страната.
Реших да тръгна призори. Същата нощ се сбогувах с Дорискос. Никой друг на земята не го беше грижа дали съм жив или мъртъв и сега наистина почувствах това.
— Никога не съм имал момче като теб — каза той, — и едва ли някога пак ще имам. Ти уби желанието ми към всички останали. От сега нататък ще търся жени.
Цял ден вървях през гората, следвайки ловджийските пътеки. Страхувах се от змии или дебнещи в клоните леопарди, и си мислех какво ли ще правя, ако персийците са преместили лагера си. Имах късмет — малко преди залез слънце го видях. Той беше скрит при един планински поток, беше ограден с бодлива ограда и при входа му стоеше часови, който приличаше на добре обучен войник. Като видя, че съм евнух, той прибра копието си и попита какво искам. В този момент осъзнах, че съм облечен почти в парцали, но все пак му казах кой съм и помолих за подслон през нощта. След пътуването ми през гората вече ми беше все едно кои бяха те, стига да ме приемеха. Войникът изпрати съобщение и не след дълго един любезен човек, вероятно някакъв прислужник, дойде да ме вземе и да ме заведе в лагера. Не беше голям лагер — не повече от няколкостотин души, а хората, тръгнали с Артабаз, бяха поне няколко хиляди. Наоколо се виждаха само колиби, направени от дърво и покрити с тръстика. Нямаше никакви палатки. Изглежда, че тези хора бяха пътували леко и без много багаж. Но видях също и каруци, за които бяха завързани великолепни нисайски коне. Попитах за името на моя домакин.
— То е без значение. Но той ти предлага гостоприемството си. В тези времена колкото по-малко се казва, толкова е по-добре.
Жилището, в което влязохме, беше построено като останалите, но доста по-голямо — с няколко стаи. За моя изненада прислужникът ме заведе в една добре обзаведена баня, която би могла да бъде само на тукашния господар.
— Сигурно искаш да се изкъпеш след пътуването. След малко ще донесат и водата.
Срамувах се, че ще трябва да изцапам кушетката с мръсните си дрехи. Двама роби скити напълниха ваната с гореща и студена вода. Сложиха и ароматизирано масло. Удоволствието беше неописуемо. Измих тялото и косата си и почти не обърнах внимание на прислужника, който влезе с учтиво наведен поглед и изнесе моите парцали.
Докато почти заспивах от удоволствие, изтегнат в топлата вода, завесата към вътрешната стая леко помръдна. Е, и, помислих си, какво от това? Онази борба в храсталака сигурно ме е изнервила като момиче. Човек като онзи щеше вече да е влязъл. Нима трябва да приемам всеки като враг? Излязох от ваната, избърсах се и облякох оставената фина вълнена роба.
Вместо дрехите ми донесоха един поднос с чудесна храна: козле-сукалче в сос, пшеничен хляб и ароматно вино. Докато се чудех на цялото това изобилие, си спомних, че като идвах насам, зърнах долу в далечината град Задракарта28. По всичко изглеждаше, че моят домакин беше дошъл единствено с доста пари.
Седях, изпълнен с щастие, и разресвах косата си, когато прислужникът донесе чифт дрехи и каза:
— Господарят се надява, че тези ще ви бъдат по мярка.
Дрехите бяха от хубав плат — едно широко тъмночервено палто, сини панталони и бродирани пантофи. На някои места бяха подшити, за да ги направят по-малки — вероятно размерът им е бил по-голям от моя. Отново се почувствах на себе си. В чест на събитието леко почерних очите си и си сложих обеците.
Слугата се върна и каза:
— Господарят ми сега ще ви приеме.
Едва когато увих пояса си, си спомних за камата. Бяха я отнесли с дрехите ми и никой не ми я върна обратно.
От тавана на стаята на господаря висеше ажурна лампа, а по дървените стени бяха закачени ярки драперии, явно местна изработка. Моят домакин беше полегнал на дивана, а пред него имаше масичка за вино. Той се усмихна и вдигна ръка за поздрав. Беше Набарзан.
Онемях от изненада, а главата ми щеше да се пръсне от смущение и объркване. По-добре да бях останал да спя в гората, отколкото да дойда под покрива на човека, продал живота на господаря ми. Но сега, изкъпан, нахранен, облечен и подслонен, не можех да не чувствам благодарност, че не ми беше казал името си по-рано.
— Влез, Багоас — рече Набарзан. По всичко личеше, че липсата на всякаква учтивост у мен въобще не го смущава. — Заповядай, седни. Надявам се, че добре са се погрижили за теб.
Дойдох на себе си и се поклоних — най-малкото, което можех да направя, и казах нещо, което беше чиста истина:
— Господарю, много съм ви задължен.
— Глупости! Няма за какво. Седни тук да поговорим. Толкова рядко имам гости, че съм благодарен за твоята компания.
Седнах на дивана и отпих от виното, което ми предложи.
— Но все пак — продължи Набарзан, — кого очакваше да намериш тук?
Казах му, че очаквах да видя Артабаз или поне неговите хора.
— Изключителен старец — образец на древни добродетели. — въздъхна Набарзан, но така, че изобщо не можах да разбера подиграва ли се, или говори сериозно. — Александър ще го посрещне с отворени обятия — това е едно от нещата, които му доставят удоволствие.
Нямаше никакво съмнение, че той и тук се старае да бъде в течение на нещата. Но по-важното в случая беше колко далеч извън обичайното задължение на домакин към един пътник беше отишъл той и защо беше помръднала завесата. Още във Вавилон понякога се чудех дали има нещо.
— Ти се тревожиш — усмихна се той приятелски. — Напълно те разбирам. Сигурно си имал тежко пътуване — казаха ми, че камата ти е била използвана. Но не се тревожи. Когато приемам гости под покрива си, аз не ги оскърбявам.
Отхвърлих собствените си мисли и му казах, че съм сигурен в това. Неговата личност никога не ми е била неприятна. С готовност бих се отплатил за добрината му към мен, ако не беше това, което той стори. Това беше въпрос на чест.
— Познавам твоята вярност към Царя. — Набарзан сигурно беше прочел мислите по лицето ми. — В едно нещо Дарий беше щастлив — имаше привързаността и предаността на своите най-близки хора. Сигурно е имало нещо у него, макар да нямах щастието да разбера какво.
— Дарий ме издигна от нищо и ми даде всичко, което имам. Дори куче не би се обърнало срещу него.
— Прав си. Дори битото куче е вярно до смърт. И все пак господарят някой ден умира и вярната хрътка остава бездомна.
— Значи той наистина е мъртъв? — Видях отново каруцата и златните вериги и сърцето ми се изпълни с ярост.
— Да, той е мъртъв.
Изведнъж се замислих защо, след като е направил тази хубава сделка, той все още се крие в гората с толкова малко войници. И къде се намираше Бес?
— Чух, че Александър го е убил — рекох.
— Селски слухове, мое скъпо момче. Александър никога не би го убил. Щеше да се отнесе с него най- благосклонно — щеше да му върне семейството, и да му даде някакъв малък дворец, в който да се оттегли до края на дните си. Може би щеше да се ожени за дъщеря му и покорно да го помоли да бъде посочен за законен наследник на престола на Персия. А ако по-късно Дарий въстанеше, Александър щеше да го смаже безмилостно. Но, разбира се, Дарий никога не би направил това. Щеше да доживее мирно и спокойно до старини. Той започна да мисли за всичко това, когато Александър вече ни настигаше.
Македонецът дойде като вятъра от Скития — проходът сигурно е осеян с паднали от преумора коне. А каруцата на Царя се движеше твърде бавно. Тогава ние го освободихме от веригите и докарахме кон, но Дарий отказа да се качи, и каза, че повече се доверява на Александър, отколкото на нас. Щял да остане и сам да се предаде. В този момент Александър вече унищожаваше ариергарда ни. Всяка минута стана въпрос на живот и смърт. И когато Царят отказа да тръгне, бяхме принудени да го убием със собствените си ръце. Повярвай ми, не исках да стане така. Не продумах нищо, само се взирах в сенките, които лампата хвърляше.
