дерето.
Разделихме храстите. Долу имаше пресъхнало речно корито — дълбоко и стръмно. Тялото се изтърколи и храстите отново се събраха.
— Той ми каза — рекох аз, — че ще ми покаже пътя, по който са тръгнали персийците.
— Излъгал те е. Те вървят доста пред нас. Изчисти си ръката и камата. Ей там има вода. — Показа ми едно ручейче между скалите. — В тези гори има леопарди. Предупредиха ни да не изоставаме и да не се разпръскваме. Той не е трябвало да забравя това.
— Ти ми подаряваш живота — казах аз.
— Не мисля, че го дължиш на мен. Но какво смяташ да правиш с живота си сега?
— Ще се опитам да стигна Артабаз. Може би ще ме вземе — заради Царя.
— Хайде да тръгваме. Ще изгубим колоната. Вървяхме бързо през гората и после по някакви скали. Щом стигнехме до нещо по-стръмно, той ми помагаше да се прехвърля. Чудех се, какво ли си е мислил Артабаз за това, че Царят си има любовник-момче. Пък и той беше доста стар и едно такова пътуване би го убило. Що се отнася до синовете му, за тях не знаех нищо.
— Предполагам — каза Дорискос, — че старецът ще направи каквото може. Ала знаеш ли къде отива сега? Да се предаде на Александър.
Един Бог знае защо не си бях и помислил за това. Един приятел на Александър от детството би могъл да разчита на милост. Замълчах, потиснат от мислите си.
— Накрая — добави Дорискос, — и ние ще бъдем принудени да направим това. Няма друг начин. Нито един от нас не би се доверил на Бес. Александър поне е известен с това, че държи на думата си.
— Но къде е Александър?
— Сигурно е вече при прохода. Двама от персийските аристократи избързаха напред, за да го посрещнат. Казаха, че за Дарий ще бъде по-добре да бъде при него, отколкото при предателите.
— Дай Боже да не пристигнат прекалено късно.
— Когато Александър бърза, той наистина бърза. Нямаме никакво желание да заставаме на пътя му. Персийците са доста по-напред от нас — те искат да се споразумеят с Александър, а не да бъдат прегазени от него. Ето я и колоната.
Гърците се движеха като сенки през дърветата, и разговаряха съвсем тихо. Дорисксос не ме заведе направо при тях, а продължихме да се движим встрани. Бях вече страшно уморен и целият бях ожулен и в драскотини от дългото ходене. На драго сърце приемах помощта му. Когато започнах да се препъвам, той взе да носи и багажа ми. Светло сияние на хоризонта извести пробуждането на зората. Дорискос седна върху един повален дънер. Умирах от желание да си почина.
— Та значи, крайната ни цел — каза той, — е Хиркания. А след това — кой знае? Ако продължиш бързо напред, може би ще успееш да настигнеш персийците някъде към обед. Но доста ще се поизпотиш — ти не си свикнал да ходиш дълго пеш. — Той направи пауза. Бледата светлина разкри сините му очи. — А другата ти възможност е да продължиш да пътуваш с мен и да ми позволиш да ти помагам. Както и да я караме, няма да ти се наложи да използваш ножа си върху мен.
Спомних си усмивката му при нашата първа среща. Сега тя беше изпълнена с по-малко желание и с повече надежда. С изненада осъзнах, че за първи път в живота си ще мога да кажа да или не за нещо, отнасящо се за мен. Ще мога сам да решавам за себе си! Отговорих му:
— Ще пътувам с теб.
И така ние се присъединихме към колоната. Дори и по видело, моето присъствие тук не предизвика голям шум и мина почти незабелязано. Няколко от войниците водеха със себе си момчета. Но повечето имаха жени.
Когато спряхме за почивка, разделих с Дорискос остатъците от храната ми — единственият път, каза той, когато е ял от царските ястия.
Той беше възможно най-приятният спътник. Когато краката ми отекоха и се разраниха, той обиколи всички, за да намери някакъв войнишки мехлем. После събу ботушите ми и сам превърза стъпалата ми, като каза колко нежни и хубави са те, макар че бяха в такова състояние, че ме беше срам да ги покажа. Един път, когато никой не ни гледаше, той дори ме целуна. Имах късмет, че когато се борих в храсталака и лъкът ми се беше развързал, стрелите бяха останали в колчана. Това ми даваше възможност да му предложа и нещо друго освен удоволствието, което му доставях — убивах дивеч за храна.
От него научих някои неща за Атина. Там, както ми обясни той, баща му бил богат човек, но някакъв негов враг завел несправедливо дело срещу него, и наел известен оратор да очерни името му с лъжи. Съдът го осъдил. Баща му бил разорен, а Дорискос — най-малкият син — трябвало да избяга и да продаде меча си. Той ми каза още, че същият този оратор често убеждавал съгражданите си как да гласуват за различни закони, дори когато ставало дума за мир или война. Това се наричало демокрация, ми обясни той и било много хубаво нещо в добрите стари времена, когато ораторите говорели истината.
Аз му казах, че всички в Персия сме научени да говорим истината и това винаги е било нашата най- пословична черта. Несъмнено Бес и Набарзан също са били учени на това.
Беше тъжно, че при цялото това разбирателство между нас, намирах, че правенето на любов с него е твърде безинтересно. Винаги симулирах удоволствие — той държеше на това и моите хитрини бяха най- малкото, което човек може да направи за един приятел. Това беше и единствената хитрост, която използвах към него. Изглежда гърците са непринудени и безхитростни в тези неща. Припомних си как, изгубвайки благоволението на Царя, си казах, че ще си взема любовник. Как си представях откраднати срещи в парка на лунна светлина, шумолене на коприна край прозорец, скъпоценност, прикрепена към роза. А сега спях с един войник-чужденец под навес, направен от клони. Една нощ той ми разказа за някакво момче, което обичал в Атина, макар неговата красота да била бледа звезда в сравнение с моята лунна светлина.
— И представяш ли си — възкликна Дорискос, — щом му поникна първият мъх по лицето, разбрах, че харчи парите ми по жени. Струваше ми се, че ще ми се пръсне сърцето.
— Но — казах аз, — сигурно такава му е била природата, щом си взел толкова младо момче.
— Красиви чужденецо, това никога няма да се случи с теб.
— Няма. Затова и ни правят такива — отговорих.
Той помълча малко, а после плахо ме попита дали съм се обидил.. Беше добър с мен и затова му казах, че не съм.
— В Гърция — увери ме Дорискос, — никога не са правили това.
Но затова пък те продават млади момчета в публичните домове, така че не мисля, че гърците имат кой знае какво основание да се гордеят.
Животът ми сред тези хора не беше труден, тъй като те бяха в Персия от дълго време и познаваха обичаите ми. Макар и да не спазваха благоприличие един пред друг, те разбираха моите чувства. Уважаваха святостта на реките — вземаха вода за миене в съдове и не оскверняваха потоците, къпейки се в тях. Почистваха телата си по много странен начин, като ги мажеха с масло, което изстъргваха с тъпи ножове, и така небрежно излагаха на показ голите си тела, че ми идеше да потъна в земята от срам. Навсякъде около мен се усещаше миризма на мас и така и не успях да свикна с нея.
Нощем жените правеха навеси за мъжете си (някои имаха и деца) и им готвеха вечеря. През деня те не се срещаха. Що се отнася до момчетата, те бяха хубави селянчета, взети от бедни семейства срещу малко сребро и изгубили всичкото си персийско благоприличие. Не ми се щеше да мисля каква ще бъде съдбата им. Най-малко грижи и товар имаха войниците, които бяха дошли още от Гърция като любовници.
Така пътувахме повече от половин месец — с приключения, които тогава ми се струваха невероятни. Накрая стигнахме източните хълмове, от където започва Хиркания. Там гърците направиха лагер — построиха в гората здрави навеси и решиха да останат на това място, докато разберат къде се намира Александър.
Местни ловци ни казаха, че той се движел по планинските склонове и претърсвал горите наоколо, защото от тези височини лесно можело да бъде атакуван. Но не знаеха дали е научил, че сме наблизо.
Попитах ги дали знаят нещо за съдбата на Царя. Ловците казаха, че е умрял — предполагаха, че Александър го е убил.
Беше дошло време да тръгна по моя път. Артабаз би трябвало да е оставил някъде лагера си, преди той самият да е отишъл при Александър. Разпитах ловците. Те казаха, че на един ден път на изток някакъв персийски благородник е направил лагер в гората. Но те не знаеха кой е той. Бил непознат в тази част на
