзан. Сега ще стане, си помислих.
