— Знаеш, че служа лично на Царя. А точно сега той има нужда от приятелите си.
— Добре, все пак опитах. Името ми е Дорискос. Открих как е твоето.
— Довиждане, Дорискос. Не се съмнявам, че пак ще се срещнем. — Въобще не очаквах това да стане, но исках да проява доброжелателност.
Дарий се беше затворил сам. Бубак ми каза, че не иска да вижда никого, не искал дори да яде. Набарзан вдигнал цялата конница и заповядал да се разположат до лагера на Бес.
Бубак не можа да продължи и избухна в плач. Беше ужасно да гледам как този достоен човек натъпка края на пояса в устата си, само и само да не го чуе Царят.
— Гърците са ни верни — казах. Преди време той би ми се скарал за това, че съм се размотавал край тях, но сега само попита какво са две хиляди души срещу тридесетте хиляди бактрийци и конниците на Набарзан.
— Но нали има и персийци, които останаха верни на Царя. Кой ги командва сега?
Бубак избърса очите си с другия край на пояса и отговори:
— Артабаз.
— Артабаз?! Не мога да повярвам.
Но беше истина. Старецът поел ролята си на пълководец и обикаляше из лагера на персийците, срещаше се с верните аристократи и командири и ги окуражаваше пред войниците. Такава вярност сигурно би могла да развълнува и камък. Струваше ми се странно, че на възраст, смятана от повечето хора за преклонна, той беше въстанал. Но това е било някога срещу Артаксеркс, който, сигурен съм, не му бе оставил друг избор освен бунта или смъртта.
След като изпълни задълженията си, Артабаз влезе при Царя и го накара да приеме храна, която изядоха заедно. Заповядаха ни да се оттеглим, но ние чухме разговора им. Тъй като сега беше немислимо да се поведат войниците към сражение, двамата решиха на следващия ден заранта да тръгнем към Каспийските врати.
Докато вечеряхме в палатката си, най-сетне изрекох това, което повече не можех да сдържам в себе си.
— Защо Царят сам не обиколи лагера? Та той би могъл да бъде внук на Артабаз — нали е само на петдесет години. Той трябва да накара войниците да искат да се бият за него.
Те се нахвърлиха върху мен — всички евнуси заедно. Да не съм си изгубил ума? Царят да покаже лицето си пред простите войници, като най-обикновен капитан? Та къде ще му остане царствеността, и какво благоговение ще имат те след това? Много по-добре било да понася нещастията с величието на свещения си сан.
— Но Великият Кир — казах аз, — лично е водил войниците си в сражение. Знам го със сигурност — аз съм от неговото племе. Войниците са го виждали всеки ден.
— Това е било друго време — отвърна Бубак. — То не може да се върне.
Млъкнах. Възвърнах отново благоразумието си и запазих останалите си мисли за себе си.
Навън вече бе станало тъмно като в гробница. Виждаха се само лагерните огньове, забучените тук-там в земята запалени факли и светлината, процеждаща се от някои палатки. Натъкнах се на една изгоряла факла и намазах лицето си със сажди. След това се промъкнах до най-близкия огън, където дочух бактрийски акцент, и се смесих с насядалите около него войници.
— Имам чувството, че божието проклятие тегне над него и му е изпило акъла — тъкмо казваше един от бактрийските командири. — Да иска да ни поведе през Каспийските врати, за да ни хванат в капан като плъхове между планините и Хирканското море. И то когато Бактрия би могла да удържи вечно!
Той продължи да говори за безбройните крепости и непристъпни отбранителни позиции, а накрая въздъхна:
— Но за да унищожим македонеца там, на нас ни трябва Цар, който да познава страната, и който знае как се воюва.
— За Бактрия — каза един персиец, — нищо не знам. Но не говори за проклятията на боговете, ако си против Царя. Защото това е твоето проклятие, ако въобще някога е имало такова.
Някои промърмориха одобрително. Изсекнах носа си по най-просташки начин, придадох си глупаво изражение и се измъкнах от светлината на огъня.
Чух гласове от една палатка малко по-нататък. Но тъкмо се канех да се промъкна от другата й страна, за да се скрия от светлината на факлата пред входа, когато от нея излезе един човек, толкова бързо и внезапно, че се сблъскахме. Той ме хвана за рамото и ме обърна към светлината.
— Виж ти, мой бедни Багоас. Изглежда, че ние винаги се срещаме по този начин. Лицето ти е доста черно. Нима Дарий е започнал да те бие всяка нощ?
Зъбите му проблясваха на светлината на факлата. Знаех, че е опасен като гладен леопард, но въпреки това не се страхувах от него, дори не го мразех толкова, колкото знаех, че трябва.
— Не, господарю Набарзан. — Според правилата аз трябваше да коленича пред него, но реших да не го правя. — Но дори и да ме бие, Царят си е Цар.
— Добре, добре. Щях да бъда разочарован, ако твоята лоялност не е равна на красотата ти. Избърши тази мръсотия от лицето си. Няма да ти направя нищо лошо, мое скъпо момче.
Без да искам, започнах да се бърша с ръкава си, сякаш бях длъжен да му се подчинявам.
— Така — Набарзан изчисти с пръста си едно петънце, което бях пропуснал. След това постави ръце върху раменете ми, а от изражението му изчезна сянката на подигравка. — Дочух, че баща ти е загинал за Царя. Но Арсес беше истинския наследник и бе способен да ни води. В негово лице щяхме да имаме един истински воин. Как мислиш, защо Александър още не ни е завладял? Та той можеше отдавна да го е сторил. Ще ти кажа причината — Тя е в презрението му. Твоят баща загина за нашата, персийската чест. Винаги помни това.
— Не съм забравил, господарю. И знам къде се намира моята чест.
— Добре. — Той стисна раменете ми и се отдръпна. — Върни се при него. Можеш да му дадеш на заем малко от своето мъжество.
Беше като потупване на леопард — с нокти, които се показват от меката лапа. Когато си тръгна, разбрах, че неволно бях коленичил.
При царската шатра срещнах Артабаз, който тъкмо излизаше. Поклоних се и щях да отмина, но той ме спря.
— Ти се връщаш от лагера, момчето ми. Какво разбра?
Казах му, че е пълен с бактрийци, които се опитват да убедят лоялните персийци да преминат на тяхна страна. Той зацъка раздразнено с език.
— Господарю — казах аз, без да обръщам внимание наглостта си, — ти трябва да поспиш! Не си имал и минута почивка през целия ден и вече половината нощ.
Той се усмихна.
— Синко, това, което трябва да направя, е да се срещна с Бес и Набарзан. На тази възраст ние не спим колкото вас, младите.
Имаше право. Веднага щом разказах на Бубак новините, се проснах на леглото и заспах като мъртъв. Събудиха ме звуци на рогове и викове „Пригответе се за поход“. Отворих очи и открих, че бях сам. Нещо ставаше. Навлякох дрехите си и излязох навън. Дарий, облечен за път, стоеше пред шатрата си и колесницата вече го чакаше. В краката му бяха коленичили Бес и Набарзан. Старият Артабаз стоеше до тях.
Царят казваше колко много го е натъжило тяхното предателство. И двамата се държаха за главите и биеха гърдите си. Мога да се закълна, че в гласа на Бес имаше сълзи. Неговото единствено желание, крещеше той, било да предпази Царя от проклятието, което други са изрекли. Казваше също, че по-скоро би поел върху себе си това проклятие и би понесъл сам раните му. А Набарзан, докосваше робата на Царя, и мърмореше, че се били оттеглили от страх пред неговия гняв, и че единствената радост в живота им ще бъде да изпитат отново милостта Му. Погледнах с уважение и изненада към Артабаз — една душа, възлюблена на Митра, една душа, която ще отиде направо в Рая и никога няма да бъде изгорена от божия съд. Всичко беше както преди. Предаността се беше върнала. Светлината беше победила черната Лъжа. А аз — глупакът — все още бях твърде млад.
Дарий протегна ръце към тях и, плачейки каза, че им прощава. Те се проснаха по очи, целунаха земята
