От тази височина хоризонтът сякаш изцяло потъваше в сребристите му води. Дъхът ми секна от изумление. Почернелите брегове ме смутиха. Тогава не знаех, че те са покрити с ята от милиони и милиони корморани, които се хранеха с безкрайните стада от риби. Тапурската планина е един огромен раздел на водите. Но тогава още не знаех, че тя ще се превърне в раздел и за мен.
Скоро започнахме да се спускаме надолу между дърветата. Поточета се плискаха и се провираха през заоблените червеникави камъни. Водата беше прекрасна — кристално бистра и с лек вкус на желязо. Спряхме при една борова гора. Извадихме възглавници за Царя и приготвихме палатката му за почивка.
Когато тръгнахме отново, въздухът започна да става по-влажен и по-душен. Високите дървета задържаха морския бриз, който духаше в прохода. Бяхме направили почивката си по-късно, защото горе беше голо и открито и вятърът ни жулеше. Сега вече в гъстата гора сенките бяха започнали да потъмняват. Огледах се наоколо и забелязах, че някой язди зад нас. Беше Патрон.
Той беше опитен войник. Не беше изморил коня си по нанагорнището, защото знаеше, че скоро пътят ще стане много по-лек. Очите ни се срещнаха и аз изостанах, за да му освободя мястото си. Той слезе от коня си и го поведе пеш — в знак на уважение, или за да бъде забелязан. Очите му нито за миг не изпускаха Царя.
Бес го видя пръв. Усетих, че настръхна. Той се приближи до Дарий и подхвана някакъв разговор. Патрон продължи да се движи зад тях.
Пътят рязко зави. При обръщането на колесницата Царят го забеляза и показа изненадата си. Никой няма право да гледа лицето на Великия Цар, но Патрон бе впил очи в него. Не направи никакво движение, само гледаше.
Дарий каза нещо на Бубак, който изостана и се обърна към Патрон:
— Негово Величество пита дали искате нещо от него.
— Да. Кажете на Негово Величество, че бих искал да поговорим за малко, без преводач. Кажете му, че не идвам за себе си, а по служба. Без преводач.
С променено лице Бубак повтори съобщението. Заради наклона колесничарят държеше здраво поводите на конете и колесницата се движеше бавно. Царят даде знак на Патрон да се приближи. Поех от него юздите на коня му и го поведох.
Той се приближи към колесницата, но не от страната, където яздеше Бес. Започна да говори тихо и не можех да чуя какво казва. Бес обаче би могъл да го чуе. Патрон беше поел риска, разчитайки само на голата ми дума.
По всичко изглежда, че Бес скоро разбра за какво стана дума. По лицето му се изписа объркване и гняв. Гласът на Патрон стана по-висок.
— Господарю, наредете довечера да разпънат шатрата ви в нашия лагер. Ние ви служим от дълго време и ако някога сте ни вярвали, трябва да ни се доверите и сега.
През цялото време Царят мълчеше. Изражението му почти не се промени. Зарадвах се, че силата на духа му се е възвърнала — човек има нужда да вижда в господаря си известно достойнство.
— Защо ми казваш всичко това? — Дарий говореше със запъване. Гръцкият му не беше по-добър от моя. — Какво те кара да се страхуваш за мен?
— Господарю, става дума за вашия командир на конницата и за този, който язди до вас. Разбирате защо не мога да споменавам имена.
— Да — каза Царят. — Продължавай.
— Ваше Величество, те ви излъгаха тази сутрин. Решили са да действат тази нощ.
Тогава Царят каза:
— Ако така е предопределено, така ще стане.
Разбрах спокойствието му. Той беше загубил надежда.
Патрон също го разбра. Но въпреки това направи още един опит, сякаш окуражаваше паднали духом войници.
— Елате при нас, господарю! Няма нещо, което моите хора да не могат да направят. Когато падне нощта, ние ще ви отведем.
— Към какво, приятелю? — В отчаянието си Дарий си бе възвърнал достойнството. — Аз вече прекалено дълго съм жив, когато моят собствен народ иска да съм мъртъв. — Не зная какво виждаше върху лицето на Патрон, което аз не можех да видя. — Бъди сигурен — продължи Дарий — аз ти вярвам. Но ако това, което казваш, е истина, вас ви превъзхождат десет към едно — вас и останалите верни персийци. Не искам да си купя няколко часа живот повече с цената на вашия живот. Това би било жалка благодарност към вас. Върни се обратно при хората си. Кажи им, че ги ценя високо.
Патрон се поклони и изостана зад колесницата. Докато се качваше отново на коня си, очите му ми казаха: „Браво, момче. Нямаше грешка от твоя страна.“
Обърнах се да видя Бес. Кръвта беше нахлула в лицето му. Приличаше на демон. За момент имах чувството, че е готов да извади меча си и да посече Дарий без колебание. Един мъртъв Цар обаче щеше да развали сделката. Накрая Бес се овладя и каза:
— Този човек замисля предателство. Не е необходимо да зная езика му. Лъжата беше изписана на лицето му — той спря, като се надяваше да получи някакъв отговор, но Царят запази мълчание.
— Най-големите отрепки на земята. — продължи Бес — Нямат никакви принципи. Продават се на този, които даде най-много. Александър сигурно им е предложил по-висока цена.
Каква наглост! А Бес беше братовчед на Царя. Но Дарий само каза:
— Не се доверявам никому. Във всеки случай искането му не беше прието.
— Господарю, радвам се да го чуя. Смея да се надявам, че вие вярвате на моята преданост, както повярвахте тази сутрин. Нека боговете ми бъдат свидетели.
— Нека да бъдат свидетели и на мен — каза Дарий.
— Тогава аз съм още по-щастлив.
— Но ако Патрон е предател, както ти мислиш, той трябва да е голям глупак, за да разчита на Александър. Македонецът е щедър към тези, които се предадат, но е много жесток към предателите.
Бес погледна встрани и не каза повече нищо.
Тъмнината се спусна. Смрачаваше се. Продължихме да яздим надолу по хълмовете. Високите върхове, които успявахме да видим през дърветата, сякаш бяха оцветени в златно от залязващото слънце. Скоро нощта щеше да покрие всичко.
Разпънахме лагера на една широка и открита горска поляна. Околните дървета хвърляха Последни избледняващи сенки. Въздухът беше тежък и горещ. Представих си, че при изгрев слънце поляната ще изглежда прекрасно.
Но никой от нас не посрещна изгрева там.
Някъде наблизо имаше село. Както обикновено, персийските войници отидоха да претърсят наоколо и да съберат сено за конете. Бактрийците бяха останали и кладяха лагерни огньове. Никой от тях не беше свалил оръжието си. Знаехме какво означава това. Беше като последен пристъп на дълга треска.
Оксатрес влезе при Царя и му каза, че когато останалите верни персийци се върнат, те ще окажат съпротива на бактрийците. Дарий го прегърна, но му нареди да не предприема нищо без негова заповед. Оксатрес беше смел войник, но никой от тяхното коляно не притежаваше качествата на военачалник. Патрон би свършил много повече работа със своите две хиляди души, отколкото братът на Царя с двадесет хиляди. Предполагам, че и Царят го знаеше. Когато той се оттегли, Дарий нареди да повикаме Артабаз.
Намерих го — беше уморен от пътуването, но все още нащрек. Докато го придружавах до шатрата, видях лагера на гърците, разпънат отделно сред дърветата. Те всички бяха още въоръжени. Имаше и охрана.
Около царската шатра стояха личните телохранители на Царя — някои от Безсмъртните, въоръжени с ритуалните си пики. Светлината от огньовете се отразяваше в позлатените им върхове и в очите им, гледащи мрачно пред себе си.
Чухме как вътре Царят предава на Артабаз думите на Патрон. Известно време старецът остана мълчалив, мислейки несъмнено за многото неща, които трябва да свърши през тази дълга нощ. След това започна да моли настоятелно Царя да премести шатрата си сред гърците. Персийците, за които щеше да отговаря той самият, щяха да се присъединят към наемниците, ако Царят отидеше сред тях. Бедни и добри стари човече, мислех си, ти вече живееш твърде дълго и заслужаваш спокойствие. В този момент Артабаз
